отместят ръката й от торбата.
— Може пък да си продадеш гривната. Тъй като я гледам, ще й вземеш колкото за една прилична кост.
Аби погледна гривната си от преплетени телчета, виещи се в сложна плетеница от скачени халки.
— Подарък ми е. От майка. Нищо не струва. Ценна е само за мен.
По обрулените от вятъра устни на старицата бавно пропълзя усмивка.
— Духовете вярват, че няма по-голяма сила от майчината воля да предпази детето си.
Аби внимателно отдръпна ръката си.
— Духовете знаят най-добре.
Аби се почувства неловко под изпитателния поглед на внезапно разбъбрилата се старица и извърна глава, за да подири по-безобиден обект за наблюдение. От зейналата под моста бездънна пропаст й се завиваше свят, а в Магьсническата кула й бе омръзнало да се взира. Затова се престори, че гледа към насъбралите се хора, повечето мъже, които чакаха заедно с нея на моста. След това се зае да гризе последната коричка хляб от самуна, който си бе купила от градския пазар, преди да се отправи нагоре към Кулата.
Не й бе привично да разговаря с непознати. През целия си живот не бе виждала толкова много хора накуп, камо ли толкова много непознати. В Заево всички се знаеха. Големият град я плашеше, но не толкова, колкото извисяващата се на хълма Кула. При това най-вече поради причината, довела я там.
Най-много от всичко на света копнееше да се прибере вкъщи. Но не изпълнеше ли мисията си, това „вкъщи“ нямаше да го има. Нямаше да има къде да се прибере.
Чу се тропот на копита и всички погледи се втренчиха в зейналата внезапно решетка. Към моста с гръм и трясък приближаваха огромни жребци, все тъмнокафяви до черни. Аби никога не бе виждала по- внушителни коне. Ездачите им бяха спретнати с лъснати до блясък нагръдници, с ризници и кожи, повечето носеха копия и пики, увенчани с байраци, указващи висок чин и длъжност. Пришпориха атовете напред и като набраха скорост по моста, вдигнаха облак прах и чакъл и отплаваха като призрачно видение, изтъкано от багри и отблясъци. Доколкото Аби можеше да прецени по описанията, които бе чувала, това бяха сандариански конници. Не можеше да си представи, че има враг, който би дръзнал да се изправи срещу смелчаци като тях.
Стомахът я сви. Каза си, че е безполезно да възлага надеждите си на тези конници. Единствено магьосникът можеше да й помогне. Но колкото повече напредваше денят, толкова по-слабо мъждукаше надеждата й. Оставаше й само да чака.
Извърна се към Кулата точно навреме, за да види как през портата, врязана в масивната каменна стена, излиза величествена жена в семпла роба. Белотата на кожата й се открояваше още по-отчетливо на фона на тъмната й коса, разделена на път по средата и покриваща раменете й. Просителите обсъждаха шепнешком току-що отминалите сандариански конници, но при вида на жената внезапно замлъкнаха. Четиримата часови се отдръпнаха да й сторят път.
— Чародейка — прошепна старицата в ухото на Аби.
Младата жена и сама виждаше, че към тях приближава чародейка. Мигом разпозна семплата ленена роба, обточена по врата с жълти и червени мъниста, изобразяващи древните символи на магьосническата професия. Един от най-ранните й детски спомени бе как майка й я притиска в прегръдките си, а Аби гали с ръчички подобни мъниста.
Чародейката се усмихна и се поклони на хората.
— Моля да ни извините, че ви накарахме да чакате тук цял ден. Това не е проява на неуважение, нито пък ни е практика, но в условията на война подобни предпазни мерки за съжаление са наложителни. Надяваме се, никой от вас не се е почувствал засегнат от забавянето.
Хората измърмориха нещо в отговор — в смисъл, че не са. Аби се съмняваше, че сред тях ще се намери куражлия, който да твърди обратното.
— Как върви войната? — чу се глас зад нея.
Безстрастният поглед на чародейката се плъзна към него.
— С благословията на добрите духове, скоро ще свърши.
— Дано добрите духове повелят Д’Хара да бъде разгромена — изрече напевно мъжът като в молитва.
Без повече приказки чародейката огледа втренчените в нея лица, за да види дали още някой ще се осмели да каже нещо или да зададе въпрос. Нямаше такива.
— В такъв случай заповядайте вътре. Съветът приключи и неколцина от магьосниците ще отделят време да ви изслушат.
В мига, в който чародейката се запъти към Кулата, пристигнаха трима мъже. В сравнение с изисканите им одежди простичките дрехи на другите просители изглеждаха почти като дрипи. Групата пое към Кулата. Тримата новодошли минаха най-отпред, следвани от старицата. Най-възрастният от тях бе нагизден с пищна виолетова роба, обточена по ръбовете с яркочервени ивици. Очевидно бе благородник с двамата си съветници или може би пазачи.
Старицата ги изгледа свъсено. Сграбчи кадифения ръкав пред себе си.
— За какви се мислите, че ме пререждате? Аз чакам от заранта! — сгълча ги тя.
Благородникът изгледа изпод вежди безформените пръсти, вкопчени в ръкава му. Когато очите му намериха лицето на старата жена, в тях заблестя заплаха.
— Нямаш нищо против, нали.
На Аби не й прозвуча като въпрос.
Старицата отпусна ръката си и притихна.
Мъжът, чиито сребристи къдрици достигаха почти до раменете, погледна Аби. Хлътналите му очи святкаха предизвикателно. Тя преглътна, но не каза нищо. Не смееше да има нищо против. Поне не възнамеряваше да го изрази гласно. Бе видно, че този мъж е достатъчно високопоставен, че да се погрижи да й бъде отказана среща с магьосниците. Сега, когато бе толкова близо, не можеше да си позволи да рискува.
Усети лекичко гъделичкане по китката, на която носеше гривната си и мислите й се насочиха в друга посока. Плъзна свободната си ръка към тази, с която стискаше торбата. Телената гривна се бе затоплила. Подобно нещо се бе случило в деня на майчината й смърт. Тук, сред толкова много магия, това й се стори нормално. Под краката на делегацията от просители се вдигна облак прах.
— Страшно са коварни — прошепна старицата през рамо. — Досущ като зимна нощ и пак толкоз ледени.
— Тези мъже ли? — попита тихичко Аби.
— Не. Чародейките и магьосниците. За тях ти говоря. Всички родени с дарбата на магията. Дано носиш в торбата си нещо ценно, че иначе магьосниците могат да те обърнат на прах ей така, само за кеф.
Аби се вкопчи по-здраво в торбата си. Най-долната постъпка на майка й бе да умре преди да види внучката си.
Младата жена преглътна напиращите сълзи и отправи гореща молитва към добрите духове старицата да е в грешка по отношение на магьосниците. Молеше се да се окажат разбрани като излязлата от Кулата чародейка. Молеше се този магьосник да й помогне. Молеше се за прошка, за съдействие от страна на добрите духове.
Наложи си да запази спокойствие, макар че цялото й същество бе хвърлено в ужас. Заби юмрук в стомаха си. Определено ще й бъде нужна сила.
Чародейката, тримата мъже, старицата, Аби и останалите просители преминаха под острите зъби на решетъчната врата и влязоха в двора на Кулата. Аби с почуда установи, че тук, зад външната стена, е топло. Навън бе студен есенен ден, а тук въздухът бе пролетно свеж и приятен.
Планинският път, водещ към каменния мост над бездната и свършващ до портата с решетката, явно бе единственият достъп до Кулата — освен ако не си птица. Чакълестият вътрешен двор бе опасан с мрачни крепостни стени с високи прозорци. Околовръст бяха разположени врати, а отпред тръгваше тунел, отвеждащ в лоното на Кулата.
Въпреки че бе топло, Аби усети по тялото й да пробягват ледени тръпки. Не можеше да каже дали старицата не е права за магьосниците. В родното й градче никой не разбираше от тези неща.
