„Доста странно място за сбогуване“ — помисли си тогава тя, докато се разхождаше по брега на езерото и го очакваше. Наоколо гъмжеше от местни жители и множество туристи, които още от залез слънце започваха да се наливат с бира в крайбрежните кръчми.
А после се появи и Конрад — загорял и красив, в елегантна тръстикова лодка, подобно на оживял древен жител на Тиахуанако. Лодката дойде от езерния остров Сурики.
— Познато ли ти изглежда? — попита той, като я покани с жест на борда. — Точно като лодките, изработвани от папирусова тръстика, с които фараоните са плавали по Нил в епохата на пирамидите.
— Предполагам, доктор Йейтс, че за вас не е проблем да обясните как тези две така забележително сходни конструкции са се появили в две толкова отдалечени кътчета на планетата! — изрече шеговито тя.
С престорено академичен тон той й обясни, че това е една от множеството мистерии на езерото Титикака, а после й предложи да я отведе в средата на езерото, за да й покаже своето „откровение“.
Обаче на нея почти й беше ясно какво би могло да бъде това „откровение“, затова се усмихна и каза:
— Надали онова, което можеш да ми покажеш в средата на езерото, не можеш да ми покажеш тук!
— Не бих стигнал чак толкова далече — успокои я той.
Да, тогава не трябваше да тръгва с него.
Сестрите от нейния орден имаха обичая да пътуват по двойки и никога да не остават насаме с мъж при затворени врати. Не от страх или от параноя, а заради хорските клюки. Политиката им бе, че каузата на Христос не трябва да бъде опорочавана от нито един намек за липса на благоприличие.
Ала както обикновено, Конрад се оказа прекалено убедителен, за да му се противопостави.
Той гребеше с мощни движения и двамата се носеха по сребристата водна повърхност. Езерото Титикака беше най-високо разположеното на Земята — над 3800 метра над морското равнище. Серена имаше чувството, че ако протегне ръка, ще докосне небесата.
— Интересното при това езеро е, че е разположено на стотици километри от Тихия океан, но съдържа океански видове риба, ракообразни и друга морска фауна — продължи с лекцията си Конрад и й намигна.
— И ти смяташ, че морската вода е дошла от наводнението по време на потопа? — попита Серена.
Конрад сви рамене:
— Когато водите са се отдръпнали, част от тях е останала тук, в Андите.
— Да, това обяснява и доковете в Тиахуанако.
— Точно така — усмихна се Конрад. — Защо иначе руините на някакъв град, разположен на такова разстояние от брега, ще имат докове?!
— Освен, ако някога не е бил пристанище и южният край на това езеро не се е простирал на четиридесет километра към брега и на повече от тридесет метра по-високо — заключи Серена. — Което означава, че още преди потопа тук е имало процъфтяваща цивилизация, а Тиахуанако е на най-малко петнадесет хиляди години.
— Наистина! Представи си само каква древност!
Тя можеше да си го представи без проблеми. Искаше да си го представи. Свят преди зората на познатата ни история.
Как ли е изглеждал! Дали хората тогава са били по-различни от днешните?
Сигурно и тогава е имало жени като нея и мъже като Конрад. Тук той бе изоставил маската си на вечен скептик и най-сетне се бе отворил пред нея. Толкова различен от позьорството пред събратята му академици.
Нощният въздух беше доста хладен и Серена седеше сгушена към носа на лодката. Конрад гребеше бавно. Здрачът бе потопил небето във великолепно тюркоазено синьо, а стъклената повърхност се простираше напред към вечността.
Носеха се покрай тръстиките и единственият звук беше от греблата на Конрад, които пляскаха бавно и равномерно като античен метроном. А после, когато се озоваха в средата на бляскавата водна повърхност, той вдигна греблата и остави лодката да се носи сама под звездите.
— Какво става? — попита тя.
— Нищо — каза той и извади кошница с храна и вино. — Абсолютно нищо.
— Конрад — започна тя, — аз наистина вече трябва да се връщам. Сестрите ще се притеснят за мен!
— Нека се притесняват!
Той седна до нея и я целуна, после я бутна леко назад, така че накрая тя легна на дъното на лодката. Той погали лицето й и я целуна по устните, а тя потрепери.
— Конрад, моля те!
Погледите им се сплетоха. Мислите на Серена запрепускаха в хиляди посоки: за неговото изпълнено с болка детство, за тяхната връзка и че ако въобще някога трябваше да направи това с някого в който и да е момент от живота си и на което и да е място във вселената, то това щеше да бъде с този мъж, на това място, в този момент.
— Утре аз се връщам в Аризона, а ти в Рим — прошепна в ухото й той. — И можем да си спомняме последната си нощ в Боливия като нощта, която никога не се е случвала.
— Виж тук си напълно прав — изрече рязко тя и го бутна през борда на лодката. Плясъкът на тялото му във водата й хареса.
Затворен в стаичката си и подготвящ се за предстоящото спускане във вътрешността на П4, Конрад също мислеше за онази последна нощ със Серена в тръстиковата лодка.
Винаги се бе прекланял пред нейната решителност. А красотата й бе действително несравнима. Тя носеше тази своя красота така небрежно като че ли въобще не й пукаше дали е на седемнадесет или седемдесет години. Беше чаровна и самоотвержена, а понякога дори и забавна. А през онази нощ той бе останал в плен на очите й, почти проблясващи под тъмната й коса — очите, които го бяха хипнотизирали.
Каза му, че винаги се е възхищавала на неговата почтеност и непоколебимост. Според нея той бе онова, което е, за разлика от нея, която често се преструваше на нещо, което не е. Тогава той се бе зачудил каква ли мрачна тайна се кани да му сподели, но скоро осъзна, че такава тайна не съществува. Единственият й грях бе в това, че е била нежелано дете.
Единствено тогава, при това само за миг, той като че ли надникна в истинската й същност. За първи път проумя желанието й да стане мъченица, светица, жена, с която се съобразяват. Научи, че състрадателните й дела са, ако не друго, то поне удобен начин да избягва интимността. Серена се страхуваше да не би да бъде „разкрита“, а оттам — и да не отговори на собствените си инстинкти, но най-вече на Божиите.
Би сторила всичко на света само и само да избегне усещането, че не е желана, че е безполезна, че е „грешка“, подобно на раждането си. Но пък не се страхуваше от неговото отхвърляне.
Защото знаеше, че той я обича.
И точно по същия начин той знаеше, че тя го обича. Истински.
Конрад чувстваше, че най-сетне е пристигнал до края на своето така продължително житейско лутане, че е открил Божия храм. Фактът, че той като че ли беше крадец в тази свята обител, че взема онова, което не му принадлежи, само повишаваше вълнението от преживяването, увеличаваше опасността и задоволството от извършеното — при това в степен, много по-голяма от удоволствието, свързано с отмъкването на някаква древна реликва или артефакт.
Но когато тя го отблъсна и го бутна в ледените води на езерото Титикака, той разбра, че това е краят. А когато се изкатери обратно на борда на лодката, не зърна усмивка на лицето й.
Значи тя не си играеше. В очите й се бе настанил отново така познатият страх.
Внезапно Конрад си даде сметка, че не той, а тя бе откраднала нещо от него.
— Къде искаш да ходим сега? — попита я той.
— Обратно в Тиахуанако — отговори тя. — Преди някой да е разбрал, че ме няма на закуска.
— Поне веднъж през живота си поеми риск! Нека се насладим на малкото ни останало време заедно!
