17 глава
Пътят до Вордонар
За тридесет и осем дни, на предвижване през тъмните нощи, те прекосиха Морна от край до край. Достигайки билото на планината Вордор, те бяха похабили много сила, воля, пролели кръв и пот.
Пътят им на север след седмица и половина ги изведе до най-ниските върхове и ги запозна с езерата Корнич.
Ужасна воня… Мрачно кален терен… Големи, черни езера, облени в катран… Стомасите на световните спасители се заобръщаха и те се загърчиха неистово. Околната гадост се просмукваше, носена от въздуха, в тях и ги задушаваше.
Толуен със силен, но по детски, гласец ги запита, използвайки причудливи гримаси:
— Защо това място е толкова противно?!
Арен се разсмя, поемайки доста от зловонния мирис и усмивката му премина в погнуса. Не можеше да спре да се дави и получи силен удар от страна на Лесонир. Това му подейства мигновено, но не се реши да отговори. С усмивка го стори елфът:
— Някъде под нас лежи във вечното си ложе Черният кристал. Такива бяха някога думите на Нильом. Но може ли да се вярва на легендите, които той знаеше?! Е, покойният ни приятел твърдеше, че с крал Арнаст не загинали всички лютисри. С риск за живота си някой отнесъл причината за озлобението на Дрогос до тук. Този някой бил и магьосник — привикал древни магии и се погребал с Черния камък в земните недра. Но ложето на Създателя на зло /камъкът/ не се оказало на достатъчно голяма дълбочина и сега неговият обитател помпа от живота на тези земи. Стъпили някой на грешно място ще заплати с преждевременно остаряване, а пренощува ли — със смърт…
Джуджето се сепна и заговори уплашено, като дете представящо си таласъм:
— Не сме ли застрашени, тогава?! Не е ли възможно и нашият живот да бъде погълнат?!
Лесонир се усмихна. Заговори със своя елфически, бащински, покровителски акцент:
— Не си достатъчно съобразителен за скиталец. Не твърдеше ли, че многобройни са били странстванията ти? Но, има ли значение? Не сме ли и тримата изправени пред нещо непознато? Ние сме в безопасност — доколкото е възможно в земите на Дрогос. Според теб той не би ли усетил, къде е произходът на неговото безсмъртие? Защо е построил крепостта си именно тук?… Отдавна Черният кристал е запоен отново на неговия меч. …
Вървяха. Пооправилият се Арен изкрещя, прекъсвайки разговора им:
— Гледайте в пътя! — не звучеше ядосано, а шегобийски сериозно. Влагаше сериозност и шега.
Бродът, по който се придвижваха пропадна. Изпопадаха като скали. Оказаха се до рамената в отвратителна вода. Джуджето не можеше да плува! Оцеля благодарение на Лесонир, който го дръпна на повърхността. Късметът им свърши — мръсна и кишава вода. Плуването им помагаше единствено да поддържат главите си над нея.
Въздухът се ароматизира — борови иглички. Страховият хормон бе задействал вид потни жлези на Лесонир.
Елфът бе изплашен. Човекът — уморен и ядосан. Джуджето — полудяло и разярено.
Водата се сгъстяваше. Смъртта идваше за тях. Чувство се запромъква из съзнанието на Арен. Той изтръпна. Потъваше, когато се предаде на умората. Съзнанието му се замъгли, но не бе изцяло затрито. Ръцете му се размахаха. Изплува на повърхността. Чувстваше силата на меча. Против волята си, заговори:
— Имбрихус небус интегрито ди вида ромбио систера марше. Вилионта диори некус имбрихус вивеки.
По крайбрежието на езерото се разстла огромна армия — елфи, джуджета, хора и орли, слуги на елфите. Наобиколиха ги армиите на прокълнатите — войски от скитащи племена, обитаващи планините на Вордор, в търсене на начин да бъде разрушен Вордонар.
Извадиха ги от мръсните води. Поеха на път към вражеската крепост, след едночасов разговор. Седем хиляди представители на различни видове, водени от елф, джудже и човек, но предимно от древен меч.
Джуджета запита с интерес:
— Какво значеха думите ти, Арен?
— Това е най-тайната фраза на елфическия език. Символизира устна молба за помощ, представена чрез сложно струпване на звуци. Малките елфчета биват научени на нея, защото, каквато и опасност да ги заплаши, има ли елф наблизо, те ще бъдат защитени. Религията им ги прави длъжни да са приятели на знаещия тайната.
Малко по-късно, някъде в планините, тълпи се сбираха и поемаха на поход, а на чело бяха елф, джудже и човек. Те си говореха по между си, възседнали красиви коне и пони (за представителя на планината), без да обръщат внимание на олелията и глъчката около себе си.
— Арен, изглеждаш притеснен! — каза, загрижено, най-ниският.
— Да! И аз го забелязах. Но Толуен не е прилично да го разпитваш, ако той не иска да говори.
Джуджето рязко извади секирата си и зае поза за фатален, сечащ удар. От присъстващите на сцената само човекът и елфът не станаха сериозни. Около тях представители на най-различни видове се вцепениха, очаквайки последици. Някой не се и съмняваха, че ще има отсечени глави. Защото не познаваха тримата приятели. Пръв се разсмя Лесонир, последва го и Арен. Джуджето затъкна в колана си оръжието и се разкъса. Откъснаха се шумни възгласи на удовлетворение и тълпата се разшава.
— Лесонир, ти си принц! Дори на нас не е разрешено да се подиграваме на по-властни лица или на такива с подобен, на нашия, ранг! — през кискания продума ниският ездач.
— Нека зарежем това, Толуен. Бих искал да ти отговоря на въпроса. Страхувам се от предстоящия двубой. Когато се изправя пред Дрогос не се и съмнявам, че той ще познава меча ми по-добре от мен. Възможно ли е да го обърне срещу мен? Възможно ли е да ме разсече собственото си оръжия? А, ако се поддам и задействам някоя от старите магии и разруша света? Страх ме е, приятели!;
— Не се притеснявай, Арен, ти знаеш, че, каквото и да става, ние ще бъдем наблизо и ще ти помагаме. Но не се и съмнявам, че за меча е чест да ти служи и ще ти се подчини, пряко волята, на който и да е. Той има собствено съзнание. Създаден е да може да мисли и така да ти помогне в нужда. — изпя на своя певческо-елфически акцент Лесонир.
Рано, на следващата утрин, пред крепостните порти…
18 глава
НАЧАЛО на атаката над Вордонар!
Укреплението бе огромно. Четири кули, шестнадесет цели и шейсет и четири частични стени, свързани със стълбища с наредени хиляди, черни елфи-стрелци. Централна кула, извисяваща се над целостта. Дрогос… Врагът бе облечен черна мантия, спусната качулка, прикрито в нея лице, скрити в ръкавици ръце. Носеше меч от метал, подобен на гранит, който сякаш поглъщаше светлината. Върху дръжката му чернееше, без блясък, кристалът, семето на смъртта.
Около стените се зъбеха седемдесет хиляди гоблини, орки, вувериани, черни еднорози, зли елфи, некроманти на Дрогос, започнали да изричат заклинания, минотаври…
Армиите на Иксклетън бяха десет пъти по-малки, слаби и не толкова елитни — селяни, сбрани под меча на Арен.
Но… седем хиляди се хвърляха с ужасяващи, вледяващи кръвта бойни призиви и то към … седемдесет…
