Лей Грийнууд
Роуз
ПЪРВА ГЛАВА
ТЪРСИ СЕ жена:
да готви, да чисти и да пере за седмина мъже, в ранчо на около седемдесет мили югозападно от Остин.
ЖЕНИТЕ:
— Не бих вършила това за седмина мъже, дори и да ми предложат всички крави оттук до Рио Гранде.
— В тази дива пустош има прекалено много индианци и конекрадци.
— В Тексас живеят много бедни вдовици от войната. Те трябва да намерят начин да изкарват прехраната си.
— Седем мъже! Ами ако имат нещо друго наум, а не точно къщна работа?
МЪЖЕТЕ:
— Доста ще му е трудно да различи тези жени от рогата на добитъка си.
— Те биха отишли при който и да е мъж, стига да има една ръка и един крак.
— По-добре да си намери индианка.
Роуз Торнтън го забеляза в мига, в който той влезе в ресторант „Бон Тон“. Всяка жена би забелязала такъв мъж. Не само защото беше висок повече от шест фута или изглеждаше толкова хубав, че не можеше да си жена и да не го забележиш. Нещо у него говореше, че пред нея стои истински мъж.
— Не познавам по-муден човек от теб. Има ли някой отзад в кухнята? — попита нетърпеливо Люк Кърни.
Роуз не отместваше поглед от непознатия. Забеляза панталона му. Сивият цвят на Конфедералната армия на южните щати. Забеляза и шапката му, когато я окачи на един пирон до вратата. Каубоите не свалят шапките си в помещения. Но бившите офицери от Конфедералната армия го правят. Той седна на една маса до стената отсреща. Не показа признаци на нетърпение.
— Цяла сутрин ли ще висиш с тази чиния, или ще я оставиш? — попита пак Люк.
Роуз постави чинията пред Люк. Докато се обръщаше да види какво иска непознатият, Люк я сграбчи за китката.
— Не бързай толкова — китката я заболя. — Какво ще кажеш за малко компания?
— Имам друг клиент — отвърна Роуз. — Тихият й, нисък глас остро контрастираше с носовия му тенор.
— Остави го да чака. Още не съм свършил разговора си с теб.
Приятелите на Люк — Джеб и Чарли — спряха да ядат и по брадясалите им лица се появиха усмивки на очакване.
— Нямам време за разговори — отговори тя, като се опитваше да се отскубне от него. Мисълта, че се държат грубо с нея пред очите на който и да е, особено пред очите на непознатия, я ужасяваше. — Доти не ме взе на работа, за да карам хората да чакат.
— Ти ме накара да чакам прекалено дълго, по дяволите — викна Люк, а грубият му тон и погледът му ясно изразяваха онова, което не бе изказал с думи — поне не още. — И няма да се откажа от правата си заради някакъв бивш войник.
— Нямаш никакви права над мене, Люк Кърни — заяви Роуз, а неловкостта й отстъпи място на гняв.
— Няма да се дърпаш вечно — рече той, като се опита да обгърне кръста на Роуз със свободната си ръка. — Много скоро ще разбереш, че си създадена за нещо по-добро, отколкото да сервираш храна.
— По-добре да давам помия на свинете, отколкото да имам нещо общо с теб — отговори тя, като се дърпаше. — А сега ме пусни.
Джеб и Чарли се захилиха. Това вбеси Люк. Той дръпна ръката на Роуз толкова силно, че тя едва не падна отгоре му.
— Няма да те пусна, ако не ми обещаеш нещо друго освен чиния с гореща пържола.
— А не искаш ли малко мазнина отпред?
Джеб и Чарли се изсмяха.
— Внимавай какво говориш. Може да ми хрумне да те науча как трябва да се държи една дама от Юга.
— Ти пък откъде знаеш как се държат дамите? — викна в отговор тя. — Една истинска дама не би прекосила улицата, ако те види, че се задаваш.
Смехът на Джеб и Чарли прерасна в силен кикот.
— Наумил съм си да…
— Съмнявам се дали изобщо имаш ум — обади се тихо и ненадейно непознатият. — Той сигурно не е изпълнен с добри намерения.
Роуз се обърна и втренчи поглед в него, твърде смаяна от намесата му, за да си припомни, че не бива да зяпа така. Дори и облегнат на стената, той оказваше силно въздействие. Никой не можеше да не забележи колко са широки раменете му или как изпъкват мускулите му под ризата. Големите му ръце и дебели пръсти говореха за безгранична сила.
Но изражението му я порази още по-силно. Черните му дълбоки очи, които предразполагаха към доверие, гледаха втренчено Люк с ледено презрение. Нито един мускул по слепоочията му не трепна; нито един мускул не изкриви очертанията на брадичката му; нито един мускул не сви челюстта му. Лицето му беше непроницаемо.
С изключение на очите.
— Стой настрана, мистър — предупреди го Люк. — Това засяга само мен и дамата.
— Ако се отнасяше с нея като с дама, между вас нямаше да има нищо — отвърна непознатият.
Той се усмихна на Роуз. Омаяна, тя извърна поглед.
— Бях търпелив с теб, защото си бил войник — рече Люк, — само че не търпя някой да ми се бърка в работата.
— Твоята работа изобщо не ме интересува — увери го онзи. — Интересува ме единствено младата дама. Тя те помоли да я пуснеш.
— Тази тука не е никаква дама.
— Ти каза, че е дама. Значи, освен че си кавгаджия, ти си и лъжец.
Роуз преглътна. Да наречеш Люк лъжец, означаваше да му отправиш открито предизвикателство.
— Никой досега не ме е наричал лъжец — изръмжа той.
— Изглежда, добрите хора в Остин не са обърнали внимание на това — добави младият мъж, като изви устни в подигравателна усмивка.
Люк скочи от стола си.
— Люк, не мисля, че трябва…
Но той не обърна внимание на Роуз. Докато се придвижваше към него, той я повлече със себе си, като я блъскаше в столовете и още я държеше за китката.
— Слушай сега, мистър и си отваряй добре ушите. Ти си чужденец в този град и затова, естествено, не знаеш, че не обичам да ми се бъркат.
— Тогава би трябвало да разбираш защо мис… не знам как се казваш — обърна се непознатият към Роуз и отново се усмихна.
Въпреки болката, тя също се усмихна.
— Роуз…
— Няма значение как се казва — намеси се Люк. — Тя не те засяга.
Непознатият отново втренчи черните си очи в него.
