го съзнавам.
Много й се искаше да му вярва. Искаше го повече от всичко на света, но първо трябваше да се увери в думите му.
— Сигурен ли си? По време на криза човек лесно преувеличава чувствата си.
Джордж я улови за ръцете и я притегли към себе си.
— Обичам те, Роуз Торнтън Рандолф. Обичам те толкова много; имам чувството, че ще експлодирам, ако сдържам любовта в себе си. Обичам те, защото ти ни обичаш толкова много. Обичам те, защото си красива, защото до края на живота си искам да те любя. Обичам те дори защото беше достатъчно луда, за да атакуваш Макклендънови, тъй като си помислила, че са застреляли бика.
Той сложи пръсти върху устните й, за да заглуши възраженията й.
— Но сега обичта ми е по-различна. Става дума за дребните неща. Когато погледите ни се срещнат и ти ми се усмихнеш, не можеш да си представиш какво въодушевление изпитвам. Дощява ми се да извърша някоя лудория. А когато си закачиш полата на някоя цепеница за огъня или си убодеш пръста на изсъхнала шушулка от фасул, казваш нещо, което си научила от Монти. Харесва ми дори начина, по който избърсваш потта от челото си, надвесена над печката. Не съм ли луд?
Роуз се питаше дали човек може да умре от толкова много щастие. Ако е така, оставаха й още пет минути. Джордж сигурно не би говорил такива щуротии, ако действително не ги мислеше. Трудно й беше да се предаде, отново да бъде уязвима, но още по-трудно й беше да се въздържа от нещо, което толкова силно бе желала през последните месеци.
— Не си по-луд от мен — харесвам начина, по който като че ли малко се извисяваш винаги когато обгърнеш с поглед земята си. Особено много ми харесваш, когато си принуден да пиеш кафе. Мръщиш се така, сякаш предпочиташ да изпиеш водата от някоя кална локва.
Джордж започна да гъделичка Роуз, докато от очите й потекоха сълзи. После я прегърна и целуна въодушевено.
— Ако някой ни чуе, ще помисли че сме луди.
— Не, само влюбени.
— Дали другите възрастни хора се държат като нас? Дали отново се чувстват на четиринадесет години?
— Не знам за другите, но на мен ми харесва да се чувствам по този начин. Надявам се да бъде така до края на живота ми.
— Все още ли си съгласна да нямаме деца?
На Роуз й се искаше да не беше задал този въпрос точно сега. Това беше единственото, което я натъжаваше. Предпочиташе да се радва на изповедта му, без да си спомня, че тя има определена цена.
— Напротив, не съм съгласна. Чувствах се много самотна като единствено дете. Семейство Робинсън ми помогнаха, но аз исках да имам свои братя и сестри. Когато пораснах, мечтаех да желая да имам деца. А сега не знам дали ги искам повече заради себе си, или заради теб.
— Заради мен ли? Но защо?
— Опитвах се да ти кажа колко прекрасен човек си ти. Не само по отношение на мен. Братята ти и всички, които работят тук, ще се съгласят с мен. Няма да има нищо по-вълнуващо за мен от това да гледам как твоите синове растат и да искам да станат като теб, а дъщерите ти да намерят поне наполовина добри мъже като теб.
Джордж потрепера.
— Самото отглеждане на Зак и Тейлър ме плаши до смърт.
— Не се оправдавай. Няма да те убеждавам да промениш решението си, но ще те накарам да разбереш, че ще бъдеш добър баща.
— Защо мислиш така?
— Защото заслужаваш да имаш по-високо самочувствие. Не знам какво е направил баща ти и защо си мислиш, че ще повториш грешките му, но ти заслужаваш да гледаш на себе си с гордост.
Джордж преглътна изумен. Още по-лошо — очите му се навлажниха. За миг се уплаши, че ще загуби самообладание. Откакто срещна Роуз, се научи да приема много неща, но това вече беше твърде много.
Притисна я към себе си.
— Не знам защо ми трябваше толкова време да разбера, че те обичам. Ледени тръпки ме побиват, като си спомня, че за малко не те изгубих. За такъв чудесен човек като теб аз съм забележително тъп.
Роуз го целуна по носа.
— Най-сетне го осъзна. Това е най-важното.
Джордж наведе глава и докосна с устни гърдата на Роуз.
— Сигурна ли си, че си щастлива?
— Абсолютно — отговори тя, като се притисна до него.
— А ти?
— Напълно.
Двамата се отдадоха на желанието, което ги тласкаше неудържимо един към друг. Много скоро не мислеха за нищо друго, освен за любовта си.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
През следващите няколко дни Хен изобщо не се усмихна. Настоя да погребат Алекс Пендълтън до майка им. Каза, че Алекс не си спомнял майка си, а сега мисис Рандолф щяла да се грижи за него като истинска майка.
Отказа да говори какво е правил през онази нощ, освен че е довел дойна крава, която намерил „да скита, изгубила се в нашата земя“.
След по-малко от седмица разбраха каква е работата. Братята се върнаха у дома след работа и завариха един лейтенант и шестима войници, разположили се в двора. Старият Макклендън и двама от семейството му също бяха там.
— Аз ще говоря с тях — предупреди Джордж братята си.
— Защо пък ти? — Веднага попита Монти.
— Защото никога не знам какво ще ти дойде наум да кажеш.
— Ти не си единственият тук, които може да мисли. И аз мога…
— Затваряй си устата — изръмжа Хен. Неочакваната му груба заповед стъписа Монти и той млъкна. Поне за известно време.
— Ти ли си Джордж Рандолф? — попиша лейтенантът.
— Да — отвърна Джордж, като слизаше от коня. Видя, че Роуз и Зак излязоха от къщата. Момчето хукна към него.
— Разправят, че си убил някого — рече Зак и се вкопчи уплашен в брат си. — Казах им, че не си, но те не ми повярваха. И на Роуз не повярваха.
Джордж коленичи и го прегърна. После го хвана за ръката и се обърна към офицера.
— Какви са тези приказки за убийство?
— Аз съм лейтенант Краб — представи се младият човек. — Мистър Макклендън твърди, че един от вас е убил двама от семейството му. Останалите също се заклеха в това.
— Какво означава „един от вас“? — попита Джордж.
— Ти, някой от братята ти или от хората, които работят тук! — изкрещя старецът.
— Можеш да включиш и останалите хора в околността — отвърна тихо Джордж. — Ние сме шестима, заедно с този тук малък разбойник. В момента за мен работят петнадесет души.
— Дошъл е да те арестува за убийство! — извика един от по-младите Макклендън.
— Не можеш да ме арестуваш само защото някой е убил член на семейството му — каза Джордж.
— В Тексас се извършват промени — рече лейтенантът. — Някои закони не са вече в сила.
— Кои по-точно? — попита Джордж, като прикова с поглед лейтенанта. — Тези, които защитават почтените граждани от кървави нападения посред нощ ли? Онези, които осигуряват защита на жените и
