разкрития.
— Мисля, че е по-добре да ме наричате „доктор Сергети“, генерале — отвърна тя, като заби шиповете за лед, поставени на ботушите й, към гладката повърхност на стената. — И ако искате да знаете, изкачвала съм Еверест още с първата си игуменка.
— Тя ли ви даде жартиерите?
Йейтс сочеше сбруята на Серена. Както беше обгърнала бедрата й в горната им част, тя наистина приличаше повече на червени жартиери. В случай на изпускане сбруята щеше да разпредели шока върху тялото й равномерно.
— Не, само това. — И Серена извади брадвата си за лед, замахна и издълба нова дупка, в която постави поредната скоба. Държеше да покаже на Йейтс, че е в състояние да се справи с всичко. Ала истината бе, сърцето й биеше лудо, а дишането й се бе учестило. — Надушвате ли нещо гнило?
— Аха — извика Йейтс. — Вашата версия!
Никога досега не се бе срещала с прословутия Грифин Йейтс. Единственото, което знаеше за него, бе от разказите на Конрад. Беше убедена, че на генерала не може да се вярва. Според нея дълбоко в сърцето си този тип беше мошеник, както и цялата му експедиция. Просто успяваше да се прикрива по-добре от Конрад, който на неговия фон изпъкваше с освежаващата си честност и способност да се надсмива над собствените си недостатъци. Освен това тя бе стигнала до заключението, че решението на Йейтс да я вземе с тях при първото проникване в пирамидата не се дължеше нито на доброто му сърце, нито дори на факта, че цени познанията й на лингвист.
— Ще ми кажете ли защо в крайна сметка променихте решението си и ми позволихте да се влача след вас?
— Сред нещата, които научих от НАСА, е и фактът, че жените винаги са приятно допълнение към екипите на астронавтите.
Да, не бе очаквала нищо друго, освен подобна саркастична забележка.
— Хей, пък аз си мислех, че вземат жени, защото те са по-добри в задачите, изискващи прецизност.
— Да, когато не проявяват прекалена емоционалност и не се разстройват от нищо — не й остана длъжен Йейтс, спусна се рязко надолу и изчезна от погледа й.
До нея се появи Конрад.
— Нещо не е наред ли? — попита той.
— Баща ти никога ли не спира да се заяжда с хората?
— Не е в природата му, но щом веднъж е програмиран за някаква мисия, продължава безотказно напред, докато не я приключи успешно.
— И оставя след себе си планина от трупове.
— В такъв случай да не изоставаме много от него! — отбеляза Конрад и се спусна надолу.
Тя го последва.
Конрад бе ненадминат катерач в тропическите области. Но прекалената доза самоувереност би била пагубна в подобен леден ад. Серена се притесняваше за него. За душата му. За своята също. Защото в предишния си опит да го спаси бе обрекла и двамата на вечни мъки.
Конрад вече бе на една ръка разстояние от нея. Тя се спусна, изравни се с него и се захвана за една издатина. Ледът беше обагрен в красиво синьо, което като че ли светеше.
— Много е красиво! — отбеляза тя.
— Не спирай, продължавай да се движиш! — изрече бързо Конрад.
Серена продължи да се спуска по въжето си. Но физиологичното състояние на Конрад я плашеше. А и собственото й дишане бе достигнало до необичайно висока скорост. Сърцето й също. Ударите му бяха ритмични, но бързи.
Спусна се още малко. Точно тогава Конрад й направи знак с облечената си в ръкавица ръка.
— Там долу! Виждаш ли?
Серена се вторачи в мъглата под тях. Точно в този момент тя като по команда се раздели и разкри няколко редове светлини, които напомняха на площадка за приземяване.
— Да, виждам.
— Не, имам предвид виждаш ли какво е това там?
Едва тогава тя забеляза, че площадката за приземяване е всъщност плоският връх на блестяща бяла пирамида, издигаща се рязко нагоре от дъното на бездната в краката им. Серена заслони очи, за да се предпази от силното отражение на светлините по върха.
— П4 — прошепна тя, едва поемайки дъх.
— Само не ме питай как се е озовала тук — Отбеляза Конрад и намести слънчевите си очила. — Засега не мога да обясня. Но скоро ще мога!
Убедеността, която се излъчваше от гласа му, вдъхваше доверие. Въодушевлението му бе искрено и неподправено. „Никаква следа от страх — помисли си със завист тя, — единствено любопитство и ентусиазъм!“ Серена почти бе забравила това усещане.
Тя също си сложи слънчевите очила. Плоският връх, по-ярък и от най-белия сняг, буквално заслепяваше. Да, ето защо папата я беше изпратил тук. Серена наистина очакваше нещо забележително, ала се оказа напълно неподготвена за гледката и размерите на този монумент. Бяха гигантски.
Все още зяпаше изумено, когато чу странно припукване в леда.
— Въжето ти се е поотпуснало — успокои я Конрад. — Не се притеснявай!
Но следващото изпукване беше по-силно, последвано от метален звън. Скобата, която държеше въжето й към леда, се изхлузи и в следващия момент тя вече падаше.
— Конрааад! — изкрещя тя, но успя да замахне с брадвата си в леда и да се задържи някак си.
Обаче Конрад не каза нищо. Серена се обърна към него и забеляза, че го няма. Оказа се, че изхлузилата се скоба е била неговата.
Погледна надолу точно навреме, за да го зърне как пропада в мъглата.
— Конрааад! — изкрещя тя, този път още по-уплашено.
Йейтс се материализира до нея.
— Не можахте ли да изчакате още малко, за да го погребете? — попита той, оглеждайки гъстата мъгла отдолу. После хвана въжето на Конрад и отбеляза: — Все още пада.
Чу се нов пукот.
Серена вдигна глава и видя, че този път нейната скоба действително се измъква. Инстинктивно издърпа брадвата си и замахна с нея към Йейтс, който веднага вдигна ръка, за да се предпази от удара. Но тя извика:
— Дръжте! — и в следващия миг вече падаше в празното пространство под тях.
Няколко секунди по-късно премина през облака на мъглата и се насочи към светлините на площадката. Внезапно въжето й се опъна и тя рязко спря. За миг се уплаши, че тазът й се е счупил. Ала сбруята бе свършила добре работата си.
Задържа дъха си, за да се успокои. Долови скърцането на ветроупорния си екип, който се търкаше в найлоновото въже, докато тя се люлееше напред-назад.
— Конрад! — извика Серена.
— Тук съм! — отговори той. — Открих нещо!
Тя обърна глава по посока на гласа му и лампичката й го откри да се люлее на около три метра от стената, неспособен да се задържи никъде.
— Почакай! Идвам!
Бяха й необходими три опита, докато успее да се оттласне достатъчно, за да го стигне. Насочи се към него с протегнати ръце и той се улови за нея. Двамата увиснаха над пропастта, вкопчени здраво един за друг.
— Е, свърши ли с бънджи скоковете? — усмихна се по едно време тя, опитвайки се да прикрие тревогата си.
— Виж там! — прошепна той.
Тя се извърна и лампичката на главата й обля стената в светлина. В леда имаше нещо. После погледът й се фокусира и Серена се оказа очи в очи с малко момиченце, замръзнало във времето.
