Майсторът на чорба кимна.
— Станах готвач. Вече бях готвач, дори по онова време. Да се сражаваш, не е кой знае какво за един мъж. За албанците е направо нищо. Попитай който и да е грък, те знаят. Затова пък готвенето… — Той изсумтя самодоволно.
Яшим сви длани в юмруци и духна между тях.
— Аз почитам традициите — продължи майсторът чорбар. — За мен еничарите бяха символ на традицията. Тази империя — та нали те са я издигнали? Трудно им е на занаятчиите да я разберат тая работа. Еничарският корпус беше като едно семейство.
Яшим не скри недоверието си.
— Всяка военна сила разправя така.
Чорбаджията го погледна с открито презрение.
— Разправят така, защото ги е страх и защото трябва да се бият заедно. Но това е нищо. В корпуса имаше хора, които обичах, защото можеха да се справят и със сокол, и да пишат поезия много по-добре от който и да било друг на този свят, както сред живите, така и сред мъртвите. Можеш да ми вярваш. Имаше и един смелчага, който трепереше като лист преди всяка битка, ала в мелото се биеше за десетима. Ние се грижехме един за друг, тачехме се. Да, обичаха и мен, защото можех да им спретна храна навсякъде, както обичахме и обущаря, защото ни осигуряваше каквото трябва, дори да разполагаше единствено с дървесина и борови иглички. Бяхме повече от семейство. Нашето беше свят в света. Имахме наша си храна, наше правосъдие, наш начин да почитаме религията. Да, имахме си наш живот, наше поведение и обноски. Много са начините да служиш на Аллах и Мохамед. Можеш например да ходиш в джамията, както правят обикновените правоверни. Само че повечето от нас, еничарите, бяха Карагьози.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че да си еничар, означава да следваш суфизма19?
— Разбира се. И това, както и всички ритуали на еничарското братство. Говоря за традициите.
Традициите, значи. През 1806 година султан Селим поставя начало на обучението на нова армия, паралелна на еничарите. В това отношение тя била предвестник на Новата гвардия на Махмуд. Ала Селим, за разлика от Махмуд, не доживял да види резултата. Щом еничарите разбрали, те се разбунтували, свалили султана и смазали създадената след военната реформа армия. Еничарите бунтовници били поведени от русенския аянин20 Мустафа паша Байрактар.
— Султан Мустафа! — Албанеца изсъска титлата и името с открито презрение, сетне се изплю. — Може и да бе препасал ятагана на Осман, но го тресеше бяс като куче. Две години след като се възкачи на престола, хората се питаха как да върнат Селим. Байрактар, както и ние, вече бяхме на друго мнение. Живеехме в Истанбул, в старите казарми и цяла една нощ се молихме за просветление и разговаряхме с карагьозки дервиши.
— Те ли ви казаха как да постъпите?
— На следващия ден щурмувахме двореца Топкапъ. Байрактар хукна през портата, крещейки името на Селим.
— И тогава — спомни си Яшим — Мустафа наредил Селим да бъде удушен. Не само той, ами и малкият му братовчед — за всеки случай.
Майсторът сведе глава.
— Така беше. Султан Мустафа искаше да е последният от рода на Осман. Мисля си, че ако беше последен, щеше да оцелее. Ако не друго, ние, еничарите, бяхме предани на рода на Осман. Ала Всевишният бе повелил друго. Въпреки че Селим загина, малкият му братовчед се спаси с бягство.
Благодарение на находчивата си майка, каза си Яшим. В съдбовния момент, когато хората на Мустафа нахлули в двореца с опънати лъкове, съобразителната французойка, която той познаваше като валиде султан, бе скрила момчето под купчина мръсни чаршафи. Махмуд се бе възкачил на султанския престол благодарение на неизпрано спално бельо.
— Ти беше ли там?
— Бях в двореца, когато завлякоха момчето пред Байрактар паша. Видях изражението на султан Мустафа. Преди може и да имаше вид на луд, ама тогава… — Майсторът на чорба сви рамене. — На главния мюфтия не му оставаше друго, освен да издаде фетва21, за да го лиши от власт. Така Махмуд стана султан.
За себе си мога да кажа само, че ми беше дошло до гуша от войниклък. Бунтът, сраженията в двореца, убийството на Селим. — Той махна с ръка. — Айде напред, после назад, давай насам, после натам. Наситил се бях на цялата тази работа.
Чорбаджията си пое дълбоко дъх, изду бузи и го изпусна.
— Зарязах корпуса при първа възможност. Бях добър готвач. Разчитах на приятели в Истанбул. Пет години по-късно си имах свой алъш-вериш.
— И от заплатата ли се отказа? — Много еничари се числяха на заплата, използваха привилегиите на корпуса, без да имат намерение да се явят на служба по време на война. Тази шмекерия бе добре известна.
Мустафа се поколеба.
— Не веднага — призна той. — След няколко години нямах вече нужда от помощ и тогава се отказах.
Макар да се съмняваше, Яшим премълча.
— Можеш да провериш тефтерите. Престанах да се числя към еничарите през май 1815 г. За тази работа човек трябваше да е сърцат. Ти едва ли ще ме разбереш.
Яшим се постара.
— Те ли не искаха да те пуснат да си вървиш, или на теб ти трябваха пари?
Погледът на Албанеца бе пълен с презрение.
— Слушай ме внимателно. Ходя където си поискам. Днес е изключение. Пари тогава не ми трябваха, справях се добре. — Яшим премигна и реши, че може да му вярва. — Трудно ми беше да се разделя с тях.
Евнухът се приведе напред.
— Как го направи?
Майсторът на гилдията разпери едрите си ръце и ги погледна.
— Бях се научил да разчитам на себе си. Със собствените си очи видях какво се случи с еничарите. Видях какво бяха позволили да се случи с установените традиции, с всичко онова, което беше важно. Корпусът вече не служеше на империята.
Вдигна поглед.
— Сигурно си мислиш, че това е очевидно. Аз само изчаквах — имаше още много други като мен, които изчакваха — традицията да се върне, за да служа отново. Накрая си рекох, че няма да чакам повече. Виждах, че сме обречени да повторим допуснатите грешки. Мислиш си, че еничарите са мързеливи и арогантни страхливци заради бунтовете и намесата им в политическия живот?
Чорбаджията поглади брада и присви очи към Яшим, който го слушаше като омагьосан.
— От мен да знаеш, че мъжете, които обесихме на Еничарското дърво, бяха до един лесна плячка. Когато се разгневяхме, някой ни подхвърляше имена и ние крещяхме с пълно гърло: „Да се убие! Убийте еди-кой си!“ После просто жертваха човека. След това си казвахме, че всичко ще тръгне по-добре. Слагаш кориандър в чорбата. Е, на някои им харесва, на други — не, трети дори не забелязват. Няма да говорим за онези, на които не им харесва. Слагаш боб. Слагаш моркови. Същата работа. На някои им харесва, на други — не. На повечето им е все едно. Накрая можеш да махнеш шкембето. И да наречеш новия бълвоч супа. Малко ще забележат. Много малко.
Той подръпна мустака си.
— И еничарите бяха същите. Бяха също като рецепта, която тихомълком се променяше до неузнаваемост. В града правех шкембе чорба от лук и шкембе, а в казармите, ако мога да се изразя така, ме караха да повярвам, че правя шкембе чорба от боб и сланина. Накрая се наложи да си вървя.
Яшим би се възхитил от куража на стария. Толкова много неща в този град бяха престорени и лъжовни: човек трябваше да притежава много сили, за да отстъпи. Истината бе, че Албанеца не бе отстъпил съвсем встрани. Едва ли, ако се окажеше истина онова, което Яшим подозираше за пазачите в гилдията.
