пръснати безразборно казарми бяха подложени на оръдеен обстрел и опожарени.
Откриха казана и той се оказа точно какъвто сераскерът го бе описал. Бе оставен в един от ъглите на новите конюшни, навсякъде около него беше разпиляна слама. Помещението бе осветено от огромни кръгли лампи, закачени на тежки вериги за носещата греда високо над тях. Конете, обясни сераскерът, били изведени.
— Станали неспокойни и така се разбрало — уточни той. — Те не обичат миризмата на мъртви хора.
Когато сераскерът бе описал казана, Яшим не си го представи толкова огромен. Беше на три къси крачета, с две метални халки за дръжки; Яшим едва стигаше до ръба му. Сераскерът му донесе нисък стол, за да се качи, и евнухът чак сега успя да погледне вътре.
Мъртвият войник бе все още в униформа. Бе свит като зародиш на дъното на казана: ръцете му, завързани за китките, бяха изтеглени над главата, така че лицето не се виждаше. Яшим слезе и машинално избърса ръце една о друга, въпреки че гърлото на казана бе съвършено чисто.
— Знаете ли кой е?
Сераскерът кимна.
— Осман Берек. Извадих тефтера му. Знаеш ли…
Той се поколеба.
— Какво?
— Съжалявам, че трябва да го кажа, ама тялото няма лице.
Яшим потръпна от отвращение.
— Как така няма лице?
— Аз… ами, влязох вътре. Обърнах го съвсем малко. Мислех, че ще мога да го разпозная, но… това е. Лицето му е било отрязано. От брадичката до над веждите. Направено е, струва ми се, с един замах.
Яшим се запита каква ли сила е необходима, за да се отсече лицето на човек с един-единствен удар. Обърна се.
— Този казан винаги ли стои тук? Мястото ми се струва странно за казан.
— А, не, казанът се е появил заедно с тялото.
Яшим го гледаше втренчено.
— Моля ви, ефенди. Изненадите ми дойдоха в повече. Има ли още?
Сераскерът се замисли.
— Няма. Казанът се е появил изневиделица.
— И никой не е чул и не е разбрал нищо, така ли?
— Конярите не са чули нищо. Спали са в плевнята.
— Вратите залостват ли се?
— Обикновено не. Нали ако стане пожар…
— Правилно. — Според една стара поговорка, Истанбул го мъчеха три злини — чума, пожар и гръцките преводачи. В града имаше толкова много дървени сгради, разположени нагъсто една до друга, че бе нужна една-единствена искра, за да пламнат огромни квартали и да се превърнат в пепелище. Еничарите, за които никой не скърбеше, на времето бяха изпълнявали и ролята на пожарникари: никой не се учудваше, че деградиралите бойци съчетават задълженията си на огнеборци с по-изгодни занимания като палежи, а по- късно и изнудвания, за да потушат пламъците, които сами бяха подпалили. Яшим смътно си спомняше, че тъкмо еничарите владееха важната пожарна кула, издигната в самия край на казармите, която също се бе срутила, когато през 1826 година те бяха опожарени. По-късно султанът бе наредил да се построи нова, съвременна пожарна кула до „Баязид“, седемдесет и осем метрова каменна колона, с издадена галерия на върха, където да се разположат наблюдателните постове. Мнозина мислеха, че кулата до „Баязид“ е най- грозната постройка в Истанбул. Ако не друго, тя със сигурност беше най-високата, защото се извисяваше на третия хълм на града. Скоро всички забелязаха, че напоследък се подават много по-малко сигнали за пожари.
— А кой е открил тялото?
— Аз. Не се учудвай. Повикаха ме заради казана, а и защото конярите не можели да успокоят конете. Аз пръв надникнах вътре. Военен съм, виждал съм мъртъвци и преди. Освен това… — Той се поколеба. — Сякаш подозирах какво ме очаква.
Яшим мълчеше.
— Не казах нищо. Наредих да изведат конете и да залостят вратите. Това е.
Яшим почука по казана с нокът. Чу се тънък звън. Евнухът отново дрънна по метала и се вслуша в звука. Двамата със сераскера се спогледаха.
— Много е лек — отбеляза Яшим. За момент и двамата притихнаха. — Какво ще кажете?
— Според мен — намръщи се сераскерът — не ни остава много време. Днес е четвъртък.
— А прегледът на войската кога е?
— Имаме десет дена, за да разберем какво става с хората ми.
5.
Сутринта беше натоварена. Яшим отиде на баня, насапунисаха го, изтъркаха го с кесе, той лежа дълго в горещия хамам, преди да се прибере вкъщи, преоблечен в чисти дрехи. Най-сетне, след като обмисли внимателно ситуацията, мъчейки се да извлече поне някаква улика, мисълта му тръгна в друга посока.
Как да открие телата на трима разлагащи се мъртъвци в средновековния двумилионен град, забулен в мъгла?
Няма смисъл дори да опитва.
По-добре да се заеме да сготви нещо.
Изправи се и прекрачи към другия край на стаята, потънал в мрак. Драсна клечка кибрит, запали лампата и зачака фитилът да загори уверено, с висок пламък. Светлината падна върху спретнато подредени една до друга печка, висока маса и редица много остри на пръв поглед ножове, увиснали на дървена поставка.
В ъгъла имаше кошница, от която Яшим извади няколко малки твърди глави лук. Обели ги и ги наряза на дъската, първо ги накълца на една страна, след това ги обърна на другата, сложи тиган на печката и сипа зехтин, за да изпържи лука. Когато стана златист, той добави няколко шепи от ориза, който държеше в глинено гърне.
Отдавна бе усвоил готварското изкуство. Приблизително по същото време се бе отвратил от собствените си усилия да се порадва на първичните чувствени удоволствия и се бе отдал на по-изтънчени наслади. Не че дотогава бе приемал готвенето за женска работа: готвачите в цялата империя бяха както мъже, така и жени. Просто за него това бе задължение на бедните.
Оризът стана стъклен и той добави шепа стафиди, още една шепа кедрово семе, бучка захар и щипка сол. Свали буркан от полицата и гребна лъжица мазна доматена паста, която пресипа в чаена чаша, за да я размие с вода. Изсипа я при ориза, водата изсъска и вдигна облак пара. Посегна и за щипка сух джоджен, счука малко черен пипер, изсипа и него, разбърка ориза, след това го захлупи и премести тигана настрани.
Беше купил почистени миди, от големите, по седем сантиметра и половина, дето ги вадят от Терапия, нагоре по Босфора. Отвори ги една по една с помощта на специално притъпено острие и ги пусна в леген с вода. Оризът бе почти готов. Той накълца на ситно копър, разбърка го, след което пресипа всичко в паница, за да се охлади. Отцеди мидите и ги напълни с лъжица от сместа, след това затвори черупките и ги подреди плътно една до друга на пластове в тигана. Затисна ги с чиния, добави гореща вода от чайника, похлупи ги и сложи тигана върху жарта.
Взе пиле, наряза го, изчисти орехи, като ги счукваше с опакото на сатърче, и се зае да приготви персийска пилешка яхния със сок от нар.
Когато всичко бе готово, той взе каната с извита дръжка и много внимателно си изми първо ръцете, след това устата, лицето, врата и най-накрая интимните си части.
Извади килимчето, коленичи и се помоли. Когато приключи, нави килимчето отново и го прибра в една ниша.
