Менестрелът завършил своя разказ и всички, които седели в голямата зала в Камелот, потънали в мълчание. Само Ланселот скрил глава в ръцете си и сълзите се стичали между пръстите му, защото си мислел за своята любов към Гуиневир, съпругата на крал Артур.
— Момко — обърнал се след малко крал Артур към менестрела, — как така е възможно ти да знаеш толкова добре всичко, което се е случило с Тристан Лионски?
Менестрелът тъжно се усмихнал, станал от столчето и се изправил, висок и с благородна осанка, пред крал Артур.
— Добре го зная — отвърнал той. — Дори прекалено добре, така, както всеки човек знае собствената си мъка… Защото аз съм Тристан Лионски!
При тези думи през залата преминал шепот, изпълнен с почуда и жалост. Крал Артур обаче напуснал мястото си, отишъл при Тристан и го приветствувал.
— Добре дошъл в Камелот! — извикал той. — С радост те посреща цялото рицарско братство на Кръглата маса! Твоето име ни беше казано от Мерлин мъдрия магьосник в деня, когато за пръв път се събрахме около тази маса. Погледни! И за тебе има място на нея! Там, до Ланселот, името ти в същия миг се появява, изписано със златни букви! Добре дошъл, верни рицарю на Логрия!
Така Тристан станал рицар на Кръглата маса и нямало друг след Ланселот и Гавейн, който толкова да бил заслужил мястото си. Дълги години той пристигал на всяка Петдесетница, за да седне на масата, и много били подвизите, които извършил за славата на Логрия. Ала Тристан продължавал да скърби за любовта на Прекрасната Изолда и времето не можело да прогони тъгата от влюбеното му сърце.
След няколко години той се оженил за друго момиче, също на име Изолда, дъщеря на Джовлин, Арънделския херцог, която наричали Белоръката Изолда. Тя му донесла голяма утеха и той й бил верен и предан съпруг. Сърцето му обаче завинаги останало пленено от другата Изолда, кралицата на Корнуол, затова дълбоко в себе си Белоръката Изолда изпитвала завист.
Случило се така, че след време, когато се сражавал, за да спаси Кахедин, брата на жена си, Тристан бил ранен с копие, намазано с отрова. Раната загноила и не искала да заздравява.
Тогава Тристан казал:
— Очаква ме смърт, ако Изолда Корнуолска не ми се притече на помощ. Само тя знае тайната на вещата си майка и може да лекува рани.
Затова той помолил верния Къруенал да тръгне с кораб за Тинтагел и да помоли Изолда да дойде и да му помогне. Ако при завръщането Изолда била на борда, трябвало да опънат бели платна, а ако е отказала да дойде — черни.
Изолда Корнуолска веднага се съгласила да потегли на път и Къруенал наредил да вдигнат бели платна. Ала Тристан не ставал от леглото и бил толкова отслабнал, че не можел да се повдигне и да погледне през прозореца. Затова казал на жена си:
— Иди и погледни морето! Корабът на Къруенал скоро ще се появи и ако платната са бели, на борда ще бъде Прекрасната Изолда. Ако обаче са черни, значи тя не е дошла.
Тогава Белоръката Изолда се взряла в морето и видяла кораба на Къруенал, който летял по вълните, опънал всичките си бели платна. Но понеже тя завиждала на Прекрасната Изолда и я мразела, казала на Тристан:
— А, виждам кораба на Къруенал, едва пълзи по вълните. И всичките му платна са черни…
Тогава Тристан обърнал лице към стената и казал:
— Господ да те поживи, любов моя, Прекрасна Изолда, защото няма вече да видя лицето ти.
След това Тристан Лионски престанал да се бори със смъртта и след няколко минути издъхнал.
А когато Прекрасната Изолда, кралицата на Корнуол, го заварила мъртъв, тя коленичила до леглото му и останала там, докато сърцето й не се пръснало от мъка и не умряла. Положили ги в един гроб, защото Белоръката Изолда се разкаяла за своята завист, но вече било твърде късно.
От двете страни на гроба им тя посадила два розови храста — един бял и един червен. Когато избуяли, те преплели клони над гроба и растели като един храст, на който цъфтят бели и червени рози, защото откак свят светува не е имало любов, толкова вярна, колкото любовта на Тристан Лионски и Прекрасната Изолда.
5.
ГЕРАЙНТ И ЕНИДА
Макар че крал Артур винаги посрещал тържествения празник Петдесетница в Камелот, в чиято главна зала се намирала голямата Кръгла маса, той често събирал двора и в други празнични дни на други места, където идвали толкова от рицарите му, колкото се намирали в околността. Понякога се срещали в Кардиф, друг път в Колчестър или Карлайл, по веднъж били в Честър и в Кардиган, но най-често това ставало в Карлиън, в Южен Уелс — в замъка, от който Артур за пръв път излязъл като признат господар на кралство Логрия.
Крал Артур вече не чакал да научи за някой рицарски подвиг преди всяко празненство, но въпреки това винаги се радвал, когато се случело нещо. Затова бил особено щастлив, когато на едно Великденско празненство в Карлиън в залата изведнъж влязъл висок красив младеж, облечен в зелени и бели дрехи и препасал голям меч със златна дръжка.
— Моите почитания, благородни крал Артур! — казал младежът и се поклонил ниско на краля.
— Добре дошъл, любезни момко — отвърнал крал Артур. — За някой подвиг ли идваш да ни разкажеш? Струва ми се, че не за пръв път те виждам, макар че не зная името ти.
— Аз съм Герайнт, синът на Урбин — бил отговорът. — Живея недалеч оттук, в Дийнския лес. Днес вървях по една зашумена поляна и видях необикновен и чуден елен: бял като сняг, с рога от чисто злато. Стъпваше леко по тревата и шумата сам, без стадо, което е необичайно в гората. Намерих кралските ловци и ги помолих да проследят накъде отива, а аз побързах да дойда тук.
— Добре си постъпил, момко! — казал Артур. — Утре ще станем на ранина и заедно с повечето рицари ще отидем на лов за този елен.
— Нека ви последвам, за да наблюдавам лова — помолила кралица Гуиневир. — Младият оръженосец Герайнт ще ме придружава.
— Така да бъде — съгласил се крал Артур. — А който и да убие елена, Герайнт ще получи главата му, но при едно условие: да я подари на дамата на своето сърце.
— Уви, аз нямам дама — въздъхнал Герайнт.
— Тогава ние ще ти намерим — засмяла се Гуиневир. И така въпросът бил уреден.
На сутринта крал Артур, Гавейн, Кей и много други рицари станали рано и отишли в леса да търсят белия елен. Гуиневир ги последвала по-късно, придружена само от една прислужница и от Герайнт, който яздел все в същите дрехи — бяла риза и зелено наметало, без доспехи, препасал само меча със златна дръжка.
Скоро стигнали гората и чули, че някъде далече надуват рогове, но не успели да определят в каква посока се води ловът. И както стояли и чакали в зеления гъсталак, видели неголяма конница, която се
