непосредствено след него. След секунди цялото стадо тичаше обратно надолу към огражденията и към познатите му пасбища.
Джордж и хората му знаеха, че останалите бандити трябва да побягнат заедно със стадото, ако не искаха да бъдат стъпкани, и ги последваха, като изпълниха нощта с викове и изстрели, за да накарат стадото да препуска с пълна скорост още двадесет-тридесет мили.
Роуз нямаше представа какво става и не знаеше как да тълкува различните звуци: първо зловеща тишина, сетне страховит взрив от пукотевица, последван от тропот на хиляди копита, после постепенно затишие.
Не попита Сайлъс какво става. Не искаше да знае. Само искаше Джордж да е до нея, а онези бандити да са колкото може по-надалеч. Не смееше и да си помисли какво би станало, ако нападнат ранчото.
Съсредоточи се върху нещата, които трябваше да свърши, когато се приберяха. Колкото и прозаичен да беше този въпрос, тя предпочиташе да мисли за това, отколкото да се чуди дали отново ще види Джордж.
Тропотът на копита в далечината я поуспокои.
— Това е мъжът ми — каза тя.
— Откъде знаеш, че не са бандитите? — попита Сайлъс.
— Джордж никога не би им позволил да узнаят къде сме — отговори тя.
Макар и да нямаше представа от война и бойна тактика, Роуз знаеше, че Джордж ще се погрижи тя да бъде в безопасност. Вече беше променил живота си именно заради това.
Видя го в мига, в който той се показа. На лицето му сияеше широка усмивка. Изглеждаше по-щастлив и много по-спокоен, отколкото някога го бе виждала. Тя разбра, че е щастлив, защото е ръководил хората в успешна бойна акция и сърцето й се сви.
Все едно, че отново се бе върнал в армията.
Роуз не бе съзнавала досега, колко много бе зависима от решението на Джордж да не облича отново униформа. Но ако това го правеше щастлив…
— Това стадо едва ли ще стигне до Мексико — рече той, като наближи.
Бързо слезе от коня на Сайлъс и седна до Роуз.
— Може би трябваше да заловя неколцина от онези бандити заедно с добитъка.
— Някой ранен ли е? — попита Роуз.
— Никой от наша страна — отговори Джордж.
Тя слушаше, без да се обажда, докато той накратко описваше на Сайлъс схватката.
— Ех, защо не бях с вас — рече Сайлъс.
— И аз исках да си с нас — отвърна Джордж. — Отдавна не съм се чувствал толкова добре. Жалко, че не можем да съберем по-голяма група и да ги изгоним завинаги от Тексас.
— Сигурен съм, че губернаторът няма да възрази рече Соления. — След тази нощ всеки би те взел за командир.
Роуз усети, че вътре в нея нещо се сви. Още една струна в сърцето на Джордж бе докосната. След тази вечер решимостта му да се върне в армията щеше да укрепне.
— Не. Просто беше забавно — каза Джордж — само че един женен мъж има да върши много по-важни неща, отколкото да гони бандити и престъпници, за да си изкарва прехраната — той прегърна Роуз. — Иначе не би се оженил.
Тя почувства как напрежението и страхът й отслабнаха и избледняха. Джордж нямаше да я изостави. Не искаше да я изоставя.
Не бе сбъркала, като се омъжи за него.
Джордж остана изненадан, че се радва да се върне в ранчото си, да види отново познатите места, дори някой опърничав вол или крава, които бе запомнил. Всичко тук беше съвсем различно от Вирджиния и той никога не си бе представял, че ще обикне Тексас. Сега остана смаян, че го приема като свой дом. Дали не дължеше това ново чувство на Роуз и женитбата си за нея? Не можеше да определи, но всичко се бе променило от деня, в който влезе в „Бон Тон“. Очакваше, че нещата ще продължат да се променят. Това го възбуждаше, но се опасяваше от въздействието на промяната върху момчетата. Не знаеше как ще им каже за Роуз. Особено трудно щеше да бъде с Джеф. Почти невъзможно. Вече бяха стигнали до къщата. Ако почакаше още малко, сами щяха да разберат.
Соления и четиримата мъже, които бе наел за помагачи при огледа на добитъка, Сайлъс Пикет, Тед Купър, Бен Прейър и Алекс Пендълтън, бяха отишли да търсят близнаците. Джордж и Роуз продължиха към къщата сами.
— Нервна ли си? — попита той.
— Малко. А ти?
— Да.
— Заради Джеф, нали?
Той кимна.
— Какво ще му кажеш?
— Че си ми станала жена.
— И после?
— После… зависи от него.
От храстите край ограждението за добитъка се разнесе вик. Изви се толкова ненадейно и неочаквано, че и двата коня се размърдаха боязливо. Джордж изобщо не се изненада, когато оттам изникна Зак.
— Върна се — викна той на Роуз, като изобщо не обърна внимание на брат си. Покатери се на каруцата и запрегръща Роуз, докато шапката й падна и косата й се разроши. — Довел си я! — развълнувано каза той на Джордж. — Мислех, че няма да го направиш.
Блестящите му от щастие очи компенсираха всичко, което щеше да каже Джеф. Светът на Зак отново се въртеше около оста си.
— И как така се върна? — попита детето, след като се намести между двамата.
— Роуз и аз се оженихме — отговори Джордж. — Една съпруга трябва да живее при мъжа си.
Джордж изчака да чуе какво ще каже Зак. Реакцията му вероятно щеше да бъде показателна за отношението на другите му братя.
— Мога ли да спя на твоето легло? — попита той със светнали от вълнение очи.
Смехът на Джордж разкъса оковите на напрежението, което се бе насъбрало през последния час у него. Цяла сутрин се бе притеснявал как ще реагират братята му, а единственото, което интересуваше Зак, беше да се разположи на по-голямо легло.
— Ще видим.
— Това означава не. Не можеш да ме заблудиш.
— Това означава, че ме свари неподготвен. Не съм имал време да мисля по този въпрос. На някое от другите момчета може да му трябва. При това положение, ти ще спиш на неговото легло.
— Малките деца никога не получават нищо — оплака се Зак. — Ще избягам в Ню Орлиънз.
— Надявам се, че няма да го направиш — рече Роуз. — Кой ще ми помага за вечерята?
— Не и Тейлър. Ще си обере крушите, веднага щом те види.
— Той стоя ли с тебе вкъщи?
— Да, но през цялото време се държеше като гадно копеле.
— Подозирам влиянието на Монти — отбеляза Джордж, като погледна изпитателно Зак. — И повече да не чувам такива думи от тебе.
— Тейлър приказва така.
— Трябва да поговоря с Тейлър и Монти. Едно шестгодишно дете не бива да псува.
— Скоро ще стана на седем — обади се Зак. — Достатъчно голям ли ще бъда, за да псувам?
Роуз едва не омаловажи сериозността на Джордж, като най-безсрамно се изкикоти.
— Нито когато станеш на седем, осем или дванадесет години.
— По дяволите — изруга Зак и погледна брат си, изпълнен с угризения на съвестта. — Не исках да кажа това — заоправдава се той. — Просто ми се изплъзна от устата.
