— Като например венерическа болест ли? — не му остана длъжна тя. — Ако искаш да знаеш истината, Конрад, единствената причина, поради която ти си тук, е, защото са си мислели, че няма да могат да доведат мен!
Онова, което най-много го притесни в думите й, бе смирението, с което тя ги изрече. Те не прозвучаха като хвалба, а като логична вероятност. Той си даде сметка, че тя нарочно играе така — заради охранителните камери на тавана. Излизаше, че през цялото време Серена е говорела с генерал Йейтс.
— Ти си непоправима, знаеш ли? Абсолютно непоправима! — махна с ръка той.
Тя го дари с усмивка, която би могла да разтопи дори и най-дълбокия лед.
— А би ли ми обърнал внимание, ако бях друга?
9.
— Мамка му на този Йейтс! — изпсува адмирал Ханк Уорън.
Застанал на мостика на своя самолетоносач „Констелейшън“, той огледа с бинокъла си чернеещите силуети на своята бойна формация. Намираха се на четиридесет километра от бреговете на Източна Антарктида, а задачата на Уорън бе да запази в тайна присъствието на бойната си мощ до второ нареждане.
С оглед на тази заповед всички радари и сателитни предаватели бяха изключени. Позволено беше използването единствено на радиопредаватели с близко действие, способни на трансмисии за части от секундата. На палубата бяха разположени допълнителни дежурни, които оглеждаха с бинокли хоризонта, нащрек за силуети на вражески кораби и перископи на подводници.
Идеята бе бойната единица да се приближи колкото е възможно по-близо до брега, без да издава местонахождението и присъствието си, а после да удари врага без предупреждение. Ядрените самолетоносачи ги биваше много за подобни задачи.
Ала кой, по дяволите, бе врагът?!
Адмиралът и неговите бойци си бяха заложили задниците във фризера, полагайки максимални усилия да избегнат локализирането им, но засега единственият враг, когото плашеха, бяха пингвините наоколо.
Междувременно неидентифициран боен самолет, използващ военната честота на американските Военноморски сили, бе изпратил зов за помощ, а после най-внезапно бе изчезнал от радарите. А щом екипажът на самолетоносача го беше чул, значи са го чули и други.
Единственото, което бе ясно на адмирала, е, че тази работа има нещо общо с онова откачено копеле Грифин Йейтс, а от тази мисъл въобще не му ставаше по-добре.
Преди много години Уорън бе служил известно време във войските за поддръжка на ВМС, база Антарктида. Именно неговият спасителен отряд през 1969 година бе открил Йейтс да се лута, напълно неадекватен, след четиридесет и три дена в снежните пустини — единственият оцелял от тренировъчната мисия за изстрелване на совалка до Марс, която така и не се осъществи.
Идиотът настояваше да вземат и трите му контейнера със запаси на НАСА, въпреки че военноморските войски си имаха собствени. Въобще не му пукаше за трите трупа, които оставяше след себе си. Едва много след това хората на Уорън разбраха, че контейнерите, които Йейтс влачеше със себе си, са били радиоактивни. Но Грифин Йейтс си беше такъв — изобщо не го засягаше хаоса, който предизвикваше в живота на другите хора, ако са имали неблагоразумието да се озоват на пътя му. А когато накрая Ханк Уорън пусна оплакване по случая, получи в отговор, че информацията е „класифицирана“ и „строго поверителна“. И сега, повече от тридесет и пет години по-късно, и въпреки че вече бе адмирал, Уорън продължаваше да тъне в пълно неведение относно делата на Йейтс и самия него. А това определено го караше да се чувства безсилен. Неговият екипаж току-що бе получил кратък зов за помощ от самолет, назоваващ се 696, който сигурно се е разбил при подхода си към някоя неидентифицирана полоса.
Уорън бе напълно убеден, че само Грифин Йейтс има пръст в тази работа, затова този път бе твърдо решен да даде своя недвусмислен принос в преждевременното пенсиониране на това копеле.
— Мостик, Сонар! — извика дежурният на сонара от своята конзола.
— Мостик слуша! — отговори Уорън, който бе поел сутрешното дежурство. За екипажа беше много важно, че именно той контролира нещата.
— Дежурните докладват неизвестен повърхностен плавателен съд във вътрешността при две-нула- шест — докладва сонарът. — Обсег под хиляда метра.
— Какво?! — избоботи адмиралът. — Как, по дяволите, сме го пропуснали?!
После вдигна бинокъла си и се извърна в югозападна посока. Ето го наистина! Кораб! Надписът на носа казваше, че е „Арктически изгрев“. Очевидно беше кораб на „Грийнпийс“, а на борда му имаше някакъв тип, който снимаше с широкообхватна камера самолетоносача „Констелейшън“.
— Кормчия, махни ни веднага оттук!
— Прекалено късно, сър! — обади се един моряк. — Маркираха ни!
И посочи към един телевизионен монитор.
„Гледате Си Ен Ен на живо от «Арктически изгрев» Боже, репортерът предаваше на живо от борда на кораба на «Грийнпийс»! — Както виждате, зад мен се намира самолетоносачът на САЩ «Констелейшън», един от най-мощните военни кораби, създавани някога, който обикаля близо до бреговете на Антарктида с мисия, забулена в пълна тайна. Другата новина е, че Си Ен Ен успя да улови огромни пукнатини в тази част на белия континент, които предполагат, че отделянето на огромен леден блок е неизбежно!“
После се появи някакво хилаво колежанче, което не би изкарало и седмица във Военната академия в Анаполис, за да изкаже следното компетентно мнение: „Учените са убедени, че отцепването на ледени блокове в Антарктида е опасно предупреждение за рязкото ускоряване на глобалното затопляне!“
След това се появи картина на айсберг, който се бе отделил от брега на континента преди няколко седмици. Коментаторът обясни, че огромният леден куб обхваща две хиляди квадратни мили, гладките му стени се издигат на близо шестдесет метра над ватерлинията, а предполагаемата му дълбочина е триста метра.
„А ето, че сега се сблъскваме с твърде странен аспект по темата за глобалното затопляне. Става въпрос за обвиненията относно неоторизирани ядрени опити, извършвани от САЩ във вътрешните снежни пустини на Антарктида,“
Излъчването на Си Ен Ен завърши с кадър на „Констелейшън“ на океанския хоризонт.
— Мамка му! — отново изпсува Уорън. Скоро и останалите телевизионни канали щяха да предават същото. И информацията ще стане всеобщо достояние. — Дано гориш в ада, Грифин Йейтс!
10.
Серена седеше на нара, заслушана в бръмченето на двата вентилатора, които вкарваха въздух и кой знае още какво в студената килия. Потрепери. След срещата с Конрад в съзнанието й отново избликнаха образи, които се бе научила да потиска. И сега, докато обгръщаше тялото си с ръце, за да се затопли, в главата й изникна споменът за последната им среща.
Беше през март, шест месеца след първата им среща на симпозиума на археолозите-специалисти по мезоамериканска култура в Ла Пас, столицата на Боливия. Тогава тя все още беше монахиня и двамата се виждаха почти ежедневно, събрани от съвместната им работа по изследователския проект, свързан с изгубения град Тиахуанако високо в Андите.
Конрад Йейтс беше интелигентен, привлекателен, остроумен и чувствителен. Онова, което харесваше най-много в него, беше неговата почтеност. Някои считаха неортодоксалната му теория за Културата Майка едва ли не застрашаваща устоите на всичко, но за нея тя беше напълно логична, съотнасяща се перфектно към нейните собствени проучвания в областта на световната митология. Двамата с Конрад се приближаваха към едни и същи изводи, макар и от различни посоки. Той изхождаше от гледната точка на археологията, тя — от лингвистиката.
През последната им обща вечер той я покани да му прави компания за едно „откровение“ в езерото Титикака, на двадесетина километра от Тиахуанако.
