Двете фигури се взираха в символа на задгробния живот. Елфът държеше, високо вдигната, факлата и я размахваше към сини небеса, нашепвайки нежни, елфически слова. Изглеждаше безжизнен и безразличен, като ледена скала, но и сладко чувствителен, като панда. В съзнанията им протичаха различни мисли.
Лесонир се усмихна, припомняйки си болезнените весели неща на миналото: „Ще виделя цвята красиви, колкото тези в Лесория? Колко хубав бе ароматът им за скитникът, тръгнал из спокойните поля. Ах, как ме боли, при спомена. Майка ми, баща ми, ние скитахме с дни из гористите земи. Желаех да намеря нови път и цел, но сега и Нильом е мъртъв. Остава ми само приятелството на Арен. … Но получих желаното. Имам своето направление. … ЩЕ ТЪРСЯ МЪСТ, … СВЕТЪТ ЩЕ ПОЛУЧИ ВТОРИ ШАНС… И… ЩЕ ЗАКРИЛЯМ ПРИЯТЕЛ, КОЙТО МИ ПОМОГНА ДА ПРОУМЕЯ, … ЧЕ ХОРАТА НЕ СА БЕЗЧУВСТВЕНИ И ЗЛИ…“
Лудешките светлинки на огъня озаряваха, плахо, прикритият в сенките Арен. Лицето му изразяваше изпървични ярост и гняв. Висящите му ръце предизвикателно образуваха юмруци — предизвикателство към жестоката съдба. Мисълта му, залята от омраза и безпомощност, се лееше силна — не бе загубил разсъдъка си (все още). От силата на меча ли, а може би от гнева му, той не знаеше, но усещаше, как, като бурни потоци, се вливаха в него външни, непознати сили. „… Защото зло в нас се излива, но преминава през филтри на спотаено добро и теглим сили от спотаената омраза… Животът ти е моята разплата, Дрогос. А разрушаването на Вордонар ще бъде моята утеха. Ще проехти смехът ми из Вородоровите планини. От бойния ми вик ще се смразяват ужасите на нечистите, опетнени, планински езера. Защото съм изпълнен с омраза и нося силата на Апокалипсиса, сполетял древните народи. А като допълнителна разплата ще получа хилядите предсмъртни викове на твоите чудовищни слуги. Защото пламък и разруха ще отмият моята болка…“
И седяха две тела, съзерцавайки горящите стени на безмълвен, магически студен ковчег. А болката раждаше омразата, водеща до гняв за човека и до нови надежда и път за елфа.
12 глава
Крепостта Морен
Дни и нощи се редяха в тишина. Умората от трудните преходи избледняваше на фона на непоколебимия гняв на загубата, на приятеля. Изминаваха десетки километри, по цели денонощия, без да продумат думичка. Болката им не се лекуваше от приятелството — „… има единствен път — МЪСТТА…“. Те следваха пътищата, водещи ги към отмъщението.
След месец, излязоха на великолепен, рубинен път. Легенди разказваха, как преди стотици лета Морна била красива страна. Джуджетата вадели, от огромни дълбочини, неизвестни за останалите народи суровини. В онези спокойни години бил изграден и рубиненият или, на местен език, огненият път. Защо го сравняваха с пламъка? Защото светлината го обливаше и превръщаше в дълъг, лавен змей, обгърнал планините.
Елфът се спря озадачен. Арен последва погледа му. Картина, способна да вледени и най-смелото сърце, се извисяваше пред тях. Хълм, който никога не е бил превземан… Никога досега… В стените зееха процепи с размерите на гигантските, планински великани. Земята бе застлана с килим от трупове — орки, гоблини, джуджета… Десет кули бяха сринати на половина. Една бе на път да се срине. Опожарени стени от неразрушим, бял, камък бяха облени в кръв. Великият замък бе опожарен, разтърбушен и обран. … Крепостта Морен бе превзета, а с нея и цялата Морна, последното джуджешко кралство.
Лесонир се наведе и подуши следите. Макар и елф(защитник на природата), той знаеше идеално ловните номера. Той промълви като експерт, даващ своето мнение:
— Няколко, десетки, хиляди души в смесени армии, наобиколили цялата, външна стена… Имало е и дракони, но… са напуснали бойното поле преди началото на инвазията… Странно! Това не е типично за вида им!… Нататък… битката е протекла преди ден-два. Оцелелите врагове са потеглили към Ефет.
— Но войските на Дрогос не умряха ли с Лесория?! — запита стреснато и обезпокоено Арен.
Лесонир не можа да отговори на момента — приспаната болка се надигна отново и обърна стомаха му. Но той се подтикна да мисли за изпадналите в беда, оцелели джуджета. Той се закле, че те няма да станат пленници на Дрогос, както народите на Оберон, Литерон и скоро на Ефет. Лесонир съзнаваше, че не може да помогне на последното кралство, защото пътят им към Вордонар ги водеше на северозапад. Елфът реагира като специалист. Той блокира болката и заговори с тона на ловец, преследващ своята жертва:
— Дрогос е жесток, но не и глупак. Знаел е, че Лесория, най-могъщото, елфическо кралство, има скрити оръжия. Сигурно вижда и невидимото, защото малцина знаеха за тайната на самоунищожението. Черният кристал е могъщ. Надявам се да е безследно загубен, защото и един луд, безсмъртен, хитър маниак ни е достатъчен. … — последва фаталното заключение — … Разпратил е повече от една армии и то в различни посоки.
— Способни ли сме да се справим с пазачите на крепостта? — запита лукаво и съзаклятнически Арен, обхванат от ловната тръпка.
Лесонир се усмихна — елфите усещат чувствата на останалите същества.
— Ръката ми е по-добре. Омнирус ще пропее с мен. Летрисновите стрели ще разсичат оркска плът, по моя воля. Защото и аз чувствам болката, желанието за мъст. Не бих могъл да ги забравя — приятелски чувства или състрадание не ще изпитам към орк или гоблин.
Арен се усмихна на свой ред:
— Нека тогава Иксклетън и Омнирус да пропеят своите песни, … кръвта на врага да напой уморената, изтерзана земя, … ДА ПОСЕЕМ СМЪРТТА!
— ЩЕ ОТМЪСТИМ! — разнесоха се гласовете им, изпълнени с омраза, над равнини и долини, котловини и планини.
13 глава
Атаката над крепостта
Нощта предложи своето прикритие на двамата шпиони, придвижващи се като сенки. За елфа бе лесно, — те се раждат със способността да се движат без да издават звук — но за Арен… Е, след час можеха да докоснат окървавените стени (едва ли някой искаше да го стори). Вонят на гниеща плът проникваше в дробете им и ги задушаваше. И тук бе ред на Лесонир да се почувства в затруднено положение — елфите живееха по ароматни зелени поля и гори и дори потта им мирише на екзотични, цветно-дървесни сентенции.
Двамата констатираха, че десетте главни порти бяха устояли на напора, но същите по брой стени бяха разкъсани на безчет места. Ален се изумяваше от разрушението, което го смути и той си придаде замислен вид. „Джуджетата се славят с неразрушимите си и непревземаеми укрепления. А сега…? За първи път виждам такава разруха!…“
За проникване през първите девет стени не им бяха нужни големи усилия. Е, от време на време, някой оркски крясък ги стряскаше… Двамката посякоха три орка светкавично и безшумно, но не си разрешаваха да рискуват прикритието на нощта, нейната тишина и изненадата.
Зърнаха десетата стена. Пред тях трима орки пазеха най-големия отвор, но той беше и единственият, през който можеше да се проникне. Двама от пазачите спяха, третият дежуреше с едва отворени очи.
Арен се приближи до полубудния и го хвана през устата. Докато врагът се осъзнае оркски кинжал разряза гърлото му. Двамата спящи издъхнаха в съня си от навременните стрели на елфа.
Лесонир направи крачка напред, излизайки от прикритието на сенките. В друг случай би взел стрелите, но не му се желаеше да се докосва до оркска кръв.
Преминаха през стените. Пред тях зееше обругана порта, направена от бронз, тежаща тонове и контролираща бившия достъп до сърцевината на града, до палата, до мястото, което някога крал Торктън обитаваше и от което управляваше на златния си трон. Разпръснати по окървавените, опожарени поля бяха налягали стотина орка и гоблина, а ужасното им хъркане вбесяваше неканените чужденци.
Арен със злокобна усмивка прошушна на елфа:
— Искаш ли да видиш зелената им кожа опърлена!…
Елфът така и на проумя, как протече всичко. Арен издърпа светкавично лъка на Лесонир, зареди и опъна тетивата. Точността бе невъзможна за вярване. Запаленият връх на стрелата се вряза в буре със спиртоподобна напитка. Гоблините бяха мъртво пияни.
Последва спонтанна реакция на горене и се получи великолепна експлозия. Във въздуха се разхвърчаха
