В старите легенди или не се споменава, или не става ясно какво се е случило с Елейн, след като Ланселот я напуснал. Когато Ланселот отишъл отново в Карбонек, Елейн вече не била там, а още от деня, когато Ланселот си тръгнал от замъка Кейс, Галахад бил поверен на грижите на няколко отци и монахини, които живеели недалеч от Камелот.
В тези легенди обаче се разказва за една друга Елейн, която обичала Ланселот и която той напуснал, като отхвърлил любовта й поради невярната си вярност, която коварно го карала да бъде предан на Гуиневир, кралицата на крал Артур. След заминаването му тази Елейн започнала да крее и разбитото й сърце станало причина за смъртта й, а когато починала, слугите я облекли в разкошни дрехи и сложили тялото й в една тържествено украсена ладия, която плавала по широката река, стигаща до Камелот. Сложили писмо в ръката й и оставили ладията да се носи по течението, защото такова било предсмъртното желание на Елейн.
Няколко дни по-късно, когато крал Артур седял в голямата зала заедно с много от своите рицари, вътре влязъл Кей и казал:
— Господарю, случи се голямо чудо! По реката плава черна ладия, а в нея лежи прекрасна девойка, облечена в разкошни одежди и обсипана със скъпоценности.
Тогава крал Артур, кралица Гуиневир и много от рицарите слезли към реката и видели ладията, която плавно се носела по течението, докато накрая не спряла край брега. Сега всички видели писмото, което мъртвата девойка държала в ръка. Крал Артур се навел, внимателно го взел, разчупил печатите и прочел:
„Най-благородни сред рицарите, господарю мой Ланселот, смъртта надви любовта ми към тебе. Името ми е Елейн Астолатска и аз вярно те обичах. Затова моля всички дами да се съжалят над мене и да се молят за спасението на душата ми, а тялото ми да погребат с почести… Моли се и ти за душата ми, несравними Ланселот…“
Когато Ланселот чул това, той закрил лицето си с ръце и заплакал.
— О, кралю — казал той на Артур, — знай, че скръбта ми е искрена и съм обзет от жал за смъртта на тази дама. Но бог ми е свидетел, че не съм причинил тази смърт нарочно… Тя ме обичаше вярно и повече от всичко на света искаше да бъде моя съпруга, но това не можеше да стане, защото любовта не е подвластна на заповеди и аз мислех, че е голям срам и безчестие да се оженя за девойка, която не обичам.
— Имаш право — казал крал Артур. — Любовта е дар божи и към нея трябва да се отнасяме с почит и уважение. Не е истински рицар този, който я опетни дори с нещо дребно.
След това всички минали покрай лейди Елейн със сведени глави, а после я погребали тържествено в голямата катедрала. Изминали се обаче доста дни, докато се разпръсне напълно сянката, паднала над двора в Камелот, сърцето на святото кралство Логрия. Ала тя никога не напуснала докрай Ланселот, защото той знаел, че има нещо, което, го прави недостоен за високото място, което заема. Въпреки това рицарят продължавал да обича кралица Гуиневир, а и тя го обичала. И накрая тяхната любов станала причина да залезе славата на Логрия.
КНИГА ТРЕТА
В ТЪРСЕНЕ НА СВЕЩЕНИЯ ГРААЛ
1.
КАК СВЕЩЕНИЯТ ГРААЛ СЕ ПОЯВИЛ В КАМЕЛОТ
Било един ден преди Петдесетница и отвсякъде към Камелот препускали рицари, за да заемат на празника местата си около Кръглата маса. Почти всички били пристигнали навреме, за да присъствуват на вечерната служба в голямата катедрала, а след това се събрали на трапеза в тържествената зала на замъка.
Изведнъж се появила красива дама, която се носела в галоп на бял кон. Когато стигнала пред краля, тя му се поклонила и извикала:
— За бога, кралю господарю, кажи ми къде е сър Ланселот!
— Ей там — посочил й крал Артур. — Не го ли виждаш?
Тогава дамата се приближила до Ланселот и казала:
— Добри ми рицарю, умолявам те да дойдеш с мене в близката гора!
— За какво ти трябвам? — попитал Ланселот.
— Ще научиш, когато стигнем там.
— Готов съм да те последвам.
И като казал това, Ланселот се обърнал към краля и кралицата, за да се сбогува.
— Как?! — извикала Гуиневир. — Нима ще ни напуснеш сега, в навечерието на Петдесетница?!
— Кралице — намесила се непознатата, — обещавам, че сър Ланселот ще бъде отново тук утре преди вечеря.
След това двамата се изгубили в гората. Препускали, докато стигнали до едно абатство, където Ланселот бил посрещнат от монасите и монахините. Завели го в красива стая за гости и свалили доспехите му. Там той заварил двамата си братовчеди Борс и Лионел, които се спрели да пренощуват на път за Камелот. Рицарите много се зарадвали, че отново са заедно.
Докато си приказвали, влезли дванадесет монахини, които водели Галахад — най-красивия и най- напетия момък в целия свят.
— Сър — обърнала се игуменката към Ланселот, — този младеж е от кралски род и още като дете беше оставен на нашите грижи. Негов учител е Насиен, отшелникът от Карбонек. Обучен е и да си служи с оръжие. Имаме молба да го направите рицар, защото най-достойни за посвещаване в светия Орден на рицарството са ръцете на храбрия Ланселот.
— Ще го сторя — отвърнал Ланселот, който вече бил разбрал, че Галахад е родният му син, дошъл на белия свят в тайнствения замък Карбонек.
Цяла нощ Галахад прекарал в бдение, а на сутринта Ланселот го благословил и го посветил в рицарство.
— Няма по-красив младеж на света от тебе — казал му той, — но ще трябва да бъдеш и добър, както подобава. А сега, Галахад, ще дойдеш ли с мене в двора на крал Артур?
— Още не — отвърнал младежът, — но скоро ще се появя там.
И така Ланселот, Борс и Лионел се върнали в Камелот, където заварили цялата дружина, събрана около Кръглата маса в голямата зала. Името на всеки било изписано със златни букви и тази сутрин всички били заели местата си. Празно било само Пагубното място, на което можел да седне и да стане оттам жив само онзи, за когото било предопределено.
Когато Ланселот и Персивал отишли да седнат от двете му страни, те изведнъж видели, че там се появява нов надпис със златни букви, който гласял:
— Струва ми се, че това място ще бъде заето още днес. Защото днес е първата Петдесетница след четиристотин петдесет и четири години. Нека обаче покрием Пагубното място с копринена кърпа, докато дойде този, на когото то принадлежи.
Когато направили това, крал Артур помолил всички да седнат на трапезата, но Кей, почетният придворен управител, възкликнал:
— Господарю, ако пиршеството започне веднага, ще бъде нарушен старият обичай. До днес рицарите никога не са сядали на трапезата, без да са научили за някое необикновено приключение.
— Право казваш — съгласил се крал Артур. — Толкова силно впечатление ми направиха думите, изписани върху Пагубното място, че за миг забравих стария обичай.
Още като стояли и разговаряли, влязъл един оръженосец и казал на краля:
— Господарю, нося ти вест за едно чудо!
— Какво е то? — попитал кралят.
— Сър, по реката плава голям квадратен камък — отговорил оръженосецът, — а в него се вижда забит
