Герайнт, защото много се бояла, че я е изгубила завинаги поради глупостта си. Както си седяла, дошъл Орингъл и седнал до нея.
— Прекрасна девойко — казал й той, — положително пътуването с този печален рицар не става по твое желание, нали?
— Предпочитам да пътувам с него, пред това да пътувам с когото и да е другиго — отвърнала Енида.
— Послушай съвета ми — казал й Орингъл. — Напусни този човек и остани да живееш завинаги с мене. Всичките ми графски владения ще бъдат твои, както и всичко разкошно, което пожелаеш: скъпоценности, красиви дрехи, слуги и прислужници.
— Кълна се в небето, че няма да го сторя! — извикала Енида. — Врекла съм се на този човек и никога няма да му изменя!
— Ако го убия — смръщил вежди Орингъл, — мога да те задържа при себе си колкото си искам, а щом ми омръзнеш, ще те прогоня. Но ако ти останеш тук по собствена воля, тогава ще те направя моя съпруга и господарка на всички тези обширни земи.
— Да бъде твоята воля — казала Енида. — Утре ще тръгна на път както обикновено. Но ще свърна встрани и ще чакам скрита, докато ти минеш оттам. Гледай да не се бавиш и да ни следваш по петите.
— Ще го сторя — казал Орингъл. — Така няма да напакостя на младежа, който те придружава.
Герайнт и Енида спали спокойно в замъка, а на сутринта потеглили. Енида яздела отпред с осемнадесетте коня, натоварени с доспехи. Ала щом се отдалечила от замъка, тя бързо се върнала назад и казала на Герайнт:
— Господарю мой, прости ми, че ти говоря против твоята воля, но Орингъл, злият рицар от замъка, ни заплашва със смъртна опасност.
След което тя съобщила на Герайнт всичко, което било казано предишната вечер, както и че се е престорила, че се съгласява с коварните предложения на Орингъл, защото знаела, че в противен случай той тутакси ще убие Герайнт и ще я задържи насила. Накрая рекла:
— Орингъл скоро ще бъде тук заедно с много хора, които не можеш да надвиеш. Хайде да свърнем от пътя и да се скрием навътре в гората, докато не са ни настигнали!
— Благодаря ти, че навреме ме предупреди — казал Герайнт. — Но за бягане, няма да бягам. Ще остана тук и ще причакам този подъл рицар и хората му. А тебе съветвам да препуснеш с все сила към Карлиън, към двора на крал Артур.
— Никога няма да те оставя, господарю мой Герайнт… — започнала Енида, но изведнъж спряла и се ослушала. — Чувам потракването на юзди! — възкликнала тя. — Дрънчат доспехи, чаткат копита!
Били спрели на едно открито място досами гората, докъдето стигал пътят от долината, разположена между тях и замъка, който още се виждал далече назад, блеснал на утринното слънце високо над морето от бяла мъгла, заляло долината. От тази мъгла се носел шум от бързо препускащи воини в доспехи и Герайнт дръпнал назад коня си, вдигнал копие и се приготвил за битка.
— Виждам в мъглата сребристи отблясъци от доспехи! — извикала Енида. — Точно там, където мъглата е осветена от слънцето!
— Мъглата е почервеняла от слънчевите лъчи — мрачно казал Герайнт. — Конете на онези рицари газят в море от кръв!
Осветен от слънцето, в края на долината се показал Орингъл в пълно бойно снаряжение, а зад него в плътен ред препускали осемдесет рицари.
— Предай се! — извикал Орингъл. — Ти си един, а ние осемдесет. Ако не ми оставиш Енида, ще умреш от нашите ръце! Но ако я получа (а за твое сведение тя ще дойде с голямо желание!), можеш да продължиш необезпокояван пътя си!
Герайнт обаче само забил шпори в коня, вдигнал копието и го запратил в средата на щита на Орингъл с такава сила, че и човекът, и конят се претърколили на земята. После препуснал право към скупчените рицари и се разразила страшна битка, в която Герайнт убил много врагове, а други съборил от седлата. Той се биел толкова ожесточено, че противниците му се дърпали, обзети от страх, като казвали: „Това не може да е обикновен човек, това е магьосник!“
В крайна сметка обаче те надделели, Герайнт паднал на земята и замрял неподвижно, а от множеството му рани струяла кръв.
— Уви — извикала Енида, като се надвесила над него, — ето че единственият мъж, когото обичах и когото изобщо ще обичам, лежи убит. И не друг, а аз поради глупостта си причиних неговата смърт!
— Много скоро ще те излекуваме от скръбта! — казал Орингъл и наредил на хората си да отведат Енида в замъка, където да пренесат и телата на всички убити и ранени.
По заповед на Орингъл пренесли и Герайнт и оставили носилката с тялото му върху каменния под на залата, където същата вечер направили пиршество.
— Лейди — казал сър Орингъл на Енида. — нека това не те нажалява. Без съмнение рицарят е мъртъв, ала аз съм тук и ще бъда твой стопанин. Ето защо се радвай!
— Докато съм жива, вече няма да изпитам радост! — отвърнала тъжно Енида.
— Поне ела да вечеряш — казал Орингъл. — Погледни, мястото ти е до мене.
И той я повел към масата против волята й, но тя не пожелала да яде.
— Нека небето ми е свидетел — извикала тя, — че няма да сложа хапка в уста, докато и човекът върху онова носило не хапне!
— Не можеш да изпълниш клетвата си — изсмял се Орингъл, — защото този човек е мъртъв!
— Тогава никога вече няма да ям! — отвърнала тя.
— Отпий тогава от бокала си — настоявал Орингъл. — Силното вино ще те накара да мислиш другояче!
— Нека злото ме сполети, ако пийна дори глътка, преди Герайнт също да пие! — казала Енида.
Тогава Орингъл изрекъл страшна клетва.
— След като не разбираш от добро, да видим дали няма да разбереш от груби думи и удари! — изкрещял той, ударил я по лицето и тя извикала от болка.
Силният й вик сепнал Герайнт, който бил изпаднал в дълбоко безсъзнание. Той изведнъж скочил на крака, все още стиснал в десницата си меча със златната дръжка. И тогава, докато всички стояли слисани и си мислели, че виждат призрак, Герайнт се втурнал към Орингъл, с един замах отсякъл главата му, тя се затъркаляла по масата, след това тупнала на пода, отскочила и като се преобръщала, изчезнала в тъмнината навън. Гледката била направо ужасна.
Тогава всички напуснали местата си и поразени побягнали от залата — не толкова поради страх от нещо живо, колкото поради потреса, който изпитали, като видели, че човекът, когото смятали за мъртъв, възкръснал, за да ги убие.
— Ела, благородна Енида — казал Герайнт. — Заведи ме при конете. Да потегляме бързо, преди да са се върнали тези хора, защото страшно съм отслабнал от загубата на кръв, а раните така ме болят, че не бих могъл да се бия дълго.
Те се качили на конете и тутакси препуснали в нощта — вече рамо до рамо, а по-късно и уловени за ръце.
Междувременно крал Артур търсел следите на Белия елен в Дийнския лес, в гористите хълмове и долини над Ъск и Уай, в дълбините на Южен Уелс. Ловът продължавал вече две денонощия. Кралица Гуиневир отдавна се била завърнала в Карлиън, а доста от рицарите изостанали толкова много, че също се отказали от лова и се прибрали у дома. На сутринта на третия ден обаче ловците в гората попаднали на следи от Белия елен. Кавел, любимото куче на Артур, повалило животното, а самият крал пръв пристигнал до него и отрязал главата му с меча си Екскалибур.
После ловците слезли от конете, направили лагер и си починали. Само Гавейн и Кей, все така на коне, с щитове и копия, останали на стража, да не би в тази пустош внезапно да ги нападнат разбойници. Както обикаляли напред-назад недалече по пътя, изведнъж насреща им се появили двама конници — Герайнт и Енида.
— Погледни! — извикал Кей. — Иде някакъв непознат рицар. Ще си премеря силите с него!
И той препуснал към Герайнт, преди Гавейн да го възпре.
— Ей, рицарю! — извикал Кей. — Кой си ти и с какво се занимаваш?
