— Идвам от името на крал Артур — отвърнал Персивал. — Върни ми златния бокал, който открадна днес от пиршеството! И още, трябва да се явиш в двора и да положиш клетва, но преди това ще се признаеш за победен и ще ми дадеш хубавите доспехи, с които толкова се перчиш!
— А ако не го сторя? — попитал Червения рицар и гласът му бил тих, но очите му искрели от ярост като светкавици в тихо небе преди да се разрази силна буря.
— Тогава ще те убия и ще си осигуря бокала и доспехите! — извикал Персивал.
— Нахално сукалче! — чул се гласът на Червения рицар, като че тътнела гръмотевица. — Ти си търсиш смъртта, тогава получи си я!
Казал това, вдигнал копието и се спуснал надолу по склона като мощна лавина, сякаш очаквал да набучи врага си на острието, както карфицата пробожда пеперуда. Персивал обаче внезапно скочил от коня си, така че копието минало над главата му, без да го засегне. Младежът се изправил насред пътеката и започнал да се подиграва на рицаря:
— Ама че си страхливец! — присмял му се той. — Отначало се опитваш да намушкаш невъоръжен човек, а после бягаш надолу по склона!
Като сипел страхотни ругатни, Червения рицар отново обърнал коня си, пришпорил го нагоре по пътеката и връхлетял върху Персивал, като се целел с копието в главата му. Този път обаче Персивал също замахнал с копието си и внезапно го метнал — толкова внезапно, че то прелетяло като слънчев лъч над щита на Червения рицар и го улучило в гърлото, точно където свършвала ризницата. Противникът на Персивал се претърколил назад, паднал от коня и останал да лежи мъртъв на земята.
Ликуващ, младежът коленичил до поваления враг и измъкнал златния бокал на крал Артур от торбичката, вързана на кръста му. Ала когато се опитал да свали златните доспехи от убития, претърпял неуспех, защото не знаел как са свързани различните им части, та доспехите да изглеждат едно цяло.
След като доста време напразно се мъчил да изтегли тялото на Червения рицар през отвора в бронята около врата, най-после Персивал опитал друго. Набързо струпал купчина сухи дърва и тъкмо усилено удрял острието на копието си о кремък, намерен на пътя, когато чул чаткането на копита и като вдигнал глава, видял един старец на кон. Доспехите му били тъмни на цвят, шлемът бил вързан за лъка на седлото, а сивата му коса се спускала до раменете.
— Привет, момко! — казал старият рицар и приятелски се усмихнал на Персивал. — Какво правиш с този мъртъв крадец, когото уби толкова храбро?
— За разлика от дървото, желязото не гори — отвърнал Персивал с думите на една горска мъдрост, която знаел от майка си. — Искам да смъкна доспехите от този човек и да ги облека!
Старият рицар се усмихнал още по-широко, но въпреки това слязъл от коня и показал на Персивал как да разкопчае доспехите и да ги свали парче по парче.
— Казвам се Гонеманс — казал старият рицар след малко — и живея недалеч оттук в една прастара господарска къща. Ела с мене, момко! Ще те науча на всичко, което трябва да знаеш, преди да станеш достоен рицар, защото подвиг като този не е достатъчен, за да се радваш на заслужена слава.
И така Персивал тръгнал с Гонеманс и останал цяло лято в къщата му, където се научил да се бие с меч и копие, да си слага доспехите и да се държи на седлото като истински рицар. Научил също какво представлява достойното рицарско братство, което изисква много повече благородство, отколкото просто да извършваш храбри подвизи. Научил какво е добро и какво — зло, както и че дълг на рицаря е винаги да защищава слабите и да наказва жестокостта и коварството.
Дошло време сърдечно да се сбогува с Гонеманс и отново да тръгне на път, облечен в лъскави доспехи, с дълго бойно копие в ръка. Било в края на есента. Персивал яздел между стволовете в затънтени лесове, а златисточервеният листак блестял като доспехите му, които сякаш били част от премяната на дървесата и на орловата папрат наоколо.
Дни наред яздил Персивал в търсене на приключения и често, както си вървял, погледът му неволно падал върху пръстена с рубин и младежът все повече и повече си мислел за прекрасната девойка, която видял заспала в шатрата.
Най-подир в една мрачна, навъсена вечер, когато облаците заплашително се надвесили над главата му, както вървял по лъкатушещия път между големи голи канари, през унили и безлюдни места, Персивал съзрял пред себе си тъмните очертания на замък.
Крепостните стени били порутени и съборени, кулите били пропукани от горе до долу като от гръмотевици, но при все това камъните, пък дори и настилката под зиналата порта, не били обрасли с бурени, а в средата на цялата разруха се извисявала главната кула, здрава и непокътната.
Персивал минал под острите зъби на подвижната решетеста преграда, а копитата на коня му глухо чаткали по камъка. Вървял под тъмни сводове и през празни вътрешни дворове, докато стигнал до входа на голяма зала. Видял, че там е запалена светлина и като вързал юздите на коня за една халка в стената, изкачил се по стъпалата до просторна зала с черни греди по високия таван. Не се виждала жива душа, но в голямото огнище весело пламтял огън, ярко светели факли, затъкнати в халки по стените, а на една издигната част от пода била сложена трапеза. С бавни крачки Персивал тръгнал през залата, после спрял и се огледал. Недалеч от огнището забелязал масичка, на която били наредени големи шахматни фигури от слонова кост, а към едната страна бил придърпан стол, сякаш предстояла игра. Както стоял и се чудел какво ли означава всичко това, Персивал седнал на стола и след малко неволно протегнал ръка и преместил една бяла пионка два квадрата напред по дъската. Мигом една червена пионка сама се придвижила насреща. Персивал веднага застанал нащрек, но било все така тихо и се чувало само собственото му дишане. Тогава преместил друга фигура и тутакси се придвижила още една червена фигура. Персивал отново направил ход, сякаш играел, и виж ти! Червените фигури се местели в отговор така изкусно, че след няколко минути Персивал бил победен с мат.
Младежът бързо наредил отново фигурите и този път червените започнали първи. Персивал загубил и втората игра. Когато това станало за трети път, внезапно го обзел гняв и той изтеглил меча си, за да посече фигурите и да нацепи дъската.
Тъкмо се канел да го стори, когато изневиделица в стаята дотичала една девойка.
— Спри ръката си, рицарю! — извикала тя. — Ако удариш тези омагьосани фигури, ще те сполети ужасно нещастие!
— Коя си ти, девойко? — попитал Персивал.
— Казвам се Бланшфльор — отвърнала тя и при тези думи пристъпила напред към кръга светлина от свещите близо до шахматната маса. Персивал зяпнал от почуда и радост, защото познал в нея девойката от шатрата. В същия миг видял и диамантения си пръстен, който блестял на ръката й.
Младежът протегнал ръка и видял, че девойката изведнъж се сепнала, защото познала своя пръстен на неговата ръка.
— Дълго време те търсих, лейди Бланшфльор — казал той нежно. — Името ми е Персивал и те моля да ми простиш за тревогата, която, без да искам, съм ти причинил, като взех, докато спеше, пръстена ти и те целунах един път по устата.
— Персивал, виждала съм те само в сънищата си — отвърнала му тя също така нежно. — Всяка нощ ти ми се явяваше с моя пръстен на ръката си и ме целуваше по устата. В нощната тъма аз се привързах с цялото си сърце към тебе… Стоях в този омагьосан замък и те чаках, но още не е време да говорим за любов. Заповядай на угощение. Очаква те още по-голямо чудо от тази вълшебна шахматна маса.
Те седнали на трапезата, но там нямало нито храна, нито вино, а и никакви мъже или жени не дошли да им прислужват.
Персивал обаче си мълчал и гледал Бланшфльор.
— Лейди — казал най-сетне той, — всяко време е подходящо за такава любов, каквато изпитвам аз. Съгласна ли си да станеш моя съпруга? Кълна ти се, че нито една друга жена на света няма да се доближи до мене, а устните ми няма да докоснат други устни освен твоите.
Без да продума, Бланшфльор сложила ръката си в неговата и точно когато го докоснала, проехтял гръм, замъкът се разтърсил, голямата врата на залата широко се отворила и една непозната девойка в бели дрехи и бял воал бавно прекрачила прага, вдигнала високо голям бокал — Граал, покрит с кърпа. Граалът излъчвал такава силна светлина, че не можело да го погледнеш, но друга била причината Персивал да падне на колене и да скрие глава в ръцете си: благоговението, което изпитал.
След първата забулена жена влязла втора, със златна чиния, а след нея — трета, понесла копие с връх
