Дълги години Ланселот бил пръв сред първите. По сила и храброст, по благовъзпитаност и благородство на духа с него не можел да се мери нито един рицар, дори Тристан или Гарет, Герайнт или младият Персивал. Само Гавейн можел да бъде сравняван с Ланселот, но ги свързвало толкова вярно приятелство, че никога между тях не се появило съперничество.
Ала от първия ден, когато Ланселот дошъл в двора на крал Артур, той обикнал кралица Гуиневир и нямало за него друга на света освен нея. Дълги години той честно й служил, бил верен и предан, както подобава на един рицар, и крал Артур не изпитвал ревност, защото имал доверие в почтеността и на Ланселот, и на кралицата. И наистина Ланселот дълго служил на Гуиневир като истински рицар и истински поданик и се стремял да я прославя с големите си подвизи. Но когато настъпил продължителен мир и вече рядко му се случвало да напуска Камелот с някаква заръка, и вече нямало нужда крал Артур да предвожда войската си в битка, Ланселот и Гуиневир започнали да прекарват все повече и повече време заедно и все по-често се срещали без знанието на крал Артур.
Този бил пътят, по който първата сянка на голямата беда се прокраднала в Камелот, на вид толкова кротка и невинна, че никой не я забелязал, а на Ланселот и Гуиневир и през ум не им минавало какво ще последва. Но силите на злото, които все по-отчаяно търсели някаква вратичка, за да се вмъкнат в твърдината на доброто, съзрели тази възможност и заложили коварен капан на Ланселот.
Един светъл пролетен ден на Великденското празненство, което крал Артур подготвил в Камелот, в голямата зала влязъл отшелник и поздравил всички, седнали около трапезата.
— Нека божията благословия споходи цялата дружина! — извикал той. — Сигурно светът никога вече няма да види по-достойно сборище на рицари. Ала все още е останало едно празно място. Моля те, кралю господарю, разкажи ми за него!
И отшелникът посочил с тояжката си празното място между Ланселот и Персивал.
— Почитаеми отче — започнал крал Артур, — това е Пагубното място и на него ще седи само един рицар. Такова беше предсказанието на Мерлин в деня, когато за пръв път се събрахме около тази маса. Ако там седне друг човек, магията на това място мигом ще го убие.
— А знаете ли кой ще седне там? — попитал отшелникът.
— Не — отвърнали всички рицари заедно с крал Артур. — Не знаем името на този човек.
— Той още не се е родил — казал Отшелникът, — ала тази година ще види бял свят. И не друг, а той ще излезе победител в търсенето на Свещения Граал… Но аз не съм дошъл тук, за да говоря за него. Дойдох по-скоро за друго дело, за спасението на една дама, която е жертва на коварна магия в Скръбната кула. Само най-достойният рицар между вас може да й върне свободата и това е Ланселот Езерни. Затова моята молба е да го изпратите там колкото се може по-бързо…
Ланселот и отшелникът изминали дълъг, дълъг път, докато един ден стигнали до мрачен склон, където на билото бил разположен град с висока черна кула. Когато Ланселот яздел по тесните улици сред хорската тълпа, чували се викове:
— Добре дошъл, Ланселот, най-достойни сред рицарите! С твоя помощ ще бъде спасена нашата господарка!
Ланселот се изкачил до кулата, все още воден от отшелника. Влезли вътре и тръгнали нагоре по голямото стълбище, докато стигнали до здрава желязна врата.
— Тук в продължение на пет дълги години лежи най-прекрасната дама в цялата страна — казал отшелникът. — Затворена е с коварна магия от кралицата Фея Моргана, която злобно й завижда. Може да бъде спасена само от най-добрия измежду рицарите.
Тогава Ланселот бутнал вратата с ръка. Мигновено големите ключалки и решетки се натрошили на парчета, пантите пискливо изскърцали и като влетял в стаята, рицарят видял Печалната дама — лежала вързана в корито с вряла вода, в което я била сложила Фея Моргана. Но щом Ланселот прекрачил прага, магията се развалила и Печалната дама се върнала при своите поданици.
— Рицарю — рекъл отшелникът, — след като освободи тази дама, трябва и нас да освободиш от змея, който живее недалеч в една стара гробница.
Тогава Ланселот вдигнал щита си и казал:
— С божия помощ ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви избавя от бедата. Затова води ме!
Когато стигнали до върха на планината, видели голям кромлех, направен от три изправени каменни плочи, захлупени с четвърта. От тъмното леговище излязъл голям безкрил дракон, който бълвал огън и страховито съскал. Битката продължила през целия ден, а вечерта Ланселот отрязал главата на дракона. После яхнал коня си и препуснал оттатък хълма през затънтените безлюдни проходи на уелските планини, докато стигнал Пустинните земи, където се намирал внушителен замък, наполовина потънал в развалини. Само главната кула се издигала високо над попуканите стени и порутените странични кули. Ланселот обиколил замъка и с почуда гледал разрухата, но дори върху нападалите камъни не видял нито бурени, нито пълзящи растения. След време стигнал до част от сградата, която стояла непокътната.
Там го посрещнали двама оръженосци и го въвели в голямата зала, където на издигнато над пода място около висока маса седял сред своите рицари и придворни дами крал Пелес Сакатия, когото Балин бил победил дълги години преди да нанесе Печалния удар.
— Добре дошъл, добри ми рицарю! — приветствувал го крал Пелес, като вдигнал съсухрена ръка от златното ложе, към което бил прикован. — Седни на моята трапеза! От доста време в омагьосания замък Карбонек не е идвал рицар и се боя, че ще трябва да минат още много години, преди да дойде благородник, който да ме излекува от тежката рана… Ала ми кажи как ти е името. Обръщам се към рицарската ти доблест да не ме лъжеш.
— Сър, за мене е голяма чест, че съм посрещнат така — казал Ланселот и тържествено се поклонил. — Що се отнася до името ми, казвам се Ланселот Езерни.
— А аз съм Пелес, Краля на Пустинните земи и на омагьосания замък Карбонек — представил се домакинът. — Ала макар и тайно, крепи ме упование: Йосиф Ариматейски е мой прадядо, затова ти предстои да видиш чудо…
Ланселот се разположил на масата, но забелязал, че пред никого няма сложена храна, нито вино и цари пълна тишина.
След миг изведнъж проехтял гръм, вратата широко се отворила и в залата влезли три забулени жени, облечени в бяло. Пристъпвали толкова безшумно, като че били духове, а не живи същества. Първата държала в ръка копие с връх от светлина, от което капела кръв и изчезвала, преди да докосне пода. Втората носела златна чиния, покрита с кърпа, а третата — златен бокал, също покрит, но сякаш пълен с толкова чиста и ярка светлина, че човек не можел да го погледне. Ала не това била причината Ланселот да скрие лицето си с ръце, докато шествието обиколило масата и излязло от залата. Рицарят бил обзет от дълбоко страхопочитание и благоговение. В следващия миг всички усетили, че ги изпълва голямо миролюбив и чувство за благополучие, а на Ланселот му се сторило, че е сит от нещо повече, отколкото от земна храна и питиета.
— Господарю, какво означава това? — с приглушен глас попитал той.
— Сър — отвърнал крал Пелес, — ти видя най-скъпите реликви на света, на които съм пазител аз, потомъкът на Йосиф Ариматейски. От бокала и от чинията е пил и ял Исус Христос на последната си вечеря, а с това копие римският центурион, стотникът Лонгин, е пробол тялото му, когато той е бил прикован към кръста. В същия този бокал Йосиф Ариматейски е събирал скъпоценната кръв, която се е стичала от раната… Чуй думите ми: скрит под кърпата край тебе мина Свещеният Граал, а когато мине край рицарите, събрани в Камелот, една Петдесетница няма да се срещате около Кръглата маса, а всички ще тръгнете на път, за да го търсите…
Когато изумлението от видяното се поуталожило, Ланселот поговорил с краля и за други неща. Рицарят останал дълго в замъка Карбонек, но повече не видял шествието със Свещения Граал.
Крал Пелес обаче имал дъщеря на име Елейн — една от най-красивите девойки на света. Тя обикнала Ланселот от пръв поглед. През цялото време, докато той бил в замъка Карбонек, Елейн се грижела за него, угаждала му непрекъснато и се опитвала по всякакъв начин да спечели любовта му, но макар че Ланселот се отнасял към нея възможно най-любезно — яздели заедно на лов, слушал песните й, играели шах — сърцето му не трепвало и той оставал верен на кралица Гуиневир, и така в мислите си всъщност изменял на крал Артур и на честта си като рицар на Логрия.
