Две от тях бяха проснали стар чаршаф върху едното легло и се бяха заели да се депилират с лепкава зелена смес, която вадеха от най-обикновена месингова купа, поставена върху малка осмоъгълна масичка до леглото. Едната, чернокосо, зеленооко момиче с бяла кожа, внимателно се мажеше със шпатула, когато Яшим застана на прага и се поклони. Тя кимна за поздрав.
— Кое е леглото на гюзел момата? — попита Яшим.
Коленичилото момиче посочи със шпатулата.
Другата, седнала разкрачена, вдигна глава и присви очи.
— Горкичката, трябва да й изнесат нещата — заяви тя. — Много неудобно се чувстваме така.
— Съжалявам — извини се Яшим. — Просто искам да видя какво има. — Той посегна към дрехите й, свали две торби от закачалките и ги изтърси върху леглото. — Приятелки ли бяхте?
Коленичилото момиче стана и се приближи, за да вижда по-добре. Лактите й бяха щръкнали, за да съхне мазилото под мишниците й по-бързо. С едната ръка насука черната си коса на опашка. Кожата й бе маслинова, устните тъмни, също като отлежало вино, със същия цвят като зърната на гърдите, надигнали гънките на дрехата.
Яшим извърна поглед и посегна да пръсне вещите на мъртвата върху леглото.
— Носехме един размер — подхвърли момичето и дръпна воалена тъкан. — Всички знаеха.
Другата на леглото се изкиска.
— Така е! — Момичето тръсна взетата блуза и я притисна до гърдите си с една ръка, а с другата я приглади, така че лъскавите панделки затрептяха на корема й. Имаше нещо толкова невинно и същевременно безсрамно в жеста й, че Яшим се изчерви.
Девойката на леглото заговори и го спаси от неудобството.
— Остави дрехите й, Нилу. Тръпки ме побиват. Кажи, лала, ти да не би да си дошъл, за да й вземеш нещата?
Нилу пусна блузата на леглото и се обърна към приятелката си.
Яшим внимателно оглеждаше вещите на гюзел момата.
— Каква беше тя? — попита.
Момичето, наречено Нилу, се настани отново върху леглото на приятелката си. Яшим чу как пружината изскърца. Последва мълчание.
— Ами… добро момиче.
— Приятелки ли бяхте?
— Не беше лоша. Приятелка ни беше.
— Имаше ли врагове? — Яшим се обърна. Двете седяха една до друга и го наблюдаваха.
— Ау! — Едната неочаквано пъхна ръка между краката си. — Щипе!
Скочи от леглото, без да отдръпне ръка, и белите й гърди се залюляха.
— Идвай, Нилу. Време е да се измия.
Нилу посегна към кърпата на една от закачалките.
— Тя имаше приятелки — обясни момичето. Заситни към вратата. — Много приятелки — добави през рамо.
21.
— Здравей, съкровище мое.
Поздрави го жена към четирийсетте, с едър кокал, наконтена в лъскава черна перука, бюстие с подплънки на гърдите, обсипано с пайети, с дълга прозирна пола и издължени чехли, обшити с мъниста. Беше така обилно наплескана с грим, че изглеждаше по-възрастна, каза си Яшим и усети как го прорязва болка.
Колко време бе минало? Като че ли цели осемнайсет години. И двамата бяха остарели от времето, когато той пристигна в града и постъпи на работа при великия принц, търговец и фанариот Георгиос Маврокордато. Маврокордато бързо забеляза скритите таланти на Яшим и го остави да работи над счетоводните тефтери заради краснописа и знанията му, пращаше го на пристанището да събира полезна информация, молеше го да шмекерува с митническите декларации и да открива нови стоки за алъш-вериша, които биха донесли печалба. Яшим бе научил много, а благодарение на дарбата си за езици — още по- голяма, отколкото на чорбаджията, ако това бе възможно, тъй като принцът говореше отомански турски, книжовен и народен гръцки, румънски, арменски и френски, доста посредствен руски, а грузински дори не разбираше — той стана незаменим за рода Маврокордато. Освен това откри, че притежава таланта да бъде невидим за околните, знаеше кога да мълчи и кога да подхвърли по някоя пестелива фраза, така че хората често не обръщаха внимание на присъствието му.
Макар да бе благодарен за дългите часове на работа, които изостряха ума му, старата травма, по онова време все още прясна, бе пламнала с нови сили сред нажежената атмосфера на търговията и политиката и от всички тайни му причиняваше най-остра болка. Да бъде евнух, по онова време за Яшим бе равносилно да се опитва да разбере граматиката на непонятен език. Затова се държеше настрани от космополитното европейско общество.
Беше се запознал с Прийн на соаре, организирано от Маврокордато в чест на паша, когото искаше да впечатли, и специално бе наел танцьори за вечерта. След изпълнението им го изпратиха да им плати и той се заговори с Прийн.
От всички традиции, които съхраняваха духа на Истанбул, многолетната история на кючекчиите бе най- безславна, макар и най-стара. Някои твърдяха, че танцьорите са духовни приемници на момчетата, танцували в древността за Александър. По всяка вероятност Константинопол бе създаден почти хиляда години след като традицията на кючекчиите била пренесена от родната Северна Индия и Афганистан към границата на Римската империя. Кючекчиите бяха градски чеда и разрастването на града по брега на Босфора ги бе всмукало както пламъците поемат полетели прашинки. Единственото сигурно бе, че гърците се бяха наслаждавали на танцьорите, избирайки ги сред момчета, кастрирани още преди да навлязат в пубертета и подложени на усилено обучение по изкуства и тайнството на кючека. В танците представлявали както мъже, така и жени, тъй като по време на Османската империя танците били единствено за мъже. Представленията били изнасяни от трупи по петима или шестима, придружени от музиканти, които дърпали изкусно струните на цитри, докато мъжете се виели, тропали и кършели снаги. Задължение на всяка трупа било да наемат нови „момичета“ и да ги обучават. Много от тях, разбира се, спели с клиентите, ала се възмущавали, когато някой ги обвинявал в проституция, защото на практикуващите най-древната професия се гледало като на напълно разпътни създания без кой знае каква изтънченост и умения. „Всяко момиче може да разтвори крака — му бе казала веднъж Прийн. — Кючекчиите са танцьори.“
Неоспорима истина бе, че кючекчиите не бяха придирчиви към приятелите си. Заемаха най-ниското стъпало на отоманското общество, много малко над просяците, ала се отнасяха към тях като към жонгльорите, актьорите, фокусниците и други презрени лица от класата на артистите, на които всички гледаха отвисоко. И те си имаха своите претенции — че кой ги няма? — ала си знаеха мястото.
Отначало на Яшим му бе весело и приятно с Прийн и „приятелките“ й. Допадаше му, че са искрени, дяволити и откровени, а у Прийн се възхищаваше на жизнерадостния цинизъм, който прикриваше съкровени романтични мечти. В сравнение със забулената потайност и тежките погледи на аристократичните фанариоти светът на Прийн бе грубоват, ала изпълнен със смях и изненади. И ето че когато сянката на пелопонеските бунтовници смути покоя на гърците в Истанбул, Прийн се отзова, без дори да се замисли, че я грози опасност или че по улици и сокаци се вихрят отмъстителни настроения. Тя приюти в дома си майката и сестрите на Маврокордато за цели два дни, докато Яшим уреждаше тайното им бягство на безопасния остров Егина.
Понякога се питаше какво намира у него.
— Влизай. — Тя се врътна на прага и се изправи пред огледалото. — Не мога да ти обърна внимание, съкровище. Момичетата ще се върнат всеки момент.
— За сватба ли се гласиш?
Яшим познаваше церемониалното облекло. Много години след сполетялото го нещастие той бе помагал на Прийн да се подготвя за сватби, за ритуали по обрязване, за рождени дни, на които хората викаха кючекчии. В замяна, без да съзнава дори, Прийн го бе подготвяла за идните дни: както за безрадостните
