Скъпа сестрице,
… много весело. Пита много за теб.
Опитвам се да ти опиша всичките си впечатления, както ме помоли, ала те са толкова много, че наистина не знам откъде да започна. Представи си как пишеш писмо, в което се опитваш да включиш всичко, което си видяла в шкафовете на баба, нали се сещаш — натрупани чашки, малки сосиери, чайници и кафеници, пъстри захарници със заострени капачета. Тук имам чувството, че съм попаднал в шкафа на баба. Да не говорим за ширналото се синьо море, върху което също като в шкаф се е кротнал целият град Константинопол. Файзърли разправя, че турците не се сещали ни за вчерашния, ни за утрешния ден — всички до един били фаталисти. Веднъж той влезе в голямата църква, строена от Юстиниан — „Света София“ (на гръцки, моля ти се), — преоблечен като Мохамед (за Файзърли говоря, да не си помислиш, че става дума за Юстиниан) и каза, че било ужасно — нямало нищо, освен разни звънци, закачени по ъглите, за да покажат, че Мустафа не е забравил това място през последните 400 години. Страшен е Файзърли. Трябва да се запознаеш със сестра му, защото, както казва той, приятелството ни ще го бъде още много години.
Искам да ти се похваля, че благополучно преминах първия си голям изпит по дипломация. Едва Файзърли ми беше казал, че турците живеели за момента, когато един от тях потропа на вратата на посолството — всички до един са загърнати в плащове и приличат на дърти магьосници — за турците ти говоря, не за вратите — и заяви, че бил историк! Файзърли си поговори с него на турски, а турчинът му отговори на съвършен френски. Двамата с Файзърли се спогледахме — имах чувството, че ще се задуша от смях — ама той, турчинът, остана мн. сериозен и помоли да провери данните, които сме били имали за еничарите и разните му там стари военни. Файзърли ми довери как посланикът се жалвал, че Истанбул бил къде-къде по-скучен без еничарите. Не е никак скучен за
— За кого работите?
Компстън не говореше добре френски. На Яшим му се искаше англичанинът да го остави на мира, за да се заеме със задачата си. Домакинът му се стори доста озадачен.
Яшим се опита да се измъкне.
— Да кажем, че работя за себе си.
— А, значи сте на свободна практика.
Яшим повтори предпазливо непознатото понятие. На свободна практика ли? Май бе точно така: поне не му се налагаше да се кланя доземи пред чорбаджия.
— Вие сте забележително проницателен — отвърна той и кимна леко.
Младият човек се изчерви. Усети, че му се подиграват, ала не разбра точно защо. Май бе най-добре да помълчи. Така бе по-дипломатично. Скръсти ръце и седна на меката тапицерия, докато наблюдаваше как турчинът записва нещо. След малко не се сдържа.
— Лошо стана с еничарите, а?
Яшим го погледна изненадан.
— За тях е било лошо — отбеляза сухо.
Младежът закима енергично, сякаш гостът бе изрекъл нещо забележително.
— Леле! Така е! Стъжнило им се е.
Той поклати глава и изви вежди.
— Не е много весело да те изгорят жив — промълви Яшим. — Pas trop amusant23.
Младежът се опули, за да покаже, че е съгласен.
— Точно така! — Наведе глава и се изсмя.
Яшим продължи да пише.
— Я кажете — продължи да досажда момчето. — Как се забавлявате тук, в Истанбул?
Сега вече се бе привел напред, провесил ръце между коленете си, а по лицето му се бе изписало нетърпение.
Яшим присви очи. Заговори почти шепнешком.
— Ами, някои мъже използват мъртва овца.
Момчето трепна.
— Овца ли?
— Разпорват я и й вадят… как се казваше… пикочния мехур.
Момчето, обхванато от ужас, не смееше да помръдне.
— Един от тях, обикновено най-силният, притиска устни към уретера…
— Ясно, ясно, разбрах… ясно. Нямах това предвид.
Яшим се престори на силно учуден.
— Във вашата родина не играете ли футбол?
Момчето го гледаше недоумяващо, след това се отпусна.
— Извинете, аз… разбира се, аз… аз… — заекваше поруменелият домакин. — Ще отида да пийна чаша вода. Моля да ме извините.
Яшим се усмихна и отново насочи вниманието си към книгите.
Беше открил необходимата информация. Допускаше, че данните са предположения, но дори да не бяха съвсем точни, бяха доста стряскащи.
Колко еничари бяха загинали по време на събитията през юни 1826 година? Може би хиляда в казармите. Неколкостотин по време на последвалите гонения — нека да са петстотин. Някои бяха обесени, други посечени, ала те бяха малцина, повечето известни водачи в корпуса.
Останалите бяха оставени да се скрият. Яшим вече знаеше, че най-малко трима, а може би и повече, си бяха намерили работа в гилдията на чорбарите.
Следователно, ако на числата тук можеше да се вярва, оставаха много, за които не се знаеше нищо. Сигурно живееха някъде тихо и незабележимо. Гледаха си семействата. Това би шокирало мнозина.
Яшим се отпусна назад на стола и се загледа в общия брой. Твърде много огорчени мъже, изпълнени със съжаление за миналото.
Около петдесет хиляди.
29.
Имамът се начумери. Дали да не се измъкне, като каже, че го чака още един годеж? Знаеше, че евнухът се моли в неговата джамия, ала до днес не бяха разменили и дума. Имамът бе навел благосклонно глава, преди да разбере с кого разговаря.
Щом евнухът закрачи редом с него, свещеникът си каза, че няма право да му отказва нито съчувствие, нито съвети. Не искаше да лъже. Както и да е, вече бе твърде късно. Въпреки това бе изпълнен с предубеждения към предстоящия разговор.
Как е възможно един мъж да е добър мюсюлманин, ако толкова много от пътеките му към Аллах са вече пресечени? Имамът се възприемаше като учител. Ала голяма част от наставленията му бяха свързани със семейството: блаженото щастие, което носеха децата, какво прилягаше на добрия брак. Той съветваше бащи как да подхождат към синовете си, а синовете учеше как да зачитат бащите, напътстваше и мъже, и жени как да постъпват в семейния си живот. Поучаваше неверни съпрузи и ревниви съпруги. Те се обръщаха към него като към съдия и чакаха отговори на въпросите си. Негово задължение бе да обмисли отговорите, да отсече „да“ или „не“ и обикновено го постигаше, като разпитваше тъжителите, докато сами не стигнат до извода. Насочваше ги как да задават правилни въпроси и да разсъдят дали следват ревностно учението на
