Жестокост се лееше по бойните поля. Слабите войски на задругата погиваха под свирепата сеч на черни елфи. Умираха в гаврите на гоблини и орки.
Арен, Лесонир и Толуен бяха разделени в центъра на битката. Елфът смело се хвърляше напред и като хищник поваляше врагове. Под сечащите му удари погинаха мнозина, лъкът му изпрати в Ада много души. Но умората се промъкваше по вените и течеше из тялото му.
Минотавър, с разсечена муцуна, се свличаше, докато кинжалът на Лесонир съсече гоблинска глава. Но орк се метна към него. С масата си, пролетя два метра преди да бъде забелязан. Издаде го свистенето на острието, готвещо се да проникне в плътта… Арен реагира… Лесонир отвори очи. Повали в изненадата си няколко гоблина. Забеляза тялото. Оркски кинжал стърчеше от окървавеното, безформено чело на чудовището. Разсявайки смърт, Лесонир се усмихна на Арен, а белите зъби и ожесточението му изплашиха нападателите и вдъхнаха сила и вяра на армиите на Иксклетън.
Опряха рамо о рамо — елф, човек и джудже. Обкръжаваха ги орди от врагове. С оредели войски тримата отказваха да се предадат. Два високи дъба си виждаха на хълм в далечината.
Джуджето с озлобение се въртеше и размахваше секирата си, като вихрушката, създадена, за да унищожава. Предизвика смут в душите на врага и поваляйки десетки. Но се отдели от приятелите си и се оказа открит.
Черен елф и отровна стрела се разкриха от тълпата. Ръждивото й острие не даде време на джуджето да се изпсува пред смъртта, когато… Изтръпнало то не усети нищо, освен лека болка в лявото рамо. „Това ли е смъртта!…“ — помисли си то.
Арен и Лесонир продължаваха да размахват оръжия механически, пресявайки видяното. Стрелата се разпраши и малки стърготини от ръждивото острие, с голяма скорост, се врязаха в рамото на джуджето. Бе му се разминало, макар и множеството фонтанчета кръв да изглеждаха сериозни.
Арен сечеше наред противници, прикривайки елфа. Лесонир мажеше раните на джуджето с мехлема, направен през онази студена нощ, когато умря магьосникът-приятел. Оркската отрова не бе проникнала достатъчно силно в тялото на Толуен.
Лесонир се надигна. Изненада го замахът на оркски, огромен, окървавен ятаган. Но нападащото острие се деформира, пръстенът светна и мечът се превърна в черна роза. Пръстенът изгасна. „А! Силата на магическото сребро е да превръща опасното оръжие в безредно!“ — констатира, очаровано, Арен. Скоро се досети, че същото се бе случило и с разпрашената стрела.
Но, на елфа не му се размина леко. Розата бе твърда като камък. „Мечът, който щеше да го съсече на две, се превърна в бухалка. Е, размина му се със счупена и изподрана ръка!“ — отново човекът.
Оркът не напусна жив бойното поле. С неелфически гняв в очите, Лесонир се извъртя и нанесе пронизващ удар с кинжал в корема му. По земята се разсипаха черва и вътрешности. Горският обитател завърши своето отмъщение, настъпвайки пулсиращото сърце на врага, изскочило след стомаха му.
19 глава
Обрати на Съдбата
Елфът и джуджето бяха частично неадекватни, защото раните им ги правеха неспособни да използват левите си ръце. Остатъците от армиите на Иксклетън бяха разпръснати. Орките нападаха ожесточено. Краят наближаваше. „По дяволите, защо трябва да умра под това мрачно небе, върху тази омърсена земя?!“ — натъжи се човекът.
Духът на меча се пробуди. И за сетен път лицето на Арен засия в цветовете на пламъка. Острието на Иксклетън засия. Сила се вля в измореното, човешко тяло на приносителят му.
Вик, отправен към небесата, смрази студените оркски сърца и кристализира ледената кръв на черните серпенти. Арен, син на Тонан, хванал своето оръжие, се впи в редиците на врага. Коридори се отваряха пред него, но той сипеше ли разсипваше смъртоносни удари докато… На едно хълмче се изправиха тримата представители на задругата и още петстотин последователи на Иксклетън. На отсрещен, издаден хълм, от сенките на два многовековни бора, се приближи мистериозна фигура. Елфическите й дрехи леко се полюшваха на вятъра и смътно напомняха за някой на Арен.
Бе висока, макар и прегърбена, с дълга, бяла брада, изглеждаща и слаба, и силна. В десница стискаше извезана тояга. Лицето й не се виждаше.
Арен се опита да извика, но бе изпреварен от жеста й, изписан във въздуха, с показалец. Белобрадия прекрачи скалния ръб и с огромна скорост се понесе към тях. Не помръдваше. Разноцветни торбички се повяваха на колана си, върху мантията му.
Прекрачи стената на хълма — огромните могили по тези места винаги имаха една изрязана, разсечена страна — и застана редом с тримата приятели. По негов знак те погледнаха към вражеската крепост и той се обърна към нея. Извеза нова поредица от символи във въздуха.
Мътните и черни небеса станаха нежно сини. Бели гръмотевици се разстилаха по тях.
Надеждата се надигна в сърцата на петстотин и три души. Непознатият свали качулката си…
Лесонир промълви:
— Не може да бъде! Как е възможно! Ти си…
Арен довърши:
— … мъртъв!
Защото бе Нильом! Лесонир продължи да се опитва да събере мислите си, а Арен изпадна във вцепенение. Подсъзнателно човекът размишляваше върху възможността за поредна измама, но шестото чувство не се обаждаше. Нильом разся съмненията им посочвайки на север и запад, отвъд хълма с двата дъба, към ниските части на долината Вордонир.
По описваните посоки се запоказваха огромни армии — елфи, облечени в леки, сребърни ризници, носещи лъкове, обковани със злато, джуджета, в тежки стоманени ризници, въоръжени с изящни, блестящи секири и мечове…
Нильом разхвърляше огън и гръмотевици по врага. Елфите със сребърни стрели избиваха стотици орки. Хората водеха своите чудновати, бойни машини. Каменомети, балисти, преносими стълби, бойни кули,… се хвърлиха на бойното море.
20 глава
Лице в лице. ДРОГОС
Мъстта заля Арен — душата на меча се вливаше в него. И отново изплува страхът, че в нужния момент няма да може да контролира меча. Но в съзнанието му изплуваха думите на Лесонир, изречени, когато човекът бе споделил страховете си: „…каквото и да става, ние ще бъдем наблизо и ще ти помагаме… за меча е чест да ти служи и ще ти се подчини…“.
Нильом сякаш разчете страховете му и бръкна в колана си. Измъкна една от мистериозните си торбички и разпръсна златен прашец над главата на човека. В първия момент Арен се отдръпна, защото не бе говорил с мага и не знаеше дали е истински, но шестото му чувство не му говореше за опасност. Старецът пред него бе от чисто добро — мечът го усещаше.
Прашецът бе магически. Арен чувстваше волята на меча и знаеше, че би могъл да й попречи да го контролира, но също и любовта и добротата на Иксклетън — студеното острие бе негов покорен слуга и желаеше само да го защитава. Усмихна се на Нильом, а мислено си каза, че Лесонир познава идеално душите и не бе сбъркал даже по отношение на магическо творение.
Портите на крепостта бяха пред нега, а целта му — зад тях.
Армиите на Иксклетън контролираха три-четвърти от стените, когато той влетя в крепостта. Съпротива нямаше, защото по настоящем битката се бе пренесла вътре в задкрепостния град и най-вече на палата на
