да му отправя укорителни погледи.
След малко тя щеше да е тук. Трябваше да помисли. Най-сигурно бе да я остави отгоре, защото бе доста дебел и, честно казано, не искаше тя да пострада. Де да можете да си легне до Фатима, която бе мека и топла също като него — и да нареди да му разтрият краката.
Краката! Инстинктивно сви колене под завивката. Старите традиции бяха хубаво нещо, ала на султан Махмуд II не му се щеше някое уханно черкезко момиче да се пъхне откъм краката му и да пропълзи до него — както се обслужваха султаните от векове.
В коридора навън се чу шум. Насили се да се надигне на лакът и да се усмихне приветливо. Долови шушукане. Трябва да е от притеснението, обхванало я в последния момент. Да не би отмалялата робиня да се съпротивлява? Малко вероятно. Вече е стигнала дотук: почти до момента, за който е била обучавана, до събитието, на което е посветен целият й живот. По-скоро се разиграваше някоя дребна свада, породена от завист: перлите са си мои!
Вратата се отвори. На прага обаче не се появи накичено с гривни момиче, със закръглени бедра и налети гърди. Старец с увиснали бузи и издуто шкембе се поклони и зашляпа бос към него. Щом зърна господаря си, той се отпусна на колене и пълзешком стигна до леглото, а след това се просна на земята. Остана да лежи на пода, безмълвен и разтреперан като огромен куп желе.
— Казвай? — намръщи се султан Махмуд.
Най-сетне от огромното туловище се понесе тънък писклив гласец.
— Ваше шиятелство, гошподарю мой, владетелю мой — зафъфли плахо робът.
Султанът се намести недоволно.
— На Аллах е било угодно да шагърне с плаща на шмъртта тялото на онаш щерка на щаштието, чиито мечти на ваше шиятелство, моя гошподар, щеше да шбъдне тази вечер.
Султанът се намръщи.
— Да не е умряла? — В гласа му се прокрадна недоверие. Остана стъписан. Нима бе толкова страховит?
— Гошподарю, не шнам какво да кажа. Аллах я е вшел с ръката на друг.
Евнухът замълча, докато мъченически се опитваше да открие подходящите думи.
— Гошподарю мой — осмели се да заговори най-сетне той. — Била е удушена.
Султанът се отпусна тежко на възглавниците. Ето че се оказа прав. Не е било никакво притеснение. Най-обикновена завист.
Всичко беше наред.
— Да викнат Яшим — нареди уморено султанът. — Сега искам да поспя.
3.
И заспал, султанът си оставаше командир на правоверните, главнокомандващ на отоманската армия, макар да бяха изминали много години, откакто бе развявал знамето на пророка и бе заставал начело на войската си — тъй като си бе осигурил трона с един-единствен замах. Флотът му сега се командваше от капудан паша7, а начело на войската бе сераскерът.
Сераскерът не стана, когато Яшим влезе, само му даде знак да седне на един от диваните. Яшим изхлузи обувките и се настани с кръстосани крака, а наметалото му го обгърна целия. Сведе глава и прошепна някакво приветствие.
Гладко избръснат, според новата мода, с уморени очи, хлътнали на бледото лице, сераскерът бе полегнал на една страна, както бе в униформа, сякаш го мъчеше рана. Стоманено сивата му късо подстригана коси и червеният фес подчертаваха мощната челюст. Яшим си помисли, че няма да изглежда никак зле в тюрбан, но модата на франките бе наложила закопчана догоре туника и сини панталони с червени лампази и богата украса от ширити и еполети: това бе новата униформа на съвременната войска. По същата мода бяха му доставили и тежка маса от орехово дърво и осем неудобни на пръв поглед столове с тапицерия, поставени в средата на стаята. Огромен полилей се спускаше от украсения с орнаменти таван.
Сераскерът се изправи и кръстоса крака, шевовете на панталоните се опънаха до пръсване.
— Да се преместим на масата — предложи раздразнен той.
— Както наредите.
Ала сераскерът очевидно предпочиташе да остане седнал на дивана, макар да му бе неудобно в панталоните, вместо да се настани на противната маса. Чувстваше се беззащитен, когато се налагаше да седи на стол с гръб към ширналата се зад него стая. Въздъхна, докато разперваше и свиваше късите си пръсти.
— Казаха ми, че си в Крим.
Яшим премигна.
— Успях да намеря кораб. Там нищо не ме задържаше.
Сераскерът изви едната си вежда.
— Провали се, така ли?
Яшим се приведе напред.
— Там се провалихме преди много години, ефенди. Почти нямаше какво да се направи. — Издържа на погледа на сераскера. — Но все нещичко успях да сторя. Действах бързо. След това се върнах.
Нямаше какво друго да каже. Татарските ханове в Крим вече не владееха южните степи и не бяха по- малките братя на Отоманската империя. Яшим бе потресен от вида на руснаците, стиснали пушки, препускащи на коне през кримските села. Лишени от оръжията си, победени, татарите се наливаха, клечаха по праговете на къщите си и зяпаха безучастно казаците, докато жените им превиваха гръб по полята. Ханът бе прокуден в изгнание, измъчван от кошмари за изгубеното си богатство и власт. Бе пратил свои хора да му търсят златото още преди да чуе за Яшим — Яшим закрилника, лалата. Въпреки всички усилия на Яшим златото на хана си остана само мечта. А може би просто нямаше злато. Сераскерът изръмжа.
— Татарите бяха добри бойци — отсече той, — когато още ги биваше. Само че конници без дисциплина не стават за съвременните бойни полета. Днес ни трябва стегната пехота с мускети и щикове. Трябва ни артилерия. Нали видя руснаците?
— Видях ги, ефенди. Казаци.
— Срещу тях ни предстои да се изправим. Затова ни трябват мъже като воините от Новата гвардия.
Сераскерът се изправи. Беше огромен мъж, доста над метър и осемдесет. Застана с гръб към Яшим и се загледа в подредените книги, а евнухът неволно хвърли поглед към завесата, иззад която бе влязъл. Слугата, който го въведе, не се мяркаше. Според изискванията на гостоприемството сераскерът трябваше първо да му предложи лула и кафе, затова Яшим започна да се пита дали домакинът нарочно не се държеше толкова грубо. Високопоставен човек като него си имаше прислуга, която се грижеше за напитките, дори специален слуга, който се занимава с лулите и избира тютюна, придружава господаря си, когато излиза, и му носи лулата, увита в кърпа, и кесийка с тютюн, и винаги разполага с огниво, за да запали спокойно господарят. Беше задължително заможните турци да предлагат на гостите си най-добрите тютюневи листа и най-елегантните лули — с тръбица от персийска череша и с кехлибарен мундщук. Също както английските лордове не могат да си представят живота без личен камериер, така турските високопоставени люде не биха могли да се насладят на ритуала без слугата, който да поднася лулите. Ала сега стаята си оставаше празна.
— След по-малко от две седмици султанът ще направи преглед на войската. Строева подготовка, стрелкови умения. Той няма да е единственият, който ще наблюдава. Ще… — сераскерът замълча и рязко отметна глава. Яшим се запита какво ли се канеше да каже. Може би, че предстоящият преглед е най- важният момент от кариерата му. — Знаеш, че войската ни е още млада. Новата ни гвардия съществува едва от десет години. И ние, също като младо жребче, се плашим лесно. Не сме минали, за жалост, задълбоченото обучение, както ни се иска.
— Нито пък винаги постигаме успехите, които ни се обещават.
Яшим забеляза как сераскерът се напрегна. Снабдена с униформи, ушити по европейска мода, Новата гвардия бе предадена в ръцете на всевъзможни чуждестранни инструктори, ференги8 от Европа, които ги тренираха, учеха ги на строева подготовка, снабдяваха ги с оръжие.
