Прийн забеляза загорялата ръка на мъжа да плъзва по крака й. Хайде, давай! — усмихна се тя.
С крайчеца на окото си забеляза дребен, леко прегърбен мъж, с обсипано с белези от шарка лице, да влиза в пивницата. Йорг бе от сводниците на пристанището, гаден тип, който причакваше новодошлите моряци и им предлагаше евтина квартира, посещение при сестра му или, ако преценеше, че няма да създават проблеми, да пийнат по едно у тях. У Йорг, както трябваше да се предполага, си беше истински бордей, където неподдържани провинциални момичета практикуваха най-стария занаят вечер след вечер, докато не ги пуснеше на самотек по улиците, не ги изриташе или не ги изхвърлеше в Босфора. Често откриваха някоя от тях сред телата, изплували край доковете, и моряците гледаха да заобикалят трупа. Земният път на тези момичета се оказваше наистина много къс.
Прийн потръпна. Внимателно отмести ръката, отпусната на бедрото й, притисна пръст към устните на моряка и се промъкна покрай него, изпъвайки елегантния си гол кръст. Ще чака, каза си тя. Сега се налагаше да свърши една малка работа.
Едно момиче трябва да спазва обещанията си.
24.
Има част от Истанбул, точно под градските стени, в началото на Златния рог, която така и не е застроена. Може би теренът е бил прекалено стръмен, може би по византийско време е било забранено да се строи прекалено близо до палата на василевсите, затова в началото на деветнайсети век мястото си оставаше неподдържано, осеяно с шубраци, избуяли сред камъните.
Ако човек знае къде да търси, ще открие, че там живеят мъже, дори няколко жени, ала не е никак разумно да ръчка из храсталаците. Някои от обитателите на това място шетат повече през нощта, отколкото денем, затова сред разкривените дървета, малките пещери и скритите кътчета, където бяха пренесени част от градските боклуци, за да се вдигнат нещо като домове, се усещаше враждебност и подозрителност. Навеси, заслони и палатки бяха направени от изобретателните, ала съмнителни типове, които незнайно как не бяха успели да попаднат в плен на благотворителността или в ръцете на палача.
От време на време градските власти нареждаха склонът да бъде прочистен, но почти винаги обитателите се измъкваха незабелязани. След чистките се събираха купове боклуци, които се подпалваха на ниското, понякога лъсваше и някой труп, полумъртъв от глад пес помияр или някой толкова далече от света на простосмъртните, че единствено зяпаше нанякъде, без да вижда събралите се граждани, от които се бе откъснал отдавна и вече бе забравил за съществуването им. Шумните мъже, въоръжени с дълги пръчки, най-сетне си тръгваха и обитателите на склона се промъкваха обратно, и издигането на навеси, заслони и палатки започваше отново.
Ето че сега някой слизаше много бавно по склоня, пристъпваше безшумно и предпазливо от камък на камък, тъмни бухнали облаци се редуваха кой да скрие тънкия лунен сърп по за няколко минути. В един такъв момент фигурата спря и се ослуша.
— Всичко спокойно ли е?
Някой прошепна в отговор:
— Всичко е спокойно.
Двама мъже опипваха пътя си един до друг в тъмното. Новодошлият се спусна с краката напред в плитка пещера, клекна и притисна гръб в стената.
След няколко минути облакът се отдръпна. Луната разкри на мъжа всичко, което му бе необходимо. Малка кутийка с опиум бе закрепена на стената. Имаше и купчина дрехи — униформи, както добре знаеше. В дъното на пещерата бяха вързани със запушени уста други двама мъже. Главата на единия бе отметната назад, сякаш спеше. Очите на другия обаче блестяха ококорени също като на ужасено животно.
Новодошлият стрелна с поглед кутийката, доволен, че изборът е направен.
25.
Яшим вдигна глава, когато луната успя да промъкне лъч иззад облаците. Докато бе прилепил длани към кората, имаше чувството, че дървото е по-високо, отколкото го помнеше: черните разкривени клони сочеха небето, толкова високи, гъсти, преплетени, че дори луната не успяваше да проникне през тях.
Еничарите бяха нарекли това дърво за свое. Някакъв инстинкт ги бе подтикнал да приемат под крилото си това живо творение на природата в част от града, наситена с паметници, които свидетелстваха за човешкото величие. В сравнение с този масивен чинар, Топкапъ сарай изглеждаше студен и бездушен. Отляво Яшим различи черния силует на двореца, издигнат преди много години от везир, който се смятал за всемогъщ, преди да бъде удушен е копринена корда. На север бе „Света София“, великата византийска църква, сега вече джамия. Зад него се издигаше Синята джамия, построена от султан, докарал народа си до просешка тояга, за да я завърши. Непосредствено до тях дървото бе израснало на древния хиподрум и щедро даряваше сянката си в горещи дни.
Никой не го винеше, че се бе превърнало в символ на надменната власт на еничарския корпус. Това, мислеше си Яшим, не бе по турски маниер. Същият инстинкт, който бе подтикнал еничарите да осиновят дърво, не позволяваше на хората да го отсекат, след като еничарите бяха забравени. Хората обичаха дърветата, а промените не им се нравеха. Доказателство за това бе хиподрумът. На няколко крачки се извисяваше гравираният с йероглифи обелиск, донесен от византийски император от Египет. По-нататък се виждаше масивната колона, издигната някога си от римски император. Ами всеизвестната Змийска колона, бронзова статуя на три зелени извити змии, някога украсявала храма на Аполон в Делхи. Истина е, че сега главите на змиите ги нямаше, ала Яшим знаеше, че вината не бе на турците.
Усмихна се, защото си спомни нощта, прекарана в полската резиденция, когато пияният Палевски шепнешком му призна невероятната истина. Стиснали свещи, двамата бяха надникнали в огромния старинен гардероб, където две от трите глави, едно от чудесата на древния свят, бяха положени върху нагънато прашно платно, недокосвани от времето, когато преди цял един век младежи, подпийнали в компанията на полския посланик, ги откъртили от колоната.
— Страховити са — бе изфъфлил Палевски и бе потръпнал при вида на главите. — Прекалено късно е за съжаление. Нека счупеното си остане счупено.
И така, еничарското дърво бе запазено. Яшим отпусна чело на обелената кора и се запита дали наистина корените на дървото са толкова дълбоки, колкото са високи клоните. Дори когато някой отсечеше дърво, корените му продължаваха да изсмукват живителна влага от земята, за да могат да израснат нови филизи.
Бяха изминали едва десет години, откакто еничарите бяха разгромени. Много бяха избити, включително и барикадиралите се в старите казарми, сринати до основи от артилерията. Ала имаше и такива, които бяха успели да се спасят с бягство. Ако можеше да се вярва на албанския майстор чорбар, бегълците щяха да се окажат повече, отколкото предполагаше Яшим.
А той имаше предвид единствено частта от корпуса, която бе разквартирувана в Истанбул. Всеки град в империята си имаше свой еничарски контингент. И Одрин, и София, и Варна на запад; и Юскюдар, и Трабзон, и Анталия. Имаше еничари, пратени в Йерусалим, в Алепо и Медина. На някои места бяха цели полкове, на други просто роти или карагьозки имами, ала еничарско присъствие имаше навсякъде. Понякога властта, с която разполагаха в провинциалните градове, им позволяваше да организират военни отреди, които контролираха приходите и диктуваха всяка стъпка на местния управник. Колко ли подобни дружини продължаваха да съществуват?
Колко ли бе общият брой на еничарите в корпуса?
Дали наистина бяха смазани?
Десет години по-късно, колко ли еничари бяха оцелели?
Яшим отлично знаеше на кого да зададе всички тези въпроси. Но пък нямаше никаква представа дали ще получи отговорите, от които се нуждаеше.
За последен път вдигна поглед към клоните на огромния чинар и погали масивния ствол. Неочаквано пръстите му попаднаха на нещо значително по-фино и не толкова твърдо, колкото олющената кора.
Подръпна любопитно хартията. Преди луната да се скрие зад облаците, той успя да прочете:
