останките на десетки, съседни бурета. Образува се мрежа от огнени езици, опитващи се да се докопат до всичко живо. На някои от пияните същества им се взривиха стомаси, дробове и мозъци. Каша от плът се разхвърля и бе пометена от пламъците. Имаше само наранени — до всеки лежаха най-малко по две бутилки с пиячка и те избухваха.
Десетина, изненадани, черни елфи и гоблини, които си бяха легнали леко пияни и това ги бе спасило.
Трима паднаха поразени от стрели, мигновено. Ареновият кинжал довърши четвъртия. Иксклетън разсече още двама гоблини.
Лесонир се оказа изненадан в гръб от двама орка. Но той се търколи на земята, вадейки ловен нож. Ужасяващ писък, клокочещо, гърлен звук на задавяне и изтрополяване последваха разсичащия удар на елфа. Остана един враг. Другия падна с разцепен от стрела череп.
На Арен, настръхнал и предупреден от вонята на мръсната им, зелена кожа., налетяха двама гоблини. Те са най-мръсните същества на света. Влошаваше положението оскъдното им бельо от изпокъсани, кожени препаски. Високи над два метра, те бяха слаби, но ловки и бързи.
Ловко Арен се шмугна под единия и с остър, сечящ удар преполови гръбначния стълб на другия. Но се оказа застрашен в гръб от завит кинжал — вторият враг бе значително по-бърз. Арен не можа да реагира на време. Гоблинът се придвижваше като пантера. Човекът виждаше смъртта в очите на хищника. …
С писък нападателят се строполи върху Арен. Кинжалът се размина на косъм с главата му.
Човекът се надигна, оглеждайки с интерес трупа. Фениксова стрела стърчеше от гърба на врага. Арен със знак благодари на елфа. А отговорът бе усмивка.
Мнозина лежаха избити, но от замъкът скоро щяха да реагират. Трябваше да се оправят бързо. Арен подреди в редица тридесет, заредени арбалети. Лесонир опъна редове от стрели в земята.
Забиха ритуалните барабани, обуславящи началото на омразните обреди, на черните елфи. Разнесоха се неистови викове и тежки, безразборни стъпки.
Талази, напускащи крепостта, оформяха групички. Арен и Лесонир отвърнаха на слабия дъжд от стрели. Черни елфи, орки, гоблини, джуджета на тъмната страна…
Близо до двамката не падна нито една ръждива стрела, но те мереха далеко. Повалиха петдесет. Настъплението не спря.
По знак на Арен Лесонир се отдалечи. Чувстваше волята на Иксклетън. Продължаваше да се премества и стреля безмилостно. Лицето му се оцвети в пламенната багра. Червени капки кръв избиха по челото му. Случаен поглед в локва му показа маса от чиста, концентрирана воля и мъст. Лицето му се възпламени. Враговете му съзираха ужаса в неговите очи. Арен, забелязвайки това, атакуваше по-озлобено.
14 глава
Килията и Толуен
Чистка… тридесетина, нови, трупа… И джуджешки замък, крепост, владени от елф и човек… Двамката размишляваха над лицето на ужаса, но… не им хрумна нищо, прекосявайки коридори и помещения… Единствено заключение — МЕЧЪТ Е ЗАМЕСЕН!…
Проникнаха в подземията, изпълнени с килии и затворени, по настоящем освободени, джуджета. Ниски мъже и жени се заеха с реставрационните дейности. За няколко хиляди малки хора това не бе лесно, но… „… те ще се справят — няма съмнение…“. Морна се пробуждаше от пепелта и като феникс се събуждаше за нов живот.
След час… „Не може да се мине по тези коридори без да се настъпи някое краче…“ — помисли си Арен, който уважаваше пещерния народ.
Поели дълъг и голям коридор, Лесонир и Арен излязоха на просторна, слабо осветена площадка. Факлите, закичени по стените осветяваха масивна врата, защитена от дузина черни елфи. Разнесе се силният звук на опъващи се тетива.
Лесонир… изящен лък… чифт стрели… двама падащи врагове. Арен… мъчително опънати тетива… масивен арбалет… същия резултат.
Ръждива стрела одраска бузата на елфа… отговорът бе серия от смъртоносни попадения. Наоколо нямаше жива душа.
Арен се приближи до исполинската преграда. Последната му стъпка проехтя в тишината, последвана от съскането на рязък замах. Разцепената верига с металически звън се блъсна в твърдия и студен под. А Иксклетън не получи ни най-лека деформация. Със стържещ звук вратата се отмести сама. Капчици под избиха по челата на посетителите.
Издълбана в скала килия… Усмихнато, изтерзано джудже… Бе млад юноша, тоест на около петдесетина години. Носеше еднометровата си коса боядисана в бяло и прилежно сресана. Човек можеше да загуби съзнанието си в дълбоките му сини очи — две дълбоки, кристални, но тъмни, планински езера. Твърде силен за момче, но с нежно, бяло лице. Тъмно кафявата му, стигаща до раменете, изплетена на дебели кичури, коса леко се плъзгаше по неговата потъмняла, сребърна, плетена ризница при всяка крачка.
След грациозни поклон и сваляне на корона, той заговори със силен и волен глас, разкриващ болка:
— Аз съм Толуен, син на Туен, внук на Клоен, правнук на Родегар, наследник на великия, древните родове на Сакралот и Роуен, великите крале на Морна от времената на нейната неопетнена младост. Бях втори до тъжния ден, през който нападнаха Морен и загина и последният узурпатор от Тунеровия род, а в последвалата мрачна нощ бях избран за предводител, защото аз съм Толуен, син на Туен, правнук на…
На Арен не му издържаха нервите и той постъпи непочтително с кралското лице:
— Да разбрахме вече…! Родът ти е древен и произхожда от снажни родове, но престолът ви е бил отнет до нападението, … но давай нататък!
Джуджето се усмихна и продължи — в общи линии повтаряйки казаното. По нищо не пролича да се е обидило. Но така или иначе Арен си изпроси един удар с лакът от страна на Лесонир.
И на Лесонир нервите му не издържаха и почтително той се представи с наклон, а после действието бе повторено от Арен.
Прекосявайки дълги, огромни, мрачни галерии двамката слушаха историите на Краля:
— Бе преди седмица. Обсадата трая пет дни, от което наистина се срамувам. Многохилядни армии ни се изтърсиха буквално под носовете. Черни елфи, орки, гоблини, титани, големи, грифини на черната страна ни атакуваха. Но най-жестокото бе вонята, която носеха със себе си. Тя омърси почвите, изби растенията в градините, отрови водата. Не можехме да дишаме. Храната ни не ставаше за ядене. Но и двете страни дадоха огромни жертви. Врагът щеше да надделее, защото ние сме лоши стрелци. На нас ни дайте секира, кирка или остър кинжал и ще сеем смърт, но да целим със стрели — това просто не е за нас. Дрогос не наблюдаваше от един хълм наблизо… — тук слушателите останаха приятно изненадани за джуджето, но решиха да не го прекъсват, а то пък и не знаеше много. — … Драконите щяха да опожарят стените. Но Дрогос избяга, след като те напуснаха бойното поле. Вражеските армии останаха без контролно звено. С каменометите им бяха нужни четири часа да сринат процепи в стените. … Зная, че съм жив само, защото Дрогос избяга. Орките не взимат затворници, но са контролирани от далеч по човечните черни елфи.
15 глава
Тронна зала, свещеник и…
Като спасители ги приеха в тронната зала. Толуен, на своя си каменен, облепен със скъпоценности трон ги приветства. Брадата му, с вещество, подобно на гел, бе преправена на раздвоена опашка. Излъскване и магии водеха до това, че ризницата му отделяше собствена, синкава светлина.
Личаха се следите на разрухата, сред бързо поправената стая. Ниските фигури нямаха покой, нямаш нито една, която да не мъкне нещо. Арен забеляза, че местните джуджета са много високи. От лявата страна на Толуен джудже размахваше жезъл, за да привикне отново с тежестта му. Облечено в мантия на звезди и с шапка на деня и нощта, на слънцето и Луната, то не оставяше съмнение, че е свещеник. Но приличаше и на просяк — по тоягата му висяха безброй талисмани.
Арен погледна краля-джудже, чувствайки смътно, но непоколебимо усещане за надвисваща заплаха. Опасността идваше от присъстващите, но коя бе тя? Привличаше го дясната фигура, облечена в добра имитация на елфски костюм. Лицето бе закрито в мрака на було. Висок, макар и прегърбен, той всяваше
