пращеше, усещайки оркската кръв, желаещ да пролее. Но враговете бяха стотици.
Арен нямаше сила. Мислена се разплащаше с живота, докато посичаше безразсъдно атакуващите. Почти изпаднал в безсъзнание, той усети, как нещо се надига от подсъзнанието му.
Първо го обля горещина. Кървави капчици се изливаха от порите по лицето му. Кожата му се оцвети в огнени багри. Пламъци пометоха телесната умора и лава потече из вените му. Бе чувствал меча като нещо тежко, имащо отделен живот и закони, което не му се подчинява, но сега… бе различно — оръжието му бе слуга, роб. Иксклетън желаеше да се подчинява. Арен чувстваше, че може да предизвика апокалипсис, като този погубил лютисрите,… да събуди магията!
Нямаше я слабостта, а омразата му даваше сили. На пламъци се изменяше унищожителната му воля за живот, защото Иксклетън бе част от него, негов крайник.
Десет часа на непрекъсната психическа и душевна сила. Луната не видя нито, как той се строполи, нито телата на тримата приятели, огрени от слънчевата светлина. Мрак бе помрачил съзнанието на Арен и го бе залял с безпаметни сънища. Но нямаше бленувания, кошмари или спомени. В безсъзнанието му бяха само затихващата омраза, несломимата болка, зареждаща го със сили да убива.
10 глава
Утринта
С пробуждането си, Лесонир огледа тристате тела, но не мисли дълго над дилемата, защото отровата се бе разпръснала бързо и съзнанието му постепенно затъмняваше. Но бе бърз — за един час създаде противоотрова и си я наложи на раната. Остатъка се оказа в раницата му.
Към девет часа Арен изплува от кошмар с писък. Чувстваше крайна изтощеност, примесена със силно главоболие. Краката му едвам го придържаха в изправено състояние. А за капак — болка се разливаше по тялото му.
Нужни му бяха десетина минути за да се окопити и да забележи картината на околната широта. Воня на мърша се врязваше в носа му и му се гадеше от купчините, гниещи тела, наоколо.
В това му състояние го откри Лесонир. Носеше приятна закуска от див заек и манерки с прясна, хладна вода от близък поток. Елфът се вгледа, развеселено, в човека, а очите му изразяваха щастието на човек получил шанс да живее, когато се е примирил със смъртта, и въпросителният поглед на някой, зърнал невъзможното.
— Арен!? Браво, приятелю!? Не знам, как да ти благодаря, че си извършил чудо, за да ме спасиш. Дължа ти живота си — завинаги!
— Приятно ми е да говориш така, но не съм ги избил аз!? — изразяваше обърканост, но не и шеговитост.
— Но, ако не си ти, … кой друг?! — с почуда запита Лесонир.
— Не съм сигурен, но мисля, че се случи нещо странно преди да припадна. … Разбира се, би могло да е сън! Но… Е, нека първо ти разкажа!… Губех присъствие на духа и съзнание. Тогава се пробудиха спомените за причиненото ми злото. И… сила се разливаше из мен. Чувстваха вените си като пещери изпълнени с лава. Но болката, омразата, бе по-силна. Припаднах, получавайки силата и волята да владея меча. А може би в съм загубил съзнание, но през тялото ми е продължила да се лее енергията на мъстта. — говореше той затруднено, на пресекулки, губейки често пътя на мисълта.
— Е, да зарежем това… за сега! Мисля, че Нильом не е добре. –0 промълви замислено елфът.
Две фигури, изпълнени с живот се приближиха до мага. Едната, примервайки пулса му, замръзна. Усмивката на елфа, държащ магическата плът, се свлече от лицето. Болка се промъкна в сърцето му. Елфическите устни се раздвижиха бавно, сякаш бе видял призрак:
— Той е… мъртъв!
Болката завладя и Арен, който се заклати на краката си. Падаше към земята, когато елфът го хвана, чрез голямо усилие на волята си. Отровена, раздробена, елфическа ръка придържаше, изправено, тежащото, човешко тяло. Нито оркската отрова, нито разрушеното кралство или мъртвият другар не можаха да затъпят силата на лечителския, магически, елфически, напевен гласец, зашепнал успокояващи слова:
— Загубили другари, се скитаме, а животът е жесток. Той ни блъска и мачка — орки и черни сили избиват приятелите и близките ни. Без сили се скитаме, но… ЖИВЕЕМ! Няма пътя си да изоставим — ще се скитаме по зелените друмища, без да можем обич да получим, като птици без криле, тръгнали да спасяват нечие бъдеще.
— И, какво ще правим?! — проплака Арен, а лицето му изразяваше невъзможни количества от болка.
— Първо, ще устроим магическо погребение! — усмихна се пресилено Лесонир, но ясно се прочете, в очите му, тъгата.
— Разбираш ли от ритуалите им? — отговори, с подобна усмивка, човекът.
— Не, но съм наблюдавал погребенията на трима от Великите Магове. Предполагам, че знаеш, че всяка страна е длъжна да си има магьосник. Е, от моето раждане ние сме имали четири. … А, сега, и последният умря. — се посъвзе елфът.
През съзнанието на Арен премина: „Твърде много болка!“
Елфът се отпусна и припадна на рамото на Арен, който лесно подхвана лекото, елфическо телце. Косите на Лесонир погалиха тялото на човека и той усети любовта на пеещия народ. Макар и елфът да бе блокирал отровата, по вените му все още течеха капчици от нея.
„Ще се пребори с раната. Но нищо не може да му помогне да изхвърли душевната отрова. Добре, че съм се родил човек. За тях болката е твърде силна.“ — прозя се човекът. Загубата никога не бе успяла да го сломи. Хората са силни същества.
Чувствата имат власт над тях, но човеците могат да забравят. Елфи, джуджета, дракони, дори орки и гоблини носят, до смъртта си, болката в себе си. Загубил род и родина, роднини и приятели, Арен не бе спрял да се бори, макар и цялата му воля да произтичаше от мъстта.
11 глава
Вечерният ритуал
Здрачът настъпи и звезди осеяха небосвода. Кървавата, пълна луна се изтърколи до връхната си точка.
Слабата лунна светлина осветяваш каменен ковчег. Човекът го бе изсякъл несръчно от планинска скала, а елфът го бе свързал с магиите на вечното спояване, но саркофагът изглеждаше величествено. Лежеше на дървен пиедестал. И бе заграден от силните заклинания на двама аматьори, които можеха да го предпазят за хилядолетия от злото.
Положиха Нильом върху украсено с цветя легло, в ковчега. Бяха го заметнали с чисто нов, изящен, елфически костюм. Двойно защитената му, с магии, тояга бе положена до него. Бе с привързана с колана, с магическите торбички.
Лесонир се приближи до Арен, бяха близки кат братя — спояващата сила на общата болка. Нежен елфически гласец се откъсна от отслабнали устни:
— Остава последната част. Трябва да се разгорят кладите, за да заредят със сила заклинанията и да може трупът да остане, непроменен, за бъдещите хилядолетия, а саркофагът евентуално да бъде отворен само от силен маг.
Арен се наведе над отворения ковчег и понечи да целуне студеното чело. Дълго по-късно той щеше да се чуди, какво бе се случило със шишенцата кръв, събрани от пирамидата, а истината бе, че те се бяха изхлузили покрай врата и черните му косите и бяха паднала под мага. Но той така и не съжали, че ги е загубил, защото през времето на преноса им чувстваше черна сила, изливаща се от тях и проникваща във вените му.
Студеното досег му вля сили. Той се отдалечи и се загледа в поклащащите се пламъци, които заобикаляха магическия саркофаг — със силна магия бе заквасен той.
