него:
— Имбрихус небус интегрито ди вида ромбио систера марше. Вилионта диори некус имбрихус вивеки.
Дузината елфи приклекнаха и заговориха на общоприетия език:
— Чест е за нас да приемем Спасителя, в този скромен кът на смъртта. … — те разгадаха въпросителния му поглед и продължиха — … Защо мислим, че си той, защото е писано, че първият човек влязъл тук и проговорил на древния език е Спасителя. … Според Легендата ни единствено ти би могъл да свалиш Великия меч от пирамидата.
Те станаха и се отдалечиха. Арен забеляза, че мантиите им бяха от кафяви, дървесни нишки.
Лесонир, а после и той тръгнаха след тях.
Спряха пред стъпалата на пирамидата. Стар елф се обърна и му промълви:
— Тук свършва нашият път. Елф, престъпил стъпало, се превръща в мумия. Сигурно вече си забелязал, как действат древните магии на това място върху нас.
Лесонир го погледна и, с усмивка, каза:
— Браво на теб, момче, справяш се с удивлението си, но сега съдбата те поставя на ново изпитание.
Бързо биеше сърцето на Арен, изучавал от малък легендата и виждал, в сънищата си, този меч. Дилемата стоеше пред него — ще успее ли или ще умре.
Направи стъпка, но, докосвайки първото стъпало, усети силата на олтара, изразяваща се в слабост, разнасяща се из тялото му. Пирамидата го контролираше, караше го да повтаря словата й: „Слаб съм. Никой съм. Не ще взема Великия меч — не го заслужавам…“
Елфите се умълчаха тотално. Бяха готови да пролеят сълза, когато той издъхне — бяха виждали това много пъти, когато млади елфи се опитваха да достигнат върха. … Бяха го отписали.
4 глава
Пътят на съдбата
Слабостта бе в него, но не тъй силно просмукваща се в душата му. Елфите гледаха стресирани — той наистина бе Спасителят.
„Колко ли са стъпалата на тази проклета пирамида? Не минах ли вече поне сто?“ Тези кристали и златни кюлчета. Нещо ставаше с лицето му. Сетивата го лъжеха, че е облизван от пламъци. Но виждаше капки кръв, стичащи се по слепоочията му, и капещи с монотонен звук по стъпалата. Зрението му се замъгляваше. Болката го караше да се обърне и да се върне, но той не спираше да следва своят съдбовен път. А след него се точеше кървава, точкова диря. … Волята му бе силна — прекрачи последното стъпало.
На земята просто бе захвърлен Великият меч. Площадката бе с размерите на футболно игрище. Арен нямаше сили да направи последните няколко крачки. Той просто гледаше великолепната изработка — обикновено, но със сигурност магическо, острие и дръжка изваяна с майсторлък. Някой се бе мъчел дълги дни да върти и изтъкава кръстоподобната дръжка. Тя бе не излята, а изтъкана от добри ръце. Три скъпоценни камъка я украсяваха.
Арен бе слаб, чувстваше момента, когато ще се строполи и ще изпадне в кома, но не спираше да си повтаря, че не трябва да се предава, когато краят бе пред него. И това му вдъхваше сили.
Арен се хвърли напред и с последни сили грабна вълшебната дръжка. Мечът бе лек, бе студен, н пораждаше топлина, носеше слабост, пораждаща сила. Човекът си помисли, че никога не би могъл да обясни, какво е чувствал в този момент, защото и той не знаеше.
Но, надигайки меча от земята, той видя, как се случва още нещо. В радиус от няколко метра се появяваха най-различни създания. Арен веднага си спомни легендата, прехвърли я на ум и разбра, че това са пазачите на Иксклетън.
Тролове, елфи, джуджета, минотаври, еднорози, кентаври, … му се нахвърлиха.
Половин час проливане на кръв и финал от десетки, разхвърляни, окървавени тела се развиха на площадката. Златото бе омърсено, потоци от кръв се стичаха по стъпалата, за да се влеят в бурните води на потока.
Арен бе захвърлил своя меч по време на битката и сега го взе, за да го хвърли при рибите, така че острието да не се цапа повече. Красивият меч му бе служил добре през много години, но сега Иксклетън стоеше в ножницата му и си делеше мястото на колана с оркски кинжал на орк-водач, каквито имаше много наоколо. Той държеше, втренчено, стария меч. Хладното острие се бе разпаднало в локва от бехемодска кръв. Хвърли дръжката и напълни една стъкленица с бехемодска кръв и такава с кръв от черен елф, които прибра в раницата си. Скоро щеше да забрави — съмняваше, че ще има някакво полза от тях.
След това заслиза към странна гледка. Помещението от стволове и дървесни колони се бе изпълнило със светлина. Бе искрящо зелено — саможива трева се надигаше от отъпканата земя. Старите елфи го гледаха засмени и… ПОДМЛАДЕНИ! По лицата им болката бе изчезнала. Но нищо не пречеше на нарастващото му, пробуждащо се шесто чувство — усещаше опасността.
Няколко часовото общуване между Лесонир и Арен бе довело до приятелство, така че елфът направи няколко крачки и го прегърна. Сълзи на радост съпътстваха думите му:
— Покланям ти се искрено — проклятието над това място е развалено. — той му посочи изхода и промълви весело — Бих искал да науча повече за теб.
5 глава
Магът
С Лесонир се разхождаха по полянка, внушаваща спокойствие. Елфът заговори:
— Кой си ти, човеко? Избраникът?
— Зная ли?… Лежах на трева и със сълзи гледах потъпкването на родното ми място от орките. Ретона бе красиво място с щастливи хора. Моята родина бе първото място, където човешкият вид се пробуждаше за обществен живот. … — очите му се присвиха под въздействието на мъчителния спомен — … Сразиха ни бързо, защото бяхме вирнали глави и се мислехме за непобедими. … Нападнаха ни от север, където армията ни бе най-слаба. Хиляди, гадни, мазолести, оркски крака, слезли от планините Вордар, зацапаха реката Стак. С очите си видях, как километри от водоизточника течеха по-мръсни от езерата Корнич. … Магьосникът се появи — изникна — от нищото, създавайки парни облаци, когато проливах ледени сълзи, тъжейки за загубени приятели. Бе…
Висок, белобрад, сивоок, с кожа — съсухрена, носеща видимите следи на времето. Но прегърбената му стойка, високото и слабо тяло издаваха предчувствие за сила. Слабост, прикриваща лъхащи от него сила и магичност. Магьосник, облечен в елфически дрехи!? Заговори:
— Нека продължа, Арен. Лежащ и съзерцаващ, ти бе изненадан от мен, както сега е и Лесонир. Придумах те да тръгнеш на Велика мисия и те изпратих при Естроп, великият елф-мъдрец, който те обучи на древни и съвременни езици и ти разкри тайните на Лесория.
Приятелска прегръдка едва не сломи гръдния кош на магът, но той се засмя и на пресекулки каза:
— По леко… да не ме задушиш,… сине на Тонан.
Арен го освободи, така че магьосникът се съвзе и заговори:
— Изпълнил си своята изначална мисия — познаваш сина на Рутинор. А, и си се сдобил с великия меч. Е, знай, че той е чудесно оръжие и ще сее смърт само ако ти му наредиш, така, че внимавай, как ще го използваш, защото той няма спирачки!
— Да, приятелю! А, кога ще ме запознаеш със своя велик замисъл?! — усмихна се Арен.
Магът му отговори подобно:
— Има си време за всичко. Но не трябва ли да се представя на елфа? — той протегна ръка. — Казвам се Нильом и ДА! — името не е характерна за магьосник, но това не е важно. Нося втори ранг, магьосническа степен, участвам в съвета на тринадесетте и специализирам познание по Бяла магия.
— Предполагам, че ме познаваш по-добре и от самия мен! — усмихна се по елфически начин Лесонир.
— Предположението си го бива!
