Дрогос.
Влетя с гръм и трясък в кулата. Звуковите ефекти произлязоха от силен удар на Иксклетън, който превърна на искри две педи дълга врата, пречеща му да достигне до стълбището. Излизайки на най-горната площадка, той не знаеше броя на изкачените етажи. Стъпалата бяха стотици.
Дрогос бе там. Гледаше го с мъртвешките си очи, отдавна напуснати от истинския живот. Пламъчетата, проблясващи в тях, показваха, че той живее единствено, за да убива. В него, преди векове, бе изчезнала и последната искрица човечност. Лицето му бе черно, кожата — груба и съсухрена. Висок, с костеливи ръце, готов за бой, той бе като съзнание излязло от кошмара на умопомрачен човек.
Като черна сянка, без да е казал и думичка, се метна към човека. Бе бърз, о, колко бе бърз! Но човекът приклекна и сноп от пламъци напуснаха меча му. Но огънят не подейства на нападателя — мантия му се превърна на пепел. Но той, завършвайки скокът си, се приземи с нажежена броня, без да показва признаци на болка.
Дрогос замахна с меча си. Съзирайки Черния Кристал Арен почувства слабост — камъкът теглеше от живителната му енергия без да го е докоснал.
Дрогос загуби ръката си. Не бе реагирал бързо и Иксклетън със свистене разкъса черните му кожа, плът и кости. Но врагът се усмихна! Но усмивката му замръзна, когато от раната се надигна дим, вместо да излезе нов крайник. Писъкът му смрази нощта — видя меча, който го ухапа. „Иксклетън се е надигнал, за да търси отмъщение.“ — профуча призрачна мисъл през съзнанието на Дрогос.
Черният маг събра всичките си сили и се хвърли с жестоки крясъци към Арен. Магическа струя го свлече по средата на неговия скок. Иксклетън не бе слаб противник. А човекът бе бърз и ловък, защото избягна светкавичния удар на падналия, на земята, Дрогос.
И съзнанието на Арен бе осенено. Той разбра, как да предизвика магията на Апокалипсиса. И странно — през цялото време си бе мислил, че мечът ще го накара да я използва, а сега по собствено желание я привикваше от магическите дълбини на Иксклетън. Но го прекъснаха. От земята се издигнаха мътни изпарения и оформиха фигури. Това бяха сенките на Нильом и свещеника, които бе убил онази нощ, в двореца. Мъртвият монах от Морна заговори с вледеняващ глас:
— Колкото и да не ми вярваш — Не разрешавай на Апокалипсиса да се събуди! Сторено бе веднъж. Умряха десетки хиляди лютисри. Но този път ще умрат милиони. Иксклетън откри врага, заради който бе създаден. Оръжието в твоята десница е изковано, за да пречупи черния кристал. Пробудиш ли смъртоносната магия, силата й ще се разлее по земята и ще разруши Камъка на Злото, но… ще умрат всички от единия край на континента до другия. — изкашля се, за да наблегне на следващите си думи — Разбираш ли?! Разбираш ли, колко души ще загинат?!
Сенките изчезнаха, както се и появиха. „Дали не халюцинирам?!“ — замисли се Арен. „По дяволите…“ — ругаеше Безсмъртния съдбата.
В притежателя на Иксклетън се пробуждаха мисли, въпроси, избори, шансове, размазани с омраза и желание за мъст.
Дрогос нападна. Черният меч разпръскваше слабост и вледеняваше тялото на човека. Арен изкрещя боен вик и се вряза в тялото на черния мак. Иксклетън бе потрошил ребрата и разсякъл сърцето му. Но сянката не умираше. В червеникаво черна локва от кръв тя съскаше обиди на десетки езици.
„Какво се очаква да направя?! Той е безсмъртен! Как да го убия?!“ — летяха въпроси из съзнанието на привидно победилия, когато…
Дрогос се метна от земята и подобно на тигър полетя към Арен. Черният меч се готвеше да се вреже в главата му.
Иксклетън надделя… Арен замахна и с мощна експлозия мечът му разпука черния кристал.
Дрогос падна на земята, бездиханен. Смъртта бе застигнала Безсмъртния.
21 глава
Край
Вордонар гореше. Пламъци облизваха черните му стени и унищожаваха злото по тях, под което камъкът се оказваше блестящо бял. Войските на Иксклетън се занимаваха с потушаване на пожарите из града, но отвън… огромните поля на долината бяха опожарени и продължаваха да горят.
От издатината с двата бора Нильом, Лесонир, Арен и Толуен съзерцаваха, как пламъците се разпростират и заплашват да достигнат до горите. Но съзнанията им бяха изпълнени с щастие — бе време за разяснения.
Арен първи зададе своя неотложен въпрос Арен:
— Защо, в името на боговете, си жив, луди дяволе?! — през смях успя да продума той.
Магът се усмихна, а в очите му проблесна пламъче, говорещо, че си припомня щастливи, минали събития. Заговори тихо и бавно, а горските, подплашени птички запяха, за да подчертават думите му (магия!J):
— Защото някои глупаци не внимават, какви дарове оставят в ковчега!
Арен се сепна. Отново си припомни, как бе загубил стъклениците с кръв, макар че не бе сигурен дали са паднали в ковчега. Нильом с усмивка на привързаност му каза:
— Правилно, човеко! Ти си носил кръв на бехемод, а тя има способността да не разрешава на душите да се отдалечават, а после, когато я разсипа върху мен, съзнанието ми бе върнато в тялото и раните зараснаха. Е, трудно ми бе да се оправя с магиите, в които ме бяхте оковали, но съм ви благодарен!
Толуен се разсмя от обърканата физиономия на Арен и на свой ред зададе интересуващия го въпрос:
— А, какви бяха твоята сянка и тази на свещеника?
— О, това са духовете на меча! — изненадано и поучително възкликна магът. — Той, както знаете, води собствен живот. … Иксклетън се е страхувал, че съзнанието му, лъкатушейки из твоето, би могло да забави реакциите ти и да те направи слаб и за това ти е изпратил две сенки да те изпитат. Като те гледам, Арен, досещам се, че след теста той е решил, че може да ти се довери и ти вече го контролираш напълно, и си пътувал из неговите спомени. Значи знаеш, че легендите лъжат…
Арен се усмихна и заговори с тона на човек, казващ нещо, научено много скоро:
— Мечът е творение не на лютисрите, а на древните богове. А легендите разказват малка част от истината: Много отдавна, от далечните краища на вселената, пристигнали боговете. Като видели, че тук еволюцията създавала само ужасни чудовища и не можела да съгради интелектуални форми на живот, те докарали тук разумни същества от друга планета. Това били лютисрите. Но те не действали по план и не помагали на еволюцията — планетата ни им харесала и я желаели за себе си. Пет века изминали и всичко било тяхно. През три хилядолетия те спирали еволюцията, докато един ден… боговете, посредством свой шпионин сред лютисрите, научили достатъчно и се разярили. Те изпратили през световете Черния Кристал, който попаднал в ръцете на миньор. Ако копачът не бил излъгал, че е изкопал находката, лютисрите щели да се досетят, че върху тях се е стоварил божественият гняв, но той го сторил и… знаете историята за напред. Но желая да спомена, защо Иксклетън се съживил. След триста двадесет и седмината мага, които влели кръвта си в него бил и богът-шпионин.
Лесонир бе изненадан, но бдителността му не бе замъглена:
— Досега не чух нищо, за което да е излъгано в легендите!
Магът и Арен се спогледаха. Вторият отговори:
— Излъгано е за съществуването на проклятието. Смъртта на лютисрите настъпила само, защото носителят на Иксклетън задействал магия, за която не бил предупреден. Но и никой сред магьосниците не е можел да знае, че бог е дал от кръвта си, а и Апокалипсиса е специално, божествено оръжие, което малцина владеят.
Толуен заинтригуван запита:
— А, ти, как научи това?!
— Не слушаш ли добре?! Аз черпя спомени от меча. Аз виждам това, което той е видял.
Толуен продължи:
