Чародейката изпъна гръб.
— Ще предам на Първия магьосник, че има просители, които искат да говорят с него.
Един от часовите й отвори и тя потъна в огромната зала зад вратата. Аби успя да хвърли бърз поглед вътре. През стъкления покрив щедро нахлуваше светлина. Стените бяха от сив камък, по тях имаше множество врати. За краткия миг преди хлопването на вратата тя успя да види, че вътре гъмжи от народ.
Седнала гърбом, Аби скришом погали торбата в скута си. От мъжете не се притесняваше — едва ли щяха да я заговорят. Брътвежите на старицата обаче не й бяха приятни и я разсейваха. За да убие времето, прехвърли в главата си онова, което си бе наумила да каже на магьосника Зорандер.
Или поне се опита да насочи мислите си натам. Всъщност в главата й звучаха думите на чародейката, че прозвището на Първия магьосник било „Вятъра на смъртта“ и че така го наричали не само Д’Харанците, но и собствения му народ от Средната земя. Аби знаеше, че това не са хватки за сплашване на просителите, имащи за цел за спестят време на заетия човек. До ушите й вече бяха стигнали подобни приказки, изречени шепнешком и с ужас — хората наистина наричаха Великия си магьосник „Вятъра на смъртта“.
Д’Харанците имаха основателни причини да се страхуват от този човек като от свой враг. Доколкото бе чувала Аби, той бе погубил безчет техни войни. Разбира се, те сами си бяха виновни, защото ако не бяха предприели завоевателния си поход, нямаше да усетят горещия Вятър на смъртта.
Ако те не бяха нахлули в Средната земя, сега Аби нямаше да е в Магьосническата кула. Щеше да си е у дома, заобиколена от близките си и всички щяха да са в безопасност.
Китката пак я засърбя. Прокара пръсти по гривната и усети същата необичайна топлина. Обясни си я с близостта си до магьосник с огромна мощ. Майка й бе заръчала да не сваля тази гривна никога, защото един ден ще й бъде от полза. Аби нямаше представа с какво точно може да й помогне украшението, пък и майка й почина, преди да има време да й обясни.
Родените с дарбата бяха прословути с това, че умеят да пазят тайни — дори от собствените си дъщери. Може би ако Аби притежаваше дарбата…
Хвърли тайничко поглед през рамо към останалите. Старицата се бе облегнала назад и не сваляше поглед от вратата. Придружителите на благородника седяха със скръстени ръце и небрежно оглеждаха помещението, докато самият той се държеше доста странно. Около пръстите му имаше намотан кичур пясъчноруса коса. Той го галеше с показалеца на другата си ръка, а яростният му поглед не слизаше от вратата.
Аби изгаряше от нетърпение магьосникът да я приеме, но времето сякаш напук пъплеше едва-едва. Всъщност, част от нея искаше тази среща да не се осъществи. Не, каза си, това не бива да става. Вратата се отвори рязко. Чародейката се запъти към Аби.
Благородникът скочи на крака.
— Аз съм пръв. — Гласът му гърмеше с ледена заплаха. — И това не е молба.
— Наше право е да го видим първи — изстреля Аби, без да се замисли. Чародейката скръсти ръце и тя реши, че ще е най-добре да продължи: — Чакам от рано сутринта. Тази жена бе единствената преди мен. Тримата мъже дойдоха последни.
Аби понечи да тръгне, но безформените пръсти на старицата се вкопчиха в ръкава й.
— Дали да не оставим мъжете да минат преди нас, миличка? Въпросът не е в това кой е дошъл пръв, а кой има по-спешна работа.
На Аби й се искаше да изкрещи, че нейният въпрос наистина не търпи отлагане, но си даде сметка, че старицата вероятно се опитва да я предпази от сериозни неприятности и с неохота кимна. Докато чародейката отвеждаше тримата мъже към вратата, Аби усети погледа на старицата върху гърба си. Притисна торбата към свития си от притеснение стомах и си каза, че остава още малко, че скоро ще го види.
Докато чакаха, старицата не каза нито дума, за което Аби й бе благодарна. От време на време поглеждаше към вратата и молеше добрите духове за помощ. Скоро осъзна, че е безсмислено. Добрите духове нямаше как да и помогнат точно за това.
Откъм залата зад тежката двукрила врата внезапно се надигна пронизителен мощен грохот, все едно раздираха метал. Непоносимият звук се вряза болезнено в ушите на Аби и завърши с пукот, придружен с ослепителна светкавица, която изпълзя през процепите, около разтърсената на пантите си двукрила врата. Колбите на лампите задрънчаха.
Внезапната тишина отекна в ушите на Аби. Осъзна, че стиска здраво страничните облегалки на стола си.
Двете крила на вратата се отвориха едновременно. Придружителите на благородника излязоха с бързи крачки, следвани от чародейката. Тримата се спряха във фоайето. Аби затаи дъх.
Единият стискаше в сгъвката на лакътя си главата на благородника. Бялото като платно лице бе застинало в безмълвен вик. По килима плисна кръв.
— Изпрати ги — изсъска чародейката към единия от часовите.
Войникът подкани двамата да вървят с насочено към стълбите копие и ги последва. По стъпалата покапаха алени капки кръв. Аби остана вцепенена, ококорила в ужас очи.
Чародейката се обърна към двете жени.
Старицата се изправи.
— Размислих. Не бих искала да притеснявам Първия магьосник точно днес. Може би някой друг път… ако се наложи.
Наведе се към Аби.
— Казвам се Мариска. — Сбърчи чело. — Нека добрите духове ти помогнат да сполучиш в това, за което си тук.
Затътри се към стълбището и подпирайки се с ръка върху мраморния парапет, заслиза към изхода. Чародейката щракна с пръсти и махна с ръка. Другият се завтече да изпрати старицата, а жената се обърна към Аби.
— Първият магьосник ще те приеме.
Аби отвори уста за глътка въздух и се надигна.
— Какво стана? Защо Първият магьосник постъпи така?
— Мъжът бе изпратен от името на друг човек да зададе въпрос на Първия магьосник. Първият магьосник даде отговора си.
Аби се вкопчи в торбата си, като че от това зависеше животът й. Не можеше да откъсне очи от пресните капки кръв по пода.
— Значи може и аз да получа такъв отговор, така ли?
— Не знам какво ще го попиташ. — Лицето на чародейката за пръв път като че поомекна. — Искаш ли да те изпратя до изхода? Можеш да се срещнеш с друг магьосник или да дойдеш друг път, ако все още искаш.
Аби преглътна сълзите на отчаяние. Нямаше избор. Поклати глава.
— Трябва да го видя сега.
Чародейката въздъхна дълбоко.
— Много добре. — Подхвана Аби под мишницата, сякаш да й помогне да се задържи на крака. — Първият магьосник те очаква.
Стиснала торбата си, Аби влезе в залата, където я чакаше Първият магьосник. Факлите в стойките от ковано желязо по стените все още не бяха запалени. Остъкленият таван пропускаше достатъчно светлина в помещението. Миришеше на смола, газ за осветление, опърлено месо, влажен камък и застояла пот.
В залата цареше пълен хаос. Гъмжеше от хора, които сякаш говореха в един глас. Навсякъде бяха разхвърляни тежки маси, отрупани с книги, свитъци, карти, креда, незапалени газеничета, горящи свещи, наченати ястия, восък за печати, писалки и цел купища странни предмети — от кълбета навързана на възли тел до полупразни торбички с пясък. Хората се суетяха около масите, увлечени в разговори или спорове, други сочеха пасажи от книги, навеждаха се съсредоточено над свитъци или преместваха малки цветни тежести по картите. Имаше и такива, които посягаха към парчета печено месо от подносите и дъвчеха,
