Тогава херцог Идрис се изсмял.
— Я го вижте! Дървеняк, който е намерил в някой ров стари и потъмнели от ръжда доспехи! — казал той. — Няма да е лошо да се позабавляваме, като го накажем за нахалството, но нека първо го сваля от коня!
Противниците се отдалечили, втурнали се един срещу друг и се сблъскали насред полето с такава сила, че копията и на двамата станали на трески. Три пъти се срещали и всеки път копията им се натрошавали. Четвъртия път обаче херцог Ликонал дал на Герайнт много здраво копие, като му казал:
— Това е копието, което сложиха в ръката ми в деня, когато бях посветен в рицарство. Оттогава насам съм се бил все с него и не съм го чупил. Нещо повече, върхът му е все така остър!
Герайнт му благодарил, вдигнал копието и отново връхлетял като гръмотевица върху херцог Идрис. Този път го ударил толкова силно, че подпръгът на коня му се скъсал и Идрис се преметнал презглава заедно със седлото.
Герайнт скочил на земята, изтеглил меча със златната дръжка и двамата с Идрис започнали ръкопашен бой из моравата, като се удряли здраво, докато изпомачкали цялата трева и я опръскали с кръв. Нещо повече, парчета от прастарите Ликоналови доспехи се разхвърчали на вси страни, като ръждивочервени листенца от увехнали макове.
Херцог Идрис въртял меча юнашки и Герайнт се олюлявал под ударите му.
— Спомни си обидите, които са нанесли на тебе и на кралица Гуиневир! — извикал Ликонал. — Помисли си за красотата на дъщеря ми Енида!
В този миг Герайнт усетил прилив на сили. Вдигнал меча, спуснал се към херцог Идрис и го съборил на земята, като разцепил шлема му и го ранил.
— Пощади живота ми! — извикал Идрис. — Признавам се за победен от тебе, достойни рицарю! Нещо повече, Ястреба врабчар ще бъде твой и можеш да го дадеш на когото желаеш.
— Иди тогава в Карлиън в двора на крал Артур заедно със своята дама и джуджето — рекъл Герайнт. — Помоли кралица Гуиневир за прошка, задето твоето джудже й нанесе обида, и кажи, че те изпраща Герайнт, синът на Урбин. И още нещо, старият херцог Ликонал ще дойде заедно с тебе. Ще изложите спора си пред крал Артур, защото ти твърде дълго владееш именията му, а той през това време живее в полуразрушената господарска къща.
— Ще изпълня всичко това — казал херцог Идрис. — А сега ела в моя замък. Нека и чичо ми Ликонал дойде. Ще има пиршество и с това ще свърши старата вражда между нас.
Голямо било пиршеството тази вечер в замъка на Идрис, а на сутринта започнали да се готвят за пътуването до Карлиън.
— Ела и ти с нас, храбри рицарю — казал Идрис на Герайнт.
— Не мога — отвърнал Герайнт, — защото все още не съм рицар. Затова ще продължа да препускам през гори и долини, за да извършвам подвизи. Само така може би ще покажа, че заслужавам да бъда посветен в рицарство. А също така, прекрасна Енида, ще докажа, че заслужавам любовта ти.
Тогава Енида се ядосала на Герайнт, защото смятала, че вече е рицар, и си мислела, че същия ден ще отидат заедно в Карлиън, а на другата сутрин ще се оженят. В яда си тя изрекла глупави думи.
— Ти всъщност не си достоен да бъдеш посветен в рицарство — извикала тя, — защото от страх отказваш да дойдеш в Карлиън! Не ми се вярва много, че си тръгнал да вършиш подвизи. И ако сега си отидеш, бъди сигурен, че в двора на крал Артур ще потърся някой по-смел и по-благороден от тебе, за да ми стане стопанин!
Пребледнял като платно от гняв и почуда, Герайнт казал:
— Лейди, ти ме обиди твърде жестоко. Честта не ми позволява сега да тръгна с вас за Карлиън, но ако нямаш нищо против, ти можеш да яздиш по пътя пред мене и тогава ще видиш всичко, което ще се случи. Препускай напред и не се обръщай. Внимавай също така да не ми продумаш нито веднъж, каквото и да става!
— Така и ще направя — рекла Енида, която вече съжалявала, че е говорила така прибързано и грубо. Взела си довиждане с баща си, обърнала коня и препуснала към дълбоките планински клисури. А Герайнт, мълчалив и сърдит, яздел подире й.
Не след дълго, когато стигнали до стръмна пътека, която водела към гората, ги пресрещнали трима въоръжени разбойници и единият от тях казал на останалите:
— Кълна се, че плячката си я бива! Ще пленим дамата и двата коня. Онзи рицар, дето така замислено е навел глава, изобщо няма да се съпротивлява!
Тогава Енида обърнала коня и бързо препуснала към Герайнт. „Ще го предупредя — рекла си тя, — макар че той ме помоли да не разговарям с него!“
Герайнт обаче само казал:
— Може би твоето желание е да видиш как загивам от ръцете на тези мъже, само че това няма да стане. Ето защо ти заповядвам да мълчиш!
Той вдигнал копието и внезапно препуснал към първия разбойник, като го улучил в гърлото и го проснал мъртъв на земята. Втория пронизал през щита и доспехите, а третия настигнал и убил изотзад, докато онзи се спасявал с бягство.
Тогава Герайнт свалил доспехите на разбойниците, вързал ги за конете им и рекъл на Енида:
— Препусни отново нататък, като караш пред себе си тези три коня. Но не ми казвай нито дума, освен ако аз пръв не те заговоря.
Те продължили да яздят през гъстия лес и насред пътя срещу им излезли още шестима въоръжени разбойници.
— Плячката си я бива наистина! — извикали те. — Ще пленим тази дама и петте коня, а онзи рицар, дето така замислено е навел глава, изобщо няма да се съпротивлява!
„Само този път ще го предупредя — рекла си Енида, — макар че ме помоли да не разговарям с него.“
— Не ти ли заповядах да си мълчиш? — казал Герайнт. — Колкото и да ти се иска да ме видиш убит от ръцете на тези мъже, не ме е страх от тях!
Той вдигнал копието си и го забил поред във всеки от шестимата разбойници така, както с карфица се пробожда пеперуда. После им свалил доспехите, вързал ги към всеки кон и казал на Енида:
— Препусни отново нататък, като караш пред себе си деветте коня. Но не ми казвай нито дума, освен ако аз пръв не те заговоря!
Те продължили да яздят през леса и стигнали до голяма пустинна долина, в която имало само голи канари. Там Енида забелязала деветима въоръжени разбойници, които идели към нея. Главатарят им извикал:
— Кълна се, че плячката си я бива! Съвсем лесно ще успеем да пленим тези коне и доспехите, както и дамата, защото онзи рицар, дето така замислено е навел глава, изобщо няма да се съпротивлява!
„Този път Герайнт положително ще загине, ако не го предупредя!“ — помислила си Енида.
Герайнт обаче казал както преди:
— Не ме е страх от тези мъже, въпреки че може би желаеш да умра от техните ръце. И още нещо, струва ми се, че те помолих да мълчиш!
След това той вдигнал копието си и препуснал в галоп към разбойниците, като пронизал главатаря им през щита и доспехите, така че той паднал мъртъв. Тогава Герайнт обърнал коня си и нападнал разбойническата шайка в тил, като минал през тях и повалил втори разбойник мъртъв на земята. Така препускал напред-назад, докато всички паднали мъртви. След това Герайнт вързал доспехите на всеки към коня му и казал на Енида:
— Препусни още по-надалече, като караш пред себе си осемнадесетте коня. Но не ми казвай нито дума, освен ако аз пръв не те заговоря!
Не след дълго паднала нощта и те стигнали до някакъв замък в началото на една долина, където Герайнт помолил да ги подслонят.
— Добре сте ми дошли, ти и твоята прекрасна дама. Положително не се е раждала по-красива девойка от нея! — казал господарят на замъка, който се наричал Орингъл Лиморски.
След богатото угощение Герайнт тъжно седнал настрани, защото сърцето още го боляло от жестоките и необмислени думи на Енида. И тя седяла сама, като се чудела дали би могла да си възвърне любовта на
