Преди да изгрее луната, кралят стигнал Карлайл. Посрещнал го Гавейн, на когото той разказал цялото си премеждие.
— Чудя се какво да правя — казал крал Артур. — Сестра ми е замислила моята смърт с използуването на някаква нова и ужасна сила, а аз изобщо не зная как да й се противопоставя.
— Това положително е последният удар срещу могъществото на Логрия — казал Гавейн. — Ако още веднъж успеем да сломим злото, то вече няма да излиза на пътя ни, предрешено посредством коварна магия.
— Едно ми е ясно отвърнал Артур. — Трябва да удържа на думата си и след една година да се завърна в Тарн-Уотлинския замък. А междувременно ще търся отговор на загадката.
— Аз също — казал Гавейн.
Изминала една година. Крал Артур и Гавейн отново яздели през Ингълудския лес на път за срещата с Громър Сомър Джур. Тъжно следвали пътя си, защото макар че крал Артур носел две книги, които съдържали отговорите, събирани от него и Гавейн из цялата страна, кралят бил сигурен, че между тях няма отговор, който да задоволи Тарн-Уотлинския рицар.
Преди да наближи краят на пътешествието им, те излезли от гъстия лес и тръгнали през мочурищата и тресавищата на едно голямо възвишение. Там изневиделица срещнали красиво облечена дама, яхнала едър бял кон. Дрехите й били от най-скъпи платове, а по тях проблясвали и искрели безброй скъпоценности. Когато обаче Гавейн я погледнал, пребледнял, а крал Артур се прекръстил, сякаш виждал нещо свръхестествено.
Защото тази дама била най-отвратителното същество, което се е явявало пред човешки очи — лицето й било червено като залязващото слънце, а между големите й, отпуснати устни, стърчали дълги жълти зъби. Главата й била забучена върху як и дебел врат, а тялото й приличало на огромна грозна бъчва. При все това тя предизвиквала ужас не толкова с отблъскващия си вид, колкото с нещо по-дълбоко — в големите й кривогледи очи със зачервени клепачи се спотайвала странна сянка на боязън и страдание, която всявала страх.
— Моите почитания, крал Артур! — извикала тя с писклив, пресеклив глас. — Гледай сега да разговаряш любезно с мене, защото от това зависи животът ти!
— Лейди — отговорил й достойно крал Артур, — приеми поздравите ми, които ще получиш независимо дали си най-знатната дама, или най-простата девойка в страната!
— Благодаря ти — отвърнала тя. — А сега добре ме чуй: известно ми е с каква цел пътуваш, известна ми е и загадката, на която днес трябва да отговориш, иначе ще умреш. А отговорите, които си събрал, не струват пукната пара!
При тези думи тя избухнала в пронизителен кикот, но изведнъж продължила със сериозен глас:
— Мога да ти кажа верния отговор, но ще го сторя само при едно условие!
— Какво искаш от мене, лейди? — попитал я крал Артур, когато тя свършила.
— Да ми дадеш думата си на крал и на логрийски рицар, че днес мой съпруг ще стане един от твоите събратя с благородна кръв като твоята!
— Не мога да ти обещая това — казал Артур, като се взрял в очите й, но веднага отвърнал поглед, примрял от ужасната мисъл, че колкото й да се владее, на лицето му ще се изпише отвращение.
— Значи си тръгнал към своята смърт! — изкискала се гадната дама, а мъката в очите й ги правела да изглеждат още по-тъмни.
— Почакай! — внезапно извикал Гавейн. — Аз съм племенник на крал Артур и рицар на Кръглата маса. Ако те взема за съпруга, ще кажеш ли какъв отговор има загадката на Громър Сомър Джур?
— Да, разбира се, сър Гавейн, положително, наистина! — побързала да му отвърне тя.
— Помисли си какво вършиш! — възкликнал крал Артур. — Това е прекалено голяма жертва…
— При все това ще я направя, господарю, кралю на Логрия! — тихо казал Гавейн. — Лейди, давам ти рицарската си дума да те взема за своя законна съпруга, ако спасиш живота на чичо ми крал Артур!
— Тогава тръгвай за Тарн Уотлин — казала дамата. — А когато се завърнеш, ще ме намериш на същото място, за да отидем заедно в Карлайл! — казала тя.
После се приближила към крал Артур и му казала отговора на загадката.
Не след дълго Артур отново стигнал до тъмните води на Тарн Уотлин — до страшния замък на рицаря, — докато Гавейн останал в края на гората. А на входа, както и преди, стоял Громър Сомър Джур.
— Привет, крал Артур! — извикал той. — Ти си храбър човек, щом идваш на срещата ни. Приближи се и ми кажи отговора на моя въпрос: кое желаят най много от всичко жените по света? Ако ми отговориш правилно, кълна се, че ще си тръгнеш оттук здрав и читав!
Тогава крал Артур отворил двете книги и започнал да чете отговорите, които бил записал… Накрая обаче Громър Сомър Джур се разсмял така гръмогласно, че канарите около Тарн Уотлин отекнали.
— Ти си вече мъртвец, крал Артур! — извикал рицарят. — Четеш ми за разкош, величие, красиви дрехи, веселие, любов, охолство, безгрижие и какви ли не други глупости, но нито един от тези отговори не е верният. Ела сега и преклони глава, за да я отделя от тялото ти и да я занеса на моята господарка, на кралицата Фея Моргана!
— Почакай малко — казал крал Артур. — По пътя насам срещнах в мочурищата една отвратителна дама и тя ми каза, че най-голямото желание на жените е да властвуват над мъжете. Да, дори над най- великите…
Тогава Тарн-Уотлинският рицар започнал страшно да ругае.
— Това е била проклетата вещица Рагнел! — извикал той. — Тя ни измени и смята да ни избяга, но няма да успее… Върви си по пътя, крал Артур, защото вече не те заплашва нищо. А ако някога се освободя от властта на Фея Моргана, може би ти ще ми намериш място в своя двор. Аз съм свиреп човек и речта ми е сурова, но държа на дадената дума, предан съм на господаря си и съм силен в боя!
— Ела когато пожелаеш — отвърнал крал Артур. — Кралство Логрия е достатъчно голямо за всички, които искат да му служат вярно и имат чисти сърца…
Но Громър Сомър Джур вече бил обърнал коня си и като надал вик като човек, усетил нетърпима болка, препуснал по моста и влязъл в Хюинския замък, заобиколен от тъмните води на Тарн Уотлин. Решетъчната преграда с трясък се спуснала зад гърба му, а подвижният мост със скърцане се вдигнал и се прибрал на мястото си като плоча на гробница, която е захлупила някой зъл нощен дух.
Крал Артур бавно изминал обратния път и стигнал до края на гората, където го чакал Гавейн. Рицарят много се зарадвал, че господарят му се връща жив от това ужасно приключение.
— Голяма е радостта на човек, отървал се от смъртта — казал тъжно крал Артур, — но се боя, че твоя е скръбта от една беда, която само смъртта може да заличи…
Те препуснали през гората и когато излезли на пустинното възвишение, там ги чакала отвратителната Рагнел.
— Аз спасих живота ти, крал Артур! — извикала тя с пискливия си пресеклив глас. — А сега храбрият Гавейн ще стане мой съпруг… Тръгни пред нас за Карлайл, кралю господарю, за да посрещнеш с всички подобаващи почести най-достойния рицар на Логрия и неговата съпруга!
Крал Артур тъжно пришпорил коня си и бързо препуснал през Ингълудския лес, докато стигнал Карлайл. Там събрал рицарите и придворните дами, поразказал им за приключенията си и ги помолил да се подготвят за голяма сватба.
Вечерта крал Артур и кралица Гуиневир, последвани от кавалкада рицари и придворни дами, минали по улиците на Карлайл и стигнали до градските порти, а по целия път хората се били наредили, за да приветствуват жениха и невястата. Шествието изчакало малко, докато по пътя откъм гората бавно се задал сър Гавейн, а редом с него яздела дама на бял кон. Забелязали, че е облечена в скъпи дрехи и че лъчите на залязващото слънце проблясват и се отразяват от безброй скъпоценности. Тогава цялото събрало се множество надало радостни викове…
Изведнъж обаче всички се смълчали и възгласите преминали в ропот, който постепенно заглъхнал, защото видели, че лицето на лейди Рагнел е безкрайно уродливо, огромните й очи са страшно кривогледи, и при това седи върху коня отпусната като житен сноп.
Сър Гавейн я представил на краля и кралицата, сякаш лейди Рагнел била най-красивата дама на света, а тя се хилела и се кискала, когато Ланселот, Тристан, Гарет, Герайнт и много други благородни рицари се изредили да й целунат ръка.
