— Много съм разочарована от вас, доктор Йейтс! — изрече наставнически тя, подавайки му веслата. — Не съм ви възприемала като мъж, който се възползва от безпомощността на монахините!
— Аз пък не съм ви възприемал като монахиня, на която й пука какво мислят другите хора!
— Не съм такава! — сряза го тя.
Беше права, разбира се. Това бе повече от очевидно. Но заедно с това Конрад усети, че истинският й страх се корени другаде — в чувствата й към него, в опасността да не изгуби контрол върху себе си. А ако Серена Сергети изобщо се поддаваше на някаква класификация, то тя определено бе от онези монахини, които правят всичко възможно винаги те да контролират ситуацията.
Сбогуването им не бе от най-щастливите. Тя се държа така, сякаш бе допуснала непоправима грешка и тотално е опропастила бъдещето си. Всъщност, Серена изобщо не съжаляваше. Или поне до такова заключение бе стигнал Конрад впоследствие. Онова, от което тя се страхуваше, бе задълбочаването на интимността. Като че ли криеше нещо. А после той разбра. Причината бе в нея самата. Тя бе разочаровала себе си и в резултат на това се чувстваше недостойна за него.
Последният й спомен с нея бе как тя стои на брега, как той се опитва да я целуне за сбогом и как после я наблюдава как побягва към таксито. Той дълго й маха, но тя не се обърна назад. След седмица се опита да се свърже с нея в Рим, а след месеци телефонни обаждания, останали без отговор, дори се опита да се появи внезапно на няколко конференции. Сега тя вече беше прочута. Беше се отдала на работата си до такава степен, че той се питаше кое повече се стреми да забрави — факта, че е била нежелано дете или него.
С течение на времето стигна до заключението, че личната среща с Майката Земя е точно толкова възможна, колкото и откриването на неговата любима Култура Майка.
Поне до този момент.
„Трябва да й се признае на тази монахиня, че има нервни от титан! — помисли си генерал Йейтс, докато наблюдаваше размяната на реплики между сестра Сергети и Конрад на монитора в командния център. — Очевидно папата отлично е знаел какво прави, когато е пратил точно нея!“
— Откъде тази там знае толкова много, сър? — обади се полковник О’Дел, който стоеше до него.
— Това вече е без значение — махна с ръка Йейтс. Съмнявам се, че светият отец я е изпратил тук, за да говори толкова. Но пък в някои отношения е права. Присъствието й при нас може и да се окаже полезно с оглед на онова, което ни предстои.
— А синът ви, сър?
— Какво за него? — извърна се смръщено генералът.
— Видях досието му — отбеляза със загрижен поглед О’Дел. — Момчето ви ходи по психиатри още от детската градина. Кошмари за глобални катаклизми. Видения за края на света. С цялото си уважение, сър, но смятам, че той е пълен лунатик!
— Да, детството му не беше от най-лесните — отвърна тихо Йейтс, молейки се полковникът най-сетне да си затвори устата. — Но не е ли така с всички нас?! Освен това досието му не съдържа цялата информация. Можете да ми вярвате, защото съм го писал аз!
Генералът се канеше отново да се обърне към мониторите, когато при тях се появи лейтенант Лопес — от свързочния екип. Като изключим сестра Сергети, лейтенант Лопес бе единствената друга жена в ледената база „Орион“.
— Генерал Йейтс! — отдаде чест тя. — Мисля, че няма да е зле да видите това!
Йейтс я последва до големия екран и там, на картина с логото на Си Ен Ен в долния десен ъгъл, зърна самолетоносача на САЩ „Констелейшън“.
— Уорън! — изпсува тихо генералът. После се загледа в миниатюрния плавателен съд на „Грийнпийс“, губещ се на фона на могъщия самолетоносач. — Да я вземат мътните тази наденица в адмиралска униформа!
— Как са разбрали, сър? — обади се О’Дел.
— Не е трудно да се досети човек, полковник — отговори генералът и посочи сестра Сергети на монитора в килията й. — Очевидно ни прави на глупаци. Очаквала е пристигането на кавалерията си. Само въпрос на време е да ни се изтърсят и инспектори на ООН по контрола над въоръжаването.
Което означаваше, че дотогава екипът трябва да е влязъл и излязъл от П4. Генералът започна да съставя новия план за светкавични действия. Пирамидата трябваше да бъде прочистена от всякакви значими технологични открития или други данни преди който и да било международен екип да достигне дотук!
— Става все по-лошо, сър! — рече лейтенант Лопес. — От „Макмърдо“ съобщават, че в станция „Восток“ са засекли комуникацията ни с полет шест-девет-шест. И вече са изпратили екип от Антарктическата комисия на ООН.
— Знаех си! — простена Йейтс. — Кой ръководи екипа?
— Някакъв египетски офицер от ВВС — отговори тя и му подаде доклада. — Полковник Али Завас.
— Завас?! — стресна се генералът и се загледа в снимката на красивия мъж във военна униформа с тъмни, замислени очи и чуплива черна коса. — Мамка му!
— Той нали няма връзка със… — започна О’Дел.
— Напротив. Племенник е на генералния секретар — отговори Йейтс. — И е възпитаник на Военновъздушната академия на Съединените щати. Летя със съюзниците ни по време на войната в залива и потопи за нас два иракски реактивни самолета. Изключително добър офицер и джентълмен. — При тези думи Йейтс върна доклада на Лопес и попита: — Кои са със Завас, лейтенант?
— Ами, руснаците от „Восток“ под командването на полковник Иван Кович. Австралийците от станция „Моусън“ също са му пратили помощ. — Направи кратка пауза и продължи: — Както и някои от нашите американски учени от „Амундсен-Скот“, които са ни обидени, че ги държим настрана.
— Мамка му! — простена генералът. — След няколко часа тук ще се стовари целият свят!
— Не и при тази виелица, която приближава, сър — заяви полковник О’Дел. — От оперативния център ни предупреждават, че този път здравата ще ни поразтърси. Възможно е да прекъсне всякакви комуникации най-малко за три седмици!
Йейтс погледна през прозореца. Небето бе притъмняло. Снегът биеше по стъклото като куршуми.
— Виелицата може и да уплаши австралийците, но що се отнася до полковник Завас и екипа му, тях само ще ги забави. — Обърна се към О’Дел и заповяда: — Полковник, вие задръжте тези варвари на повърхността, а аз ще отведа екипа за проникване в обекта.
— А каква причина да изтъкна, задето съм задържал Майката Земя против волята й? — попита притеснено полковникът.
— Няма да ви се наложи да обяснявате нищо — махна с ръка генералът. — Аз ще я взема с нас.
Втора част
ОТКРОВЕНИЕ
11.
Небето над пропастта се превърна в страховита чернота. Серена усети как смразяващият вятър прониква и през дрехите й. Ако това наричат затишие в полярната буря, то тя нямаше никакво желание да чака същинското й разразяване.
От бездната под тях се издигаше гъста мъгла. А най-близкият заслон, така нареченото „Убежище П4“, се намираше на повече от километър под тях.
— Сигурна ли сте, че ще се справите, сестро?
Беше генерал Йейтс, спускащ се по ледената стена над главата й, ухилен като дявол под заслепяващата светлина на лампичката на главата си. Преди да започнат спускането, той й бе обяснил най-подробно рисковете от него. А и какъв друг избор имаше тя? Ако беше останала в базата, за да изчака заедно с останалата част от света завръщането им, би означавало да тъне в пълно неведение относно евентуалните
