Тя не бе виждала магьосник и не познаваше друг, освен майка си, който да е виждал. От своя страна, майка й никога не говореше за това. Бе й споменавала само, че когато са намесени магьосници, човек не бива да вярва дори на собствените си очи.
Чародейката изкачи четири гранитни стъпала, изгладени с времето от безброй стъпки. Поведе просителите през портал от черен гранит с розови пръски, откъдето се озоваха в самата Кула. Вдигна рязко ръка и мракът отстъпи встрани. В кандилата по стените затрептя огън.
Това бе най-прост вид магия — не особено впечатляваща демонстрация на дарбата, но сред просителите се надигна притеснен шепот. Аби си рече, че щом се стряскат от такъв елементарен трик, значи нямат работа при магьосниците.
Продължиха през внушително преддверие с хлътнал под, което надхвърляше всички представи на Аби. Червени мраморни колони поддържаха арки с кацнали отгоре балкони. В средата се издигаше фонтан, изстрелващ мощни струи вода към високия таван. Пръските политаха обратно надолу и се събираха в ручейчета, които се плъзваха към плавно уголемяващи се тасове с формата на раковини. Офицери, магьосници и всякакви други хора седяха на белите мраморни пейки или, събрани на групички, изглеждаха увлечени в сериозни разговори, заглушавани от шума на водата.
Оттам преминаха в доста по-малко помещение, където чародейката покани просителите да седнат на дъбовите пейки покрай стената. Аби едва се държеше на крака и с радост прие поканата.
Нахлуващата през прозорците светлина озаряваше три гоблена, окачени на високата стена отсреща. Те я покриваха почти изцяло, за да представят една обща картина на огромна процесия, прекосяваща някакъв град. Аби никога не бе виждала подобно нещо, но тъй като сърцето й бе свито от ужас, не можа да се наслади на величественото пано.
В средата на мраморния под бе инкрустирана месингова фигура, представляваща кръг с вписан квадрат, в който на свой ред бе вписан втори кръг. Във вътрешния кръг блестеше осмовърха звезда. От осемте й върха тръгваха линии, прекосяващи и двата кръга, като всяка втора линия пресичаше по един от ъглите на квадрата.
Това бе символът, наречен Милост. Родените с дарбата често го рисуваха, по един или друг повод. Външният кръг изобразяваше началата на безконечния свят на духовете, простиращ се някъде там. Квадратът бе границата, разделяща света на духовете — отвъдния свят, света на мъртвите — от вътрешния кръг, маркиращ границата на света на живите. В центъра на всичко това бе звездата, символизираща Светлината — Създателя.
Този символ изобразяваше всеобхватността на дарбата: от Създателя, през живота, та до смъртта, прекосяваща границата на вечността на душите, попаднали във владенията на Пазителя на отвъдния свят. Това бе същевременно и символ на надеждата — надеждата да останеш в Светлината на Създателя от раждането, през живота, до смъртта — до отвъдния свят.
Говореше се, че Светлината на Създателя бива отказана само на душите на най-тежко прегрешилите. Аби знаеше, че нейната присъда ще бъде да прекара вечността при Пазителя, в нескончаемия мрак на отвъдния свят. Нямаше друг избор.
Чародейката застана изправена и скръсти ръце с премерен, изящен жест, сякаш самото движение бе съществена част от сложно заклинание.
— Ще бъдете извикани един по един. Всеки просител ще бъде приет от магьосник. Знаете, че бушува война. Моля ви, бъдете пестеливи в думите си. — Спокойният й поглед обходи редицата от насядалите хора. — Дългът на магьосниците изисква да откликват на молбите на хората, на които служат, но ви умолявам да се постараете да разберете, че личните желания често са пагубни за личното благо. Грижата за един означава пренебрегване на мнозина. Ако молбата ви не бъде удовлетворена, това не означава, че ви е отказана помощ, а че е било обърнато внимание на по-неотложна нужда. Дори в мирни времена рядко се е случвало магьосниците да се съобразяват с егоистичните желания на просители. В момент като днешния, когато войната е в разгара си, това е почти нечувано. Моля ви да разберете, че решенията ни сега се диктуват не от нашите желания, а от обстоятелствата.
Тя огледа хората още веднъж, но нямаше желаещи да се откажат от целта си. Аби определено не възнамеряваше да го стори.
— Добре тогава. В момента имаме двама свободни магьосници, които имат възможност да приемат просители. Всеки от вас ще се срещне с един от тях.
Тя се обърна да върви. Аби с ужас осъзна, че единствената й надежда се изплъзва пред очите й. Скочи от мястото си.
— Моля ви, господарке, може ли да кажа нещо?
Чародейката я премери с поглед.
— Говори.
— Трябва да се срещна лично с Първия магьосник. С магьосника Зорандер.
Една вежда се повдигна.
— Първият магьосник е много зает човек.
Уплашена да не си пропусне шанса си, Аби пъхна ръка в торбата си и измъкна горната част на майчината си роба, за да покаже обточеното с мъниста деколте. Пристъпи в центъра на Милостта и почтително допря устни до познатия червено-жълт наниз.
— Казвам се Абигейл, дъщеря на Хелза. В името на Милостта и душата на майка ми, трябва да говоря с магьосника Зорандер. Моля ви! Не съм тук заради себе си. Касае се за живота на много хора.
Чародейката проследи с поглед как Аби напъха обратно в торбата робата на майка си.
— Абигейл, дъщеря на Хелза. — Погледна я право в очите. — Ще предам думите ти на Първия магьосник.
— Господарке! — Аби се обърна и видя, че старицата е станала от мястото си. — Аз също бих се радвала да се срещна с Първия магьосник.
Тримата мъже скочиха. Най-възрастният, който явно бе главният от тях, погледна чародейката с безцеремонен, граничещ с презрение поглед. Дългата му сребриста коса плисна връз кадифената роба. Той огледа насядалите хора, сякаш да види дали някой ще посмее да възроптае. Никой не помръдна и погледът му отново намери чародейката.
— Аз ще се срещна с магьосника Зорандер.
Жената огледа петимата, които бяха станали, после и седящите на пейките.
— Първият магьосник с право си е спечелил прозвището „Вятъра на смъртта“. От него се боят не само враговете ни, но и мнозина от нас. Има ли още някой, който желае да предизвиква съдбата си?
Никой не дръзна да вдигне поглед. Само мълчаливо поклатиха глави.
— Моля, почакайте — рече тя на седящите. Скоро ще дойде човек, който ще ви заведе при съответния магьосник. — Погледът й се върна върху Аби и групичката около нея. — А вие, напълно ли сте убедени в това, което правите?
Аби кимна. Старицата също. Благородникът отвърна с яростен поглед.
— Добре тогава. Да вървим.
Тримата мъже избутаха Аби настрани и тя трябваше да се задоволи с втората позиция. Старицата явно нямаше нищо против да върви на опашката. Поведоха ги към сърцето на Кулата, през тесни и широки коридори, някои мрачни и зловещи, други невъобразимо величествени. Навсякъде имаше постове от градската стража. Войниците бяха в червени туники, обточени с черни ивици, с нагръдници или ризници, тежко въоръжени с мечове или бойни ятагани. Всички имаха ножове, а мнозина стискаха островърхи копия.
Стигнаха до широко вито стълбище от бял мрамор, чиито каменни перила отвеждаха в уютно фоайе, потънало в дъбова ламперия и осветено от свещници със сребърни отражатели. Върху трикрака масичка имаше газеник с две тумбести колби, чийто пламък допълваше общата мека светлина. Дюшемето бе покрито с топъл килим на красиви сини щампи.
Имаше двукрила врата, охранявана от двойка часови в изрядни униформи. Едри и силни, войниците изглеждаха готови да се справят с всеки, който би дръзнал да стъпи неканен на бялото стълбище.
Чародейката посочи с глава десетина кожени фотьойли, аранжирани на групи. Аби изчака другите да се настанят и едва тогава се отпусна, избирайки място по-встрани. Положи торбата в скута си и я покри с ръце.
