Монти го повали на пода. Само защото стигна до него преди Хен. За щастие, малко преди нещата съвсем да излязат от контрол, Джеф стана на крака и изскочи от спалнята. Джордж беше в коридора. Когато го пусна да мине покрай нея, Роуз реши, че не е чул думите на Джеф.
Искрено се зарадва.
— Съжалявам — измънка тя на близнаците и бързо се върна в кухнята.
— Какво има? — попита Джордж, като я последва.
Не можеше да повтори пред него казаното от Джеф. Това нямаше да реши нищо, а само щеше да утежни бремето, което Джордж вече носеше.
— Надявах се, че Джеф няма да го приеме така тежко.
— Ще се успокои. Също като татко е. Бързо му минаваше. Много шум за нищо.
— Монти е такъв — рече Роуз. — Джеф е различен.
Знаеше, че и Джордж мисли по същия начин. Тя го остави да разопакова багажа им, докато почистваше кухнята. Така щеше да бъде сам. И тя щеше да е сама.
— Тъй и не успяхме да сложим тапетите в тази стая, преди да започне войната — каза Джордж, когато тя най-сетне влезе в спалнята. — Предполагам, че момчетата не са имали желание, след като мама почина.
— Сега вече имаме много време — рече Роуз с целия ентусиазъм, който можа да събере.
Съблече се, но той не помръдваше. Седеше и гледаше през прозорчето в нощната тъма. Изглеждаше тъжен и потиснат. Тя прокле Джеф наум. Легна си. Джордж продължаваше да гледа през прозореца.
— Не знам защо не си изморен — каза тя, — но аз съм капнала от умора. Ако искам да приготвя закуската в шест часа, трябва да заспивам.
Той се обърна към леглото, но сякаш не я виждаше, а гледаше през нея.
— Нещо не се чувствам добре — продължи Роуз. — Ще спя. Защо не поседиш малко, щом не ти се спи?
— Болна ли си? — попита Джордж, като се събуди от унеса си.
— Само съм изморена. Изглежда цикълът ми настъпва малко по-рано.
Погледът му моментално се проясни.
— Понякога съм така — добави Роуз.
— Сигурна ли си, че това е всичко?
— Да.
— Добре тогава.
Той се наведе и я целуна. Дори и в този миг тя усети, че има нещо между тях.
— Съжалявам, че меденият ни месец не мина както трябва.
— Всичко ще се оправи.
Но не вярваше в това. Когато вратата след него се затвори, тя имаше чувството, че я е напуснал.
Защо си бе мислила, че само трябва да се омъжи за Джордж и всички съмнения ще се разсеят? Защо беше толкова наивна да вярва, че щом му стане жена и ще бъде тачена от семейството му? Защо излезе от кухнята? Би искала да разбере какво се бе случило между него и Джеф. Тогава щеше да знае с какво да се бори.
Но така или иначе знаеше. Трябваше, да се бори със семейството му. Джордж може би не го съзнаваше, но той обичаше семейството си повече от жена си.
Това я нарани дълбоко.
Нямаше лек за това. Не беше въпрос на разсъждения, за да го оспорва. Беше факт. Знаеше, че разбиеше ли семейството му като съпруга, това винаги щеше да стои като пречка помежду им.
И все пак искаше да легне при нея. Щеше да е доволна само да е до него, както в онази нощ в Остин. Не бе мислила, че ще бъде толкова щастлива да лежи до него, в обятията му, а съпругът й — пленен от съня.
И пленен в нейната любов.
Защо го бе отпратила? Той се нуждаеше от нея. Желаеше я. Можеше да използва това, за да се сближат. Но не искаше да го привързва към себе си чрез леглото, както и чрез умението си да готви. Искаше да обича
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джордж изпита истинска физическа болка, когато затвори вратата на спалнята, сякаш се печеше на шиш от огромното напрежение, породено от физическите ги потребности, които нарастваха в него, откакто се бе оженил. Нужни му бяха няколко минути, за да възстанови душевното си равновесие. Беше почти уплашен от чудовищната сила на физическото си привличане към Роуз. Толкова много въпроси го измъчваха и търсеха отговор, но мислите му се съсредоточиха единствено върху несъмнения въпрос: желанието му към Роуз. Измъчваше се, че е близо до нея, а не може да я докосне, да я целуне, да осъществи онова, за което бе мечтал безброй пъти.
Но не можеше. Ако имаше намерение да и бъде истински мъж, не биваше да я докосва. Само че Джордж не беше сигурен дали ще издържи.
За да не продължава да се измъчва физически и душевно, той насочи мислите си към семейството си. Беше се оказал притиснат от две страни. Очаквал бе гнева на Джеф. Изненада се, че толкова много държи на единството в семейството си.
Разбра го едва когато Джеф излетя гневно от къщата. Роуз имаше право. Би сторил всичко заради братята си. Би се върнал у дома, без Джеф да го насърчава. Би чакал дълго, дори първо би се записал в някой армейски преден пост, но щеше да се прибере у дома. Той носеше отговорността за семейството. Не можеше да избяга от нея.
Явно я бе наследил от майка си.
Искаше му се да познава добре братята си. Необходимо му беше време, за да започне да ги разбира, да им помогне да се опознаят един друг по-добре, да им помогне да станат здраво сплотено семейство, да издирят и да съхранят онези спотаени характерни черти, които наследствената обремененост бе оставила непокътнати и недоразвити.
Тревожеше се за Тейлър. Никой досега не бе успял да проникне в душевността му. Джордж трябваше да намери начин да го откъсне от изолацията му и да го привлече към семейното приятелство.
А сега и бракът му го бе свързал с още един човек, когото трябваше да разбира и да вплете в тази мрежа от похабени души. Джордж се чудеше дали промяната в отношението му към семейството не се дължеше на женитбата му с Роуз. Може би не ставаше въпрос само за реагиране спрямо клеветите на Пийчис. Ако нямаше ясна представа за чувствата си към семейството си защо не бе изтълкувал погрешно и чувствата си към Роуз?
Не ставаше дума за това, че я харесваше, че я намираше привлекателна и дори че искаше да я люби. Ставаше дума за това, че той искаше да се ожени за нея, защото не можеше да си представи живота си без нея. Какво щеше да прави, ако се наложеше да избира между семейството си и нея?
Този въпрос го изплаши до смърт.
До този момент беше сигурен, че ще трябва да пожертва Роуз. И все пак, сега когато се изправи пред тази вероятност, той не знаеше как би постъпил. Чувствата му бяха много по-дълбоки, отколкото подозираше.
Колко глупаво от негова страна. Непрекъснато мислеше как да не докосне Роуз, да не я целуне, да не я люби и бе изгубил представа за всички онези дребни неща, които водеха до любовта. Удоволствието да бъде близо до нея, вълнението да я види преди всички на сутринта, успокояващото й присъствие в края на деня; да се пита дали е щастлива, как е изглеждала преди да я срещне, фактът, че не бе обичал никоя друга.
Не знаеше дали онова, което изпитваше, е привличане, страст или силен копнеж, които никога нямаше
