да преминат. Само знаеше, че не може да мисли за нея, без да чувства приятно задоволство. У нея имаше нещо, от което се нуждаеше. И то нямаше нищо общо с физическото привличане към тялото й. Откри, че до такава степен не му хареса, дето не може да я люби тази вечер, та се изкушаваше да прати по дяволите цикъла й. И все пак, не ставаше дума дори и за това.
Накратко, Роуз олицетворяваше всичко, от което се нуждаеше, за да бъде щастлив. Как би могло дори да му мине през ума да се откаже от нея?
Не можеше. Не искаше.
Ами Роуз? Възможно ли е тя да се чувства по-добре с някой друг? Не беше справедливо да я лишава от възможността да създаде семейство. Имаше много добри мъже, които търсеха съпруги. Сигурно можеше да обикне друг и да забрави за него. Може би ще е по-добре да замине по на запад, където враждата между Съюзническите и Конфедералните щати не беше толкова силна.
Но веднага щом си помисли да отпрати Роуз, разбра, че не би могъл да го направи. Може би още не беше наясно какви всъщност са чувствата му — и това го караше да се чувства глупаво, — но каквито и да бяха, те бяха силни.
Надяваше се само да са честни и почтени.
Първата седмица от огледа на добитъка мина ужасно. Работата беше тежка. Жегата — убийствена. А напрежението — смъртоносно. Джеф нито се доближи до къщата, нито спомена името на Роуз, но гневът му бе надвиснал над главите им като дамоклев меч.
Страстите се разгорещяваха от думите, произнесени от раздвоения му като на пепелянка език. Джордж се смяташе за щастливец, че нито Монти, нито Хен не застреляха Джеф. Единственото, което попречи на взрива беше, че когато десетимата помагачи се занимаваха с добитъка, Джордж можеше да държи Джеф настрана от близнаците почти през цялото време.
Дамгосването, набелязването и преброяването на телетата не беше нищо в сравнение с изкарването на петнадесетфунтовия рогат добитък от храсталака. Животните не искаха да напускат познатите им пасбища. Много от тях бяха израснали на свобода. Голяма част от тях въобще не бяха дамгосвани. Близнаците правеха всичко, което беше по силите им, за да държат конекрадците настрана, гледаха да не дойдат бандитите на Кортина и се опитваха да превъзмогнат прекомерната умора. Всяко пето или шесто животно беше недамгосан бик.
Едрият рогат добитък не искаше да излиза доброволно от храсталаците. Някои спяха през знойните дни и пасяха нощем. Разяряваха се, ако някой прекъснеше съня им. Джордж се радваше, че бе успял да намери няколко мексикански каубои, които да ги изкарват от храстите. Мексиканците умееха да общуват с добитъка и знаеха как да се измъкнат от гъсталаците живи.
Освен това се надяваше, че присъствието на мексиканците в ранчото ще съдейства за изграждането на известна лоялност. Не можеше да им плаща надници, но говеждото месо и кожите, които им даваше, щяха да им помогнат да издържат семействата си. Надяваше се, че по този начин ще намалее вероятността да откраднат от него или да позволят на приятелите си да го направят.
След като мексиканците свършеха с изкарването на добитъка от шубраците, останалите мъже трябваше да ги вкарат в ограждението. Да се изкарват полудивите, разярени животни от гъсталаците беше тежка, изтощителна и опасна работа. Мъжете имаха нужда от отпочинали коне на всеки няколко часа.
Една част от добитъка не искаше да живее в ограждението. Бяха по-диви и от елените и бързи и подвижни също като тях. Плуваха като патици, скачаха като антилопи и се съпротивляваха като ранени глигани. Разяряха ли се, нападаха всичко, което се движеше.
Един ден Джордж чу мучене на теле. Почти веднага след това — панически тропот на волове в гъсталака. Отначало помисли, че бягат от нещо. После установи, че тичат към телето, за да му помагат. Само за няколко минути десетина вола се събраха в шубраците, откъдето идваше зовът за помощ. Джордж разбра, че там става ужасно боричкане. Дори и от разстояние виждаше как се тресат гъсталаците. Ненадейно от храстите изскочи един вълк, следван от десетина вола. Дори и след като бягаше, за да спаси живота си, вълкът не можеше да надбяга воловете. Точно пред очите на Джордж те се нахвърлиха върху него и започнаха да го тъпчат с копитата.
Той реши да не разбутва този шубрак, докато добитъкът там не се успокоеше, но както ненужните бикове, така и лошокачествените крави трябваше да бъдат отделени, ако възнамеряваше да подобри стадото. Някои щяха да бъдат заклани от конекрадците. Останалите щяха да бъдат застреляни заради кожите и месото им.
Работата по дамгосването беше тежка и непосилна, но използването на специални железа даваше възможност както да дамгосват старите бикове, така и да ги кастрират, без да ги убиват. С шестимата бивши войника от Конфедералната армия, братята Рандолф и десетината мексиканци, работата вървеше добре. Джордж възнамеряваше да огледа всеки инч от земята си и околността. Нямаше друго ранчо в радиус от петнадесет мили. На теория всяка крава тук беше негова и на братята му.
Но явно не всеки беше съгласен с това. Не минаваше и ден, без да попаднат на избелял скелет от крава. Някои сигурно са били убити още преди войната. Наоколо нямаше друго ранчо, но имаше хора, които мислеха, че притежават някакви права над добитъка на семейство Рандолф. Джеф може и да вярваше, че взимат само толкова, колкото им е необходимо да оцелеят, но Джордж скоро реши, че „онова, което им е необходимо, за да оцелеят“, прилича по-скоро на редовно изхранване с говеждо.
След като тук-там попаднаха на ферми, Джордж започна да се съгласява с близнаците. Той не забелязваше никакви следи от чифлици, домашни животни и хора, решили да си построят ранчо, за да издържат себе си и семействата си. Виждаше занемарени, обрасли с бурени градини, някоя стара крава или хилаво магаре и полуразрушени колиби. И все пак, никой не изглеждаше гладен.
Не беше трудно да се досети защо.
— Те са от рода на Франк Макклендън — каза му Хен. — Гадни са като змии и мързеливи като таралежи. Единият от тях си намери правителствена работа и сега се държат, като че ли са господари на всичко.
— Е, няма вече да се хранят с нашия добитък — рече Джордж.
Той очакваше неприятности — почти всеки ден забелязваше някой да ги наблюдава, но нищо не се случи. Семейство Макклендън живееха на изток от ранчото. Джордж започна работата точно оттам. За три седмици изчистиха всичко, което можаха да измъкнат от проломите и заплетените шубраци. Не остана нищо друго освен петдесетина опърничави вола.
А тях даде на мексиканците да ги застрелят и да вземат месото и кожите им.
— Имаш ли някакви роднини? — обърна се Джордж към Роуз.
Тя чувстваше, че той се отдалечава от нея и че не може да направи нищо. Би могла, ако го виждаше за по-дълго време, а не за няколко часа на ден, ако имаше удобен случай да поговори насаме с него, ако не беше започнал цикълът й.
Но се срещаха само на масата, по време на ядене. На закуска бързаха да хапнат по нещо и да отидат на работа. На вечеря беше почти същото. Всички идваха изморени, прашасали, потни, избодени и с безброй одрасквания, изгаряния и наранявания. Докато се измиеха, погрижеха за раните си и вечеряха, ставаше време за лягане.
— Само жената и децата на чичо ми — отговори тя. — Но те не са ми близки. Дори не съм ги виждала.
Джордж спеше при нея, но беше твърде изморен, за да направи нещо повече, освен да я целуне целомъдрено, а тя жадуваше за нежните интимни докосвания, допира на пръстите му, прегръдката или ръката около талията й.
Нищо.
Опитваше се да разговаря с него. Той я слушаше, но след като цял ден бе издавал заповеди, нямаше желание да говори. Всъщност и на нея не й се приказваше. Не можеше да говори за нещата, които дълбоко я вълнуваха. Вече се бяха споразумели. А сега тя искаше да промени правилата, за които се бяха договорили.
— Не трябва ли да им съобщиш, че си се омъжила?
Понякога го улавяше, че я гледа по странен начин.
Сякаш наблюдаваше непозната, изучаваше я и се мъчеше да разбере коя е тя и какво представлява.
