бе правила заклинания с пясък, но по-скоро използваше други неща — от стрити кости до изсушени билки. Рядко бе прибягвала до пясък. Всяко заклинание трябваше да се извърши в строго определен ред. Всяка грешка можеше да е фатална.
Първият магьосник се наведе и загреба шепа пясък. Стиснал юмрук, го пусна на тънка струйка по пода.
Ръката му се движеше с отработена точност. Китката му се завъртя и пясъкът оформи кръг. Загреба следваща шепа и след малко в първия кръг се появи втори. Явно рисуваше Милост.
Майката на Аби винаги очертаваше квадрата преди втория кръг. Оформяше елементите един подир друг, от външните към вътрешните, после преминаваше към лъчите, като ги очертаваше отвътре навън. Магьосникът Зорандер вписа осмовърхата звезда във вътрешния кръг. Продължи лъчите навън, пресече двата кръга, но не стигна до последния.
Оставаше му да начертае квадрата, представляващ границата между световете. Той бе пръв магьосник, така че Аби предположи, че не е грешно да го направи в ред, различен от този, в който го рисуваше някаква чародейка от малкото градче Заево. Но неколцина от мъжете, за които Аби бе предположила, че са магьосници, както и две от чародейките, започнаха да си разменят навъсени погледи.
Магьосникът Зорандер начерта двете противолежащи страни на квадрата. Загреба още пясък и премина към последните две страни.
Вместо права линия очерта овал, врязващ се дълбоко във вътрешния кръг, който изобразяваше света на живота. Вместо да опре в кръга, овалът го пресече. Последната страна на квадрата начерта по същия начин, така че също да пресече малкия кръг. Продължи линията, докато тя не се срещна с другата, където бе липсващия лъч на звездата, изобразяваща Светлината. За разлика от другите три ъгъла на квадрата, последният излезе извън по-големия кръг — в света на мъртвите.
Хората ахнаха. За миг залата притихна, след което родените с дарбата започнаха да си шепнат притеснено.
Магьосникът Зорандер се изправи.
— Доволен ли си, Томас?
Лицето на Томас бе станало бяло като брадата му.
— Създателят да ни пази. — Извърна очи към магьосника Зорандер. — Съветът няма точна представа. Това би било лудост.
Магьосникът Зорандер не му обърна внимание и погледна Аби.
— Колко Д’Харанци видя?
— Преди три години Заево бе нападнато от скакалци — буквално заляха хълмовете на града. Д’Харанците бяха повече, струва ми се.
Магьосникът Зорандер изсумтя недоволно. Сведе поглед към начертаната от него Милост.
— Панис Рал няма да се откаже. Колко време, Томас? Колко време ще мине, докато изобрети нова магия и пак прати Анарго срещу нас? — Погледът му се плъзна по насъбралите се около него хора. — За колко години предполагахме, че ще бъдем изтребени от Д’Харанските орди? Колцина от нашите бяха убити от магията на Рал? Колко хиляди измряха от пратените от него болести? Колко хиляди пострадаха от неговите хора сенки, изприщиха се и кървяха до смърт? Колко села, градчета и градове бяха заличени от лицето на земята?
Тъй като никой не се обади, магьосникът Зорандер продължи:
— Отне ни години, докато се отдалечим от ръба. Във войната най-сетне има обрат. Врагът отстъпва в бяг. Имаме три възможности за избор. Първата е да го оставим да стигне до дома си и да се надяваме, че никога повече няма да се върне, за да излее върху ни своята жестокост. Но според мен е въпрос на време, докато опита отново. Следователно остават две реалистични възможности. Да го преследваме до бърлогата му и да го погубим веднъж завинаги, което би означавало да пожертваме няколко десетки, а може би няколко стотици или хиляди наши момчета. Или да ме оставите аз да свърша работата.
Родените с дарбата сред тълпата хвърляха нервни погледи към начертаната на земята Милост.
— Ние все още разполагаме с магията си — обади се един магьосник. — Бихме могли да я използваме, постигайки същия ефект, без да се налага да причиняваме подобни катаклизми.
— Магьосникът Зорандер е прав — обади се друг. — Съветът също. Враговете ни си заслужиха съдбата. Не ни остана друго, освен да им я предоставим.
Залата отново избухна в спорове. През това време магьосникът Зорандер остана втренчен в очите на Аби — недвусмислено послание да приключва с молбата си.
— Моите съграждани, жителите на Заево, са завладени от Д’Харанците, както и жителите на много други градове. Пленниците са във властта на чародейки, от чиито заклинания не могат да се освободят. Моля ви, магьоснико Зорандер, трябва да ми помогнете.
Докато се промъквах насам, чух чародейките им да разговарят с офицерите. Д’Харанците планират да използват пленниците като щитове. С тях ще отблъскват смъртоносната магия, която изпратихте срещу Д’Харанските орди, а също и копията и стрелите на армията на Средната земя, предназначени за тях. Ако решат да се обърнат и да се впуснат в атака, възнамеряват да поставят пленниците в първите редици. Наричат го „притъпяване на вражеските оръжия с техните собствени жени и деца“.
Никой не я гледаше. Хората отново говореха и спореха в един глас. Сякаш животът на всички тези хора не бе достоен за тяхното внимание.
В очите на Аби напираха сълзи.
— И в двата случая всички тези невинни хора ще умрат. Моля ви, магьоснико Зорандер, трябва да ни помогнете, иначе те ще загинат.
Той я стрелна с поглед.
— Нищо не можем да направим за тях.
Аби си пое дълбоко дъх, опитвайки се да преглътне сълзите си.
— Баща ми бе заловен, заедно с много от роднините ми. Съпругът ми също. И дъщеря ми. Още няма и пет годинки. Ако изпратите магия, те ще погинат. Ако атакувате, ще ги обречете на смърт. Трябва да ги спасите или да не нападате.
Магьосникът изглеждаше дълбоко нещастен.
— Съжалявам. Не мога да им помогна. Нека добрите духове бдят над тях и отнесат душите им при Светлината. — Понечи да си върви.
— Не! — изпищя Аби. Част от хората замлъкнаха. Други само я погледнаха и си продължиха разговорите. — Детето ми! Не можете! — Пъхна ръка в торбата си. — Нося една кост…
— Всички носят — прекъсна я той. — Не мога да ти помогна.
— Трябва да ми помогнете!
— Сега не е време за егоистични мисли. Трябва да разгромим Д’Харанските войски. По какъвто и да е начин. Макар всички тези хора да са невинни, те ще застанат на пътя ни. Не мога да позволя Д’Харанците да пожънат успех в подобно начинание, защото в противен случай всеки ще започне да използва този похват, а тогава ще загинат още повече невинни хора. Трябва да покажем на врага, че нищо не може да ни отклони от целта ни.
— НЕ! — зави Аби. — Та тя е само дете! Осъждате дъщеричката ми на смърт! Има и други деца! Що за чудовище сте?
Вече не я слушаше никой друг освен магьосникът, всеки се бе задълбочил в разговорите си.
Гласът на Първия магьосник разсече врявата и достигна до ушите й кристално чист като погребален звън.
— Аз съм човек, комуто се налага да взема подобни решения. Нямам друг избор, освен да отхвърля молбата ти.
Аби закрещя, разяждана от болката на провала си. Дори не успя да му покаже какво носи.
— Но това е дълг! — продължи да вика тя. — Свещен дълг!
— Който не може да бъде изплатен в момента.
Писъците й станаха истерични. Чародейката я избута към вратата. Аби се изтръгна от ръцете й и излезе тичешком от залата. Запрепъва се надолу по мраморните стъпала, очите й бяха замъглени от сълзи.
Стигна до долната площадка и се строполи, повалена от безпомощни ридания. Той нямаше да й помогне. Нямаше да помогне на едно невинно дете. Дъщеря й щеше да загине.
