Но щом се наканели да пожелаят щастие на Гавейн, думите засядали в гърлата им и когато тържествената кавалкада в мълчание потеглила към голямата катедрала, скупчените тълпи онемявали, щом женихът и невястата минели покрай тях.
Без дори да му трепне гласът, сър Гавейн се оженил за лейди Рагнел в присъствието на всички пред светия олтар, а после я повел към почетното място в залата на замъка, където било приготвено голямо тържество.
Но радостта и веселието на празненството не били от сърце, защото всички гледали с отвращение и ужас лейди Рагнел, която седяла редом с Гавейн и така се тъпчела с храна и се наливала с вино, че между гостите нямало нито един, който да не съжали сър Гавейн и да не се почуди на тази необичайна сватба.
Пиршеството приключило рано и Гавейн с пребледняло и изпито от страдание лице повел младоженката към една голяма и тъмна стая в главната кула на замъка, където светлинките от свещите играели върху покритите с бродирани драперии стени, а по рогозките на каменния под падали тъмни сенки.
Когато останали сами до голямото ложе, украсено с дърворезба, покрито с балдахин и застлано с тънко платно, лейди Рагнел казала с пискливия си пресеклив глас, който звучал още по-неприятно, защото бил съвсем пресипнал от виното:
— А сега, скъпи съпруже, любими лорд Гавейн, целуни ме така, както младоженецът следва да целуне невястата си. Защото ние наистина сме съпруг и съпруга, от сега до края на дните си! — И тя се изкискала, а смехът и заглъхнал в хриптене и настъпила тишина.
Гавейн се приближил до нея. Лицето му било още по-пребледняло, а от терзание очите му изглеждали безжизнени. Но той доловил още по-дълбоко терзание в очите на лейди Рагнел и когато се навел и я целунал по устните, отблъскващата грозота на лицето й изгубила очертанията си и се замъглила. След това Гавейн обърнал глава и от устните му се отронил измъчен вик. Рицарят се облегнал на стената, скрил лице в ръцете си, а раменете му се разтърсвали от ридания, които не можел да сдържи.
— Гавейн, скъпи ми господарю Гавейн! — чул той зад гърба си плътен мелодичен глас, който трептял от любов.
Гавейн бавно се обърнал като насън и там, където преди стояла лейди Рагнел, сега видял най- прекрасната жена, която бил срещал през живота си. Висока и стройна, тя протягала към него белите си ръце, а милото й лице и красивите й очи греели и горели от любов към него…
— Лейди! — зяпнал той от изумление. — Лейди, коя си ти? Къде е съпругата, ми Рагнел?
— Аз съм Рагнел, твоята съпруга, ако ти желаеш това — отговорил му плътният мелодичен глас и за измъченото съзнание на Гавейн той бил като нежен полъх на вятъра в дълбока нощ. — С голямата си любов и благородната си жертва ти ме освободи от злата магия, с която коварната кралица Фея Моргана бе омагьосала мене и брат ми, храбрия рицар Громър Сомър Джур… Но аз все още не съм напълно извън нейната власт. Само през половината време от всяко денонощие мога да съм такава, каквато ме виждаш сега. През другите дванадесет часа ще трябва отново да се явявам в отвратителния вид, в който бях, когато се ожени за мене. Избери сега кога да бъда красива — през деня или през нощта, и кога да бъда грозна — през нощта или през деня!
Гавейн стоял слисан и изумен, а Рагнел продължила:
— Добре си помисли, господарю мой! Ако съм грозна през деня, колко мъчително би било за тебе да идвам в двора като твоя съпруга пред очите на всички рицари и дами на Логрия… Но си помисли добре колко мъчително би било за тебе, ако съм грозна през нощта, когато двамата сме насаме, когато се прибереш у дома след дългия ден и завариш да те чака едно чудовище с писклив глас, което иска да ти попречи да си отдъхнеш. Избери сега едното от двете!
— Лейди, в този случай аз нямам думата — казал след малко Гавейн, изправен пред нея с наведена глава. — Ти си помисли добре какво ще трябва да понасяш денем, когато рицарите и дамите те гледат с отвращение, отдръпват се ужасени, онемяват, когато ги заговориш… Помисли си също какво ще трябва да понасяш нощем, когато аз, който съм те виждал прекрасна през деня, няма да успявам да превъзмогна отвращението, което ще ме изпълва, щом се приближиш до мене в чудовищния си вид… Ти си тази, която изпитва най-голямото страдание, затова сама трябва да решиш какво би могла по-лесно да изтърпяваш…
— О, Гавейн, Гавейн! — извикала Рагнел и миг по-късно вече плачела в прегръдките му. — Не е имало на света рицар, който да е бил по-благороден и жертвоготовен от тебе! С това, че избра не друго, а изборът да бъде мой, ти завинаги ме освободи от злата магия. В този прекрасен вид, в който ме виждаш сега, аз ще бъда твоя и денем, и нощем, докато удари съдбовният час, когато ще те напусна… Но преди тази раздяла ни предстоят много години на щастие, а ти заслужаваш всичкото щастие, което може да ти даде този свят!
На сутринта в двора на крал Артур настанала такава радост, каквато дотогава не била виждана. И най- големите почести сякаш били недостатъчни за сър Гавейн и прекрасната му невяста лейди Рагнел.
Те живели щастливо цели седем години — никъде в обширните логрийски земи нямало по-щастливо семейство. После в уречения ден Рагнел си отишла от Гавейн завинаги. Някои казват, че била умряла, но според други тя се скрила вдън гори, в уелските лесове, където родила на Гавейн син, който след време станал един от най-прославените рицари на Кръглата маса. В старите легенди обаче не се споменава дали името на този син е било Персивал. Някои го наричат просто Красивия непознат, но неговите приключения дотолкова приличат на преживяното от Персивал, та спокойно можем Да повярваме, че в някоя стара, забравена вече легенда, това наистина е било името, което е носил синът на сър Гавейн и лейди Рагнел.
7.
СЪР ПЕРСИВАЛ УЕЛСКИ
В затънтените уелски лесове живеело с майка си момче на име Персивал. През първите петнадесет години от живота си Персивал не срещнал нито едно човешко същество, нито имал някаква представа как живеят хората по света. Но и в затънтения лес момъкът израснал силен и решителен, стрелите му били смъртоносни, а по душа бил чистосърдечен, честен и почтен.
Един ден, когато се скитал сам, обзет от внезапна тревога и някакъв необясним копнеж, до ушите му долетял непознат звук. Не било нито гласът на птица, нито песента на вятъра или на водата, при все това звучала музика, и то такава, че без да знае защо, сърцето на Персивал трепнало в гърдите. Младежът се спрял на една зашумена полянка и се заслушал, и както стоял там, към него препуснали петима рицари. Доспехите им дрънчали, а юздите на конете им звънтели като сребърни камбанки.
— Привет, красиви момко! — извикал първият рицар, като придърпал поводите и се усмихнал на Персивал. — Е, недей чак толкова да се слисваш от почуда, положително не за пръв път виждаш такива като нас!
— За пръв път ми е — отвърнал Персивал. — И да си кажа правичката, ако не сте ангели, слезли от небето като онези, за които разказва майка ми, аз не зная какво сте. Бъдете така любезни, благородни господа, и ми кажете на Небесния крал ли служите?
— Разбира се, че на него! — отвърнал рицарят и благоговейно се прекръстил. — На него служат и всички хора в кралство Логрия, които живеят праведно. Но на земята ние служим на неговия наместник, на благородния крал Артур, чиято Кръгла маса ни събира. Той ни посвети в рицарство, защото ние сме рицари, а и тебе ще посветим, ако докажеш, че си достоен за тази висока чест.
— Как бих могъл да го постигна? — попитал Персивал.
— Иди в Карлиън, в двора на крал Артур — отвърнал рицарят. — Кажи му, че те изпращам аз, сър Ланселот Езерни, който като поданик на крал Артур е владетел на земята Пант, наричана още Северен Уелс. Кралят ще ти възложи да извършиш такива подвизи и да преминеш през такива изпитания, с каквито ние, неговите рицари, се занимаваме през целия си живот. А в случай, че се покажеш достоен, той ще те посвети в рицарство. Но истинската ценност на рицарството се крие не толкова в големите воински подвизи, колкото в сърцето на човека, който ги върши, стига той да е непокварен и смирен, а с делата си да се стреми да носи прослава и мир на святото кралство Логрия.
Като казал това, Ланселот се поклонил на Персивал и тръгнал по пътя си, последван от четиримата рицари. Персивал останал слисан и недоумяващ, но усетил някакъв велик копнеж и велико смирение, от които сърцето му трепнало.
