— Майко! — развълнувало извикал той, когато се изкачвал по пътечката към малката пещера, която им служела за жилище. — О, майко, майко! Днес видях истински чудеса! Не бяха ангели, казаха ми, че са рицари, но на мене ми се сториха по-прекрасни от всички небесни същества! А единият от тях, предводителят на име Ланселот, каза, че и аз мога да стана рицар… Майко, утре сутринта потеглям на път, ще търся крал Артур, който живее в Карлиън!
Тогава Персиваловата майка дълбоко въздъхнала и си поплакала, защото разбрала, че е дошло време да се раздели със сина си. Вярно, че отначало се опитала да убеди Персивал, че е по-добре да остане при нея в гората, далеч от опасности и размирици, като му разказала през какви изпитания и мъки трябва да премине всеки рицар. Но думите й само накарали Персивал още повече да закопнее за подвизи. Накрая майката смирено навела глава и оставила сина си да поеме своя път.
Рано на другата сутрин Персивал облякъл простите си дрехи от кожи на убити зверове, взел в ръка дълго остро копие и се приготвил да се сбогува с майка си.
— Смело върви напред, сине! — казала тя, като го целунала и благословила. — Баща ти беше най- храбрият и най-достойният рицар, не посрамвай нито него, нито мене. Ако изживееш всичките си дни честно и почтено, и ти ще бъдеш между малкото избраници, чиито имена ще се помнят вечно от преданите рицари на Логрия… А сега върви по пътя си и не забравяй: ако някоя дама или девойка те помоли за помощ, отзовавай се с готовност, пръв от всички и без да очакваш награда. Е, можеш да целунеш девойка, която го желае, но повече от целувка не вземай, освен ако не е пръстен, пък и това прави само в случай, че ти самият сложиш пръстен на ръката й. Внимавай с какви другари изпълняваш някоя заръка и гледай само достойни мъже да стават близки на сърцето ти.
С нажалена душа Персивал целунал майка си за сбогом и тръгнал през гората. Вървял бързо, макар че бил свел глава, замислен за важните неща, които казала майка му. Не след дълго обаче отново започнал да крачи леко и продължил пътя си, като весело пеел и подхвърлял във въздуха дългото си копие така, че наточеното острие проблясвало като сребро на слънцето, а после го улавял и отново го мятал.
Сенките започнали да падат на дълги черни дипли и слънцето се спуснало към хълмовете на запад, когато Персивал изведнъж излязъл на открита горска поляна, където скупчени маргаритки се белеели като снежинки из зелената трева. Там, край звънливия поток, той видял копринена шатра.
„И църква да е, и параклис, все едно — помислил си Персивал, — чудно красива е! Ще вляза вътре!“
Като прекрачил тихо прага, той се озовал в сенчести покои. Спрял в почуда, защото видял девойка, която спяла на разкошно ложе от коприна и златоткан брокат. Едната й ръка, по-бяла от завивката, била протегната, а косата й огрявала като слънце възглавницата. Персивал се навел много предпазливо над девойката и свалил от ръката й пръстена, който носела — просто златно колелце с един-единствен червен рубин. На негово място поставил собствения си златен пръстен, на който искрял блестящ диамант, а пръстена на девойката сложил на своята ръка. После, все така без да я събужда, той я целунал нежно по устата и крадешком се измъкнал от шатрата, а душата му пеела от новото чудо и новия копнеж.
Младежът навлязъл много навътре в гората и когато мракът се спуснал, заспал между корените на един висок дъб, а с първите лъчи на изгрева бил отново на крак. Вървял през леса, докато не стигнал до широкия път, който водел към Карлиън.
По пладне Персивал наближил градските порти, минал през тях без да се спира и след малко се озовал зад стените на замъка.
Този ден крал Артур празнувал заедно с много от рицарите си, защото било Великден и хората си отдъхвали от грижите. Персивал се изправил на вратата, учуден от гледката, която вижда, обзет от завист дори към слугите, сновящи около крал Артур и дружината му.
Той стоял, без никой да го забележи, но изведнъж всички очи се обърнали към вратата, защото в залата влязъл, без да бъде съобщено за идването му, един едър мъж в златисточервени доспехи. В този миг Кей се бил изправил до краля, взел в ръце златния бокал, с който Артур имал обичая да вдига наздравица за своите рицари, преди бокалът да ги обиколи поред, за да пият и те за негово здраве и за прославата на кралство Логрия.
— Спрете, пияно стадо от разлигавени кошути! — прогърмял гласът на едрия рицар с червените доспехи. — Пред очите ви стои един много по-достоен от вас!
И с тези думи той грабнал бокала от Кей, пресушил го на един дъх и като избухнал в гръмогласен смях, излязъл от залата с бокала в ръце, метнал се на коня си и препуснал в галоп.
— Кълна се, че за тази обида ще бъде отмъстено — скочил на крака крал Артур. — Кой ще ми върне бокала?
Тогава рицарите като един се изправили и всеки извикал: „Нека аз извърша този подвиг!“
— Не съм съгласен — казал крал Артур, като ги подканил да седнат по местата си. — Онзи червен самохвалко не заслужава да загине от ръцете на рицар. Нека някой прост оръженосец го последва и го надвие. Някой, който иска да бъде посветен в рицарство. Който се завърне в моя двор с доспехите на Червения рицар и златния ми бокал, незабавно ще стане член на дружината ми!
Тогава Персивал напуснал мястото си до входа и се втурнал напред. Застанал в средата, както си бил облечен в кожи на диви козли, стиснал в ръка дългото си копие.
— Кралю! — извикал той. — Ще ти донеса бокала! Имам нужда само от доспехи, ала онази златна ризница ще ми свърши добра работа!
— Виж ти! — ядосал се Кей. — Какво би могъл да направи тоя нещастен козар с един толкова внушителен рицар?!
— Кой си ти, добри ми сър? — попитал крал Артур младежа, защото се държал любезно с всички хора.
— Казвам се Персивал — бил отговорът. — Не зная кой е баща ми, защото никога не съм го виждал, а и майка ми не ми е говорила за него. Но тя ме отгледа в Уелския лес, а сега дойдох тук, за да те помоля да ме посветиш в рицарство!
— Да те посвети в рицарство, как не! — изсмял се Кей. — Върви да си пасеш овцете в планината, преди онзи овен със златните доспехи да те накара да побегнеш от страх!
— Ще станеш рицар — казал крал Артур, — ако донесеш бокала ми и се завърнеш, облечен в доспехите на разбойника, който го открадна. И така, този подвиг ще извършиш ти. Върви по пътя си и не се отклонявай!
— Нямам кон — казал Персивал.
— На вратата ще те чака кон, оседлан за тебе — обяснил му крал Артур. — А сега набързо хапни и потегляй… Ала ще ти трябват доспехи и оръжие…
— Копие си имам — прекъснал го Персивал. — А с доспехите ще почакам, докато мога да облека оная златна ризница, която всички видяхте неотдавна!
Щом се нахранил, Персивал станал, за да върви, но когато прекосявал залата, пред него се изправила една девойка и извикала:
— Дано Небесния крал те благослови, Персивал, тебе, най-достойния измежду рицарите!
— Млъквай, глупава вещице — сърдито се сопнал Кей и ударил плесница на девойката.
— Пази се от мене, когато се върна със златните доспехи! — казал Персивал, като изгледал презрително Кей. — По такъв начин ще отмъстя за този удар, който не подобава на един рицар, че ще ти бъде трудно да го забравиш!
След което бързо излязъл от залата, метнал се на коня, който го чакал, и препуснал към гората.
Персивал препускал много по-стремглаво от Червения рицар, така че го настигнал още преди залез слънце. Рицарят яздел бавно нагоре по планинската пътека към една самотна сива кула, която се откроявала, заобиколена от бледорозовите облаци.
— Обърни се, крадецо! — извикал му Персивал, щом го доближил достатъчно. — Обърни се и се защищавай!
Недалеч зад Персивал трима от рицарите на крал Артур дръпнали юздите на конете си, за да спрат и да наблюдават. Те били Гавейн, Ивейн и Гарет. Вървели по петите му още от Карлиън, за да видят какво ще се случи. Персивал обаче дори и в този миг не ги забелязал.
— Виж ти! — извикал Червения рицар, като обърнал жребеца си. — Що за нахален хлапак си ти?! Защо ме караш да спирам?
