целувки, а ръката му се плъзна надолу по тялото й и погали бедрото й. Не разбра дали стенанието се изтръгна от него или от Роуз. Едва ли имаше значение. И двамата бяха обзети от завладялото ги желание един към друг. Нито един от тях не искаше да обуздае силите, които ги притегляха в едно сливане, за което бяха мислили непрекъснато в продължение на повече от седмица. Ръката на Джордж се плъзна под нощницата й, покрай коляното й и спря на вътрешната страна на бедрото й. С едва доловима въздишка Роуз отпусна тялото си в очакване на навлизането му в нея. Но макар и тялото му да пулсираше болезнени от дългите нощи на въздържание, Джордж почувства колебание и пламенността му се охлади от вледеняваща вълна на страх.
Пред очите му се появи седемгодишното момче, свито пред баща си, и ръка, разярено нанасяща удар след удар, докато детето не можеше да се изправи на краката си. Чу виковете си на болка и страх, видя ужаса в очите на баща си, осъзнал какво е сторил със собственото си дете. Видя майка си — безсилна жена, на която липсваха смелостта и силата да защити децата си — да го взима на ръце, а тъжните й сълзи да се стичат по лицето й. Видя баща си пиян и опасен дни наред след това. Видя цялото семейство, обзето от страх.
Желанието му се изпари.
— Съжалявам — рече с дрезгав глас Джордж и стана от леглото.
Нахлузи панталоните и ризата си, грабна чорапите и ботушите си и изчезна бързо, като хладен бриз в горещ летен ден.
След като излезе от къщата, Джордж спря, за да може силно туптящото му сърце да се поуспокои. Постепенно почувства, че напрежението напуска тялото му и започна да си поема дълбоко въздух. Накрая въздъхна тежко и седна да обуе ботушите си.
Не можеше да се върне при нея. Нито тази нощ, нито която и да е друга нощ, докато не свършеше времето, през което можеше да забременее. Беше се примирил с необходимостта си от нея, но за компромис или нещо подобно не би могло и дума да става. Не трябваше да имат деца. Никога.
Може би трябваше да я изпрати отново в Остин. Щеше да я посещава редовно. С кон пътят не беше толкова дълъг. Особено с бърз кон. Може би щеше да е по-добре за нея. За него определено щеше да е по-леко.
Но всеки път, когато решеше да разговаря с Роуз, възникваше някоя причина, която го убеждаваше, че не би могъл да живее без нея. И не след дълго се отказваше. Дори жените от Остин да посрещнеха Роуз с отворени обятия, Джордж знаеше, че не може да й каже да си върви. Това дълбоко щеше да я нарани. Освен това той беше свикнал с нея. Това му харесваше.
Но докато нощта преваляше, докато обмисляше без резултат неща, за които не бе имал време през деня, Джордж осъзна, че ако нямат деца, това ще бъде еднакво голяма загуба както за него, така и за Роуз. Наследствената му обремененост се изразяваше и в нещо друго.
Роуз лежа няколко минути, без да помръдне, с напрегнато от желание тяло. И от болка.
Сетне, когато мускулите й се поотпуснаха, дойде ред на сълзите. Нямаше сърцераздирателно хлипане, нито конвулсивно потръпване на гръдния кош, а само мълчалив поток от солени сълзи, които се стичаха по бузите, около устните и върху възглавницата.
За пореден път животът й бе предложил нещо, позволил й бе да го види, докосне, държи, съхранява, а после го бе отдръпнал внезапно, сякаш се боеше, че може да стане нейно притежание.
Не знаеше още колко ще издържи преди напълно да рухне. Сега разбра, че любовта може да създава, но може и да руши.
— Би ли взел днес Зак със себе си? — попита Роуз, когато Джордж влезе в кухнята.
Другите момчета още се миеха.
— Само ще пречи.
— Имам изненада за него — обясни Роуз. — Утре е рожденият му ден.
Той се почувства ужасно. Толкова беше зает с огледа на добитъка и с чувствата си към Роуз, че бе забравил за рождения ден на Зак. Спомни си колко важни бяха рождените дни за него, когато беше дете. За Зак сигурно бяха още по-важни. Още едно доказателство, че ще бъде лош баща.
— Той умира от любопитство да види огледа на добитъка. Кажи му, че ще го заведеш там по случай рождения му ден. Така няма да очаква, че ще го взимаш всеки ден.
— Ще го взема — рече Джордж. — Съжалявам, че не се сетих за това.
— Не можеш да мислиш за всичко. Доста си зает и притеснен тези дни.
— Това не ме извинява.
— Повече от достатъчно правиш. Престани да се самообвиняваш.
Джордж всъщност очакваше с нетърпение да вземе Зак със себе си. Но за малко: още преди да наближат загражденията, където дамгосваха добитъка, момчето го обсипа с толкова много въпроси, че за малко не го върна. В края на деня вече му се искаше да го бе направил.
— Изкъпи се добре довечера — каза Джордж на Зак, докато слизаха от конете вечерта. — Не го ли направиш, Роуз няма да ти позволи да седнеш на масата. По тебе има толкова кал, че можем да засадим градина.
— Трябва да сипвам млякото — възрази Зак.
— Ще те отменя. По-добре аз да го направя, отколкото да ми вониш цяла вечер. Е, ако се изкъпеш бързо, може и ти да го сипеш.
Зак беше малък, но не беше глупав. Забави се поне два пъти повече, отколкото му бе необходимо. Всички бяха в кухнята преди него.
Когато влезе подскачайки, той видя торта със седем запалени свещички и купчина подаръци на мястото си. Очите му се уголемиха като паници.
— Всичко това за мен ли е? — попита той, като гледаше ту Джордж, ту Роуз.
— Абсолютно всичко — увери го тя. — Не знам някой друг да има рожден ден.
— О! — възкликна Зак. — Никога не съм имал подаръци. Нито торта.
Джордж знаеше, че не може да направи нищо за онова, което е липсвало на миналите рождени дни на Зак, и това го накара да се почувства по-зле от всякога. Дори и да си спомнеше, че братчето му има рожден ден, никога не би му минало през ум да му даде подарък или да помоли Роуз да направи торта.
Но тя се беше погрижила за всичко. Винаги го правеше. Някак беше в природата й. И не само по отношение на рождените дни. Не минаваше и ден, без да им поднесе някаква изненада. Дори и на Джеф.
Щеше да бъде съвършена майка. Удоволствието, изписано на лицето й, докато наблюдаваше колко е щастлив Зак, накара Джордж да се почувства добре, защото тя се забавляваше. Макар и бракът й с него да не й даваше възможност да има собствени деца.
— Кожени каубойски панталони! — извика Зак, след като разопакова един много дълъг пакет, увит в кафява хартия. — Имам си кожени каубойски панталони!
Той се хвърли към големия си брат и толкова силно го прегърна, че едва не счупи врата му.
— Откъде знаеш, че от всичко на света най-много исках кожени каубойски панталони? — попита детето с блеснали от вълнение очи. — На никого не съм казвал.
Джордж отвори уста, за да отрече, че има нещо общо с тази чудесна изненада, но Роуз поклати леко глава. Той разбра, че Зак ще й благодари за тортата, но само един голям брат може да се досети за нещо толкова чудесно като кожени каубойски панталони. Тя искаше заслугата да е негова, защото на Зак по би му харесало да е така.
Джордж преглътна гордостта си.
— Какво друго може да му трябва на един човек, на когото се налага да язди из храсталаците?
— Но ти не ми даваш. Вече може ли?
— Ако нямаш нищо против Роуз да ти вади бодлите.
— На теб не ти вади бодлите — подчерта Зак. — Нито на Хен и на Монти.
