1670-те.
Ибу сви устни и изпусна въздуха. Яшим имаше чувството, че всеки момент ще му каже числото по памет.
— Конкретна година ли те интересува или цялото десетилетие?
— 1677.
— Изчакай момент, ако обичаш.
Той остави картата в чекмеджето с надписа надолу, взе свещта и се скри зад куповете книжа. Яшим пристъпи напред, дръпна картата и прочете:
Регистър на еничарите; 7–3–8–114; резюме, 1825.
Предаден на разположение.
Той върна картата на мястото й силно озадачен.
Минута по-късно двамата с Ибу се надвесиха над дебел пожълтял свитък, от който лъхаше задушлива миризма на овча кожа. Яшим едва прикриваше отегчението си, докато се взираше в множеството цифри и бележки, нахвърляни за варненския бей през 1677 г. Накрая събра смелост да зададе въпроса, който го глождеше.
— Кажи, Ибу, какво означава „предаден на разположение“? За султана ли става въпрос?
Младежът се намръщи.
— Ти да не би да си надничал?
Яшим се ухили.
— Чух го някъде този израз…
— Ясно. — Ибу присви очи за момент. — Ще те помоля да не пипаш свитъка. Може да се отнася и за султана, но едва ли. По всяка вероятност не става дума и за копиеносците от охраната, нито пък за градинарите или готвачите. Те си знаят мястото.
— Кой тогава?
Ибу хитро насочи пръст към свитъка.
— Това интересува ли те изобщо, или просто си търсиш извинение, за да дойдеш и да си побъбрим?
— Беше просто извинение. Кажи кой?
Архиварят грижливо нави свитъка. Завърза го отново с алена панделка и го взе.
— Нека първо да го върна на мястото му.
Яшим се изкиска тайно, докато наблюдаваше как момчето се приближава с отпуснати женствени движения към чекмеджетата. Върна свитъка на мястото му, натисна чекмеджето с дългите си пръсти, за да го затвори, и отново се скри зад куповете, стиснал свещта. Господ да е на помощ на по-възрастните мъже! Никога досега не бе виждал подобно coquetterie22. Въпреки това не можеше да отрече, че е силно впечатлен. Ибу изглеждаше и се държеше като празноглава африканска девойка, ала отлично си знаеше работата. Очевидно младежът имаше акъл, който му помагаше не само в прашния архив. Този път момчето се върна бързо.
— Та за „предаден на разположение“ — подсети го Яшим.
— Имперското семейство и обкръжението. Султанът, семейството му, доверените офицери.
— И жените ли?
— Разбира се. Цялото семейство на султана. Но без прислугата.
— Предаден на разположение — повтори Яшим замислен. — Кажи ми, Ибу, на кого, според теб, му е притрябвал този регистър?
— Не знам. — Младежът се намръщи. — Дали не е…
Сви рамене и се отказа.
— Кой? За кого се сети?
Архиварят махна пренебрежително с ръка.
— Никой. Нищо не съм се сетил. И аз не знам какво исках да кажа.
Яшим прецени, че няма смисъл да настоява.
— А къде мога да открия онова, което ми трябва?
Ибу наклони глава и погледна към една от лампите на стената.
— Попитай в някое от чуждестранните посолства. Нищо чудно да знаят.
По устните на Яшим плъзна усмивка, когато долови остротата в гласа му. Защо не? Наистина, нищо чудно да имат сведения.
Погледна любопитно Ибу. Ала Ибу бе вдигнал опакото на ръката си под брадичката и невинно наблюдаваше пламъка на лампата.
27.
По дяволите! Прийн не беше мислила за пари.
Йорг Сводника не го интересуваше нищо друго, освен парите.
— Кажи, кючекчийке, да не искаш цяла вечер да седим и да се наливаме? Ще се надлъгваме ли? Едва ли. Нали искаше информация? Сигурно е нещо, което знам. Да се договорим тогава.
Той й пусна крива усмивка и подпря глава на длан.
— В моя дюкян.
На Прийн й се стори, че Йорг е скътал някъде информацията — например в гърбицата си. Този тип бе истинска отрова.
— Какво искаш? — попита направо тя.
Очите му се стрелнаха покрай нея като на гущер.
— Виждам, че си намерила приятели.
— Да, някакви момчета. Още не си отговорил на въпроса ми.
Той отново я погледна.
— Чакай да видим — отвърна тихо. — Имаш нещо, което може да ми е от полза, нали така, кючекчийке? Защо не пуснеш на Йорг пияния моряк?
Тя се озърна през рамо. Гръцкият моряк се бе намръщил и размахваше чаша. Мина и другото момче бяха допрели чела. Младежът каза нещо, Мина избухна в смях и отметна глава назад, притиснала ръка към гърдите си.
— Така става ли?
Тя отново погледна Йорг. Очите му бяха студени като късчета лед. Беше стиснал чашата и пръстите му изглеждаха почти плоски, с едри безформени кокалчета.
— Ще ми направиш услуга, кючекчийке — засъска той.
Наблюдаваше я и предвкусваше малката си победа.
— Тази тип заслужава истинска жена, не мислиш ли? — Кючекчии! Древни традиции, години на обучение, ала-бала. Какво даваше право на тези нещастници да го гледат отвисоко? — Да, жена, казах. Дори може да е някоя младичка.
Прийн се напрегна.
— Гаден си, Йорг. Някой ден ще съжаляваш за тази работа. Морякът е твой.
Тя се върна на масата. Мина вдигна очи, ала усмивката й се стопи, когато забеляза, че гърбавият сводник също се приближава. Морякът изненадано премести поглед от Прийн към Йорг.
— Трябва да вървя — прошепна на ухото му Прийн. След това добави по-високо: — Това е Йорг. Много е неугледен, но е решил да те почерпи. Нали така, Йорг?
Сводникът я погледна недоволно, след това протегна ръка към моряка.
— Здравей, Димитри — изграчи той.
28.
