— Виждаш ли — посочи го Медисън, — той не скача насам-натам и не крещи като каубой, който се опитва да обърне побесняло стадо.
— Той никога не крещи — отвърна Ед.
— Великолепно дете — каза Джеймз. — Един ден и той ще стане индустриален магнат като баща си.
— Баща му не е никакъв индустриален магнат — отговори Ед. — Баща му е господин Рандолф.
Медисън зяпна. Малкото момче с черни очи, черна коса и невъзмутимо поведение му беше племенник. Хлапето приличаше на Зак от снимката, която майка му беше направила преди войната.
Почувства се странно, като разбра, че това дете бе синът на Джордж. Брат му винаги бе изглеждал толкова сигурен в себе си, толкова спокоен, толкова съвършен и това дете приличаше изцяло на него. Медисън коленичи пред момчето.
— Здравей.
Джеймз не знаеше какво точно ще направи, като седна на пода, но хлапето го интересуваше. То изобщо не изглеждаше уплашено, но и не беше особено заинтересувано от непознатия.
— Ти не си баща ми — каза малкият най-накрая.
Сега Медисън разбра защо детето го бе огледало толкова внимателно. Никой от другите му чичовци не приличаше на Джордж, докато Джеймз можеше да мине почти за негов близнак.
— Точно така. Аз съм брат на татко ти. Момченцето подаде играчката си на Медисън.
— Искаш ли да си поиграеш?
— Не, задръж я — отвърна той и се усмихна при мисълта какво ли биха казали приятелите му, ако го видеха да седи на пода и да си играе с детска играчка. Джеймз започна да се изправя, но отново коленичи. — Как се казваш? — попита той.
— Уилиям Хенри Рандолф — обяви хлапакът с непогрешима яснота.
Шокиран, Медисън седна на пода. Джордж бе нарекъл сина си с имената на баща им.
Фърн наблюдаваше как госпожа Абът почиства стаята и с бързи движения оправя някоя гънка на завивките.
— Сигурна ли си, че си достатъчно силна, за да седнеш? — запита госпожа Абът. — Истинско чудо е, че нямаш нищо счупено.
— Добре съм — отвърна Фърн, напрягайки всички сили, за да не издаде чрез гласа си колко много я боли.
— Трябва да лежиш.
— По-добре съм, когато съм седнала. — Всяко вдишване й причиняваше остра болка, но ако лежеше имаше чувството, че се задушава. — Къде е госпожа Рандолф?
— Отиде да се погрижи за момченцето си. Аз ще ти донеса каквото ти е необходимо.
Фърн се чувстваше неудобно пред госпожа Абът. Жените в Абилийн никога не бяха одобрявали поведението й. Дори и сега тя виждаше критичното изражение в очите й, което сякаш казваше, че ако Фърн не е била навън насаме с някакъв мъж, което никоя порядъчна жена не би направила, подобно нещо не би се случило. Неодобрението на госпожа Абът стана още по-очевидно, когато тя забеляза внимателно сгънатите панталони и риза върху шкафа.
— Исках да й благодаря, че се погрижи за мен.
Роуз не бе осъдила Фърн. Между тях трябваше да има някакво напрежение, като се имаше предвид, че Фърн бе решена да види девера на Роуз обесен, но това не беше на лична основа. Фърн можеше да се оправя с хората, които й противоречат. Тя бе правила това през целия си живот. Но чувството, че е отхвърлена, не намаляваше. След всичките тези години тя трябваше да го е превъзмогнала и да не му обръща внимание, но всеки път, когато го усетеше, й се струваше, че е като първия път.
— Ще й кажа, че искаш да я видиш — каза госпожа Абът, оправяйки покривката върху шкафа, преди да излезе от стаята. — Но може би ще мине малко време, преди тя да дойде. Сега е при семейството си. Тя е чудесна майка за онова малко момче, но това е нищо в сравнение с предаността й към господин Рандолф.
Веднага щом вратата зад госпожа Абът се затвори, Фърн се отпусна върху камарата от възглавници и се остави Гюл ката й да я завладее. Когато Роуз влезеше в стаята, тя щеше да се престори, че е добре, но сега й бе по-лесно да се предаде и да си признае, че адски я болеше.
Глупаво беше да бяга от Медисън. Той не бе казал нищо, което да не е чувала и друг път. Всъщност не, той бе казал нещо различно.
Тя обикновено нямаше проблеми при отричането на подобни обвинения: от нея се очакваше да върши мъжката работа, следователно можеше и да се облича като мъж. Това бе причината, която излагаше пред всички, но истинската причина бе скрита дълбоко в сърцето й. Въпреки това на Медисън му бяха необходими само няколко часа, за да разбере, че крие нещо.
А дали наистина бе разбрал? Може би беше произнесъл тези думи случайно. Тя щеше да се преструва, че той не е казал нищо, и може би той също нямаше да говори повече за това.
Но той я бе прегърнал и я бе целунал.
Медисън може би би могъл да се престори, че това не се бе случило, но тя не можеше. Дори и сега, въпреки болката от спуканите ребра и натъртванията, тя усети натиска на тялото му, гърдите си върху неговите, устните му, покриващи нейните. Самата мисъл за това караше паниката да я обзема със страшна сила.
Но тя си спомняше, че бе почувствала нещо преди паниката — бе станало само за миг между шока от прегръдката му и облялата я вълна от страх, но тя си го спомняше много ясно: беше възбуда и удоволствие, успокояващи и познати, сякаш бе намерила нещо, което е смятала за безвъзвратно загубено.
Но радостта от това откритие бе изчезнала твърде бързо и завинаги. Медисън никога вече нямаше да я целуне. Тя бе сигурна, че иска точно това.
На вратата се почука леко и Роуз влезе в стаята. Фърн се възхищаваше на грациозността, с която се движеше Роуз въпреки издутия си корем и на това, че изглеждаше толкова щастлива, доволна и здрава.
— Госпожа Абът ми каза, че си искала да ме видиш. Повече ли те боли сега?
Фърн се опита да изобрази най-храбрата си усмивка.
— От време на време, но сега не е чак толкова зле. А и съм свикнала с болката. Ако си прекарала целия си живот на седлото, задължително се случва да се раниш. Вече не помня колко пъти трябваше да го преживея.
— Удобно ли ти е? Достатъчно ли са възглавниците? Усмихваш се, но в очите ти има много болка.
Фърн осъзна, че Роуз вероятно й е дала своите възглавници, а може би дори и тези на сина си, за да се почувства удобно. Не можеше да не харесва жена, която би направила това за непознат, особено пък за човек, който се смята за враг на семейството.
— Трябва да се радвам, че не беше по-зле — каза Фърн, като се опитваше да изглежда весела с надеждата, че изражението й не показва колко й е зле. — Трой би казал, че ми се пада и повече да не яздя като някое конте от изтока.
Фърн усети, че се изчервява от смущение. Не беше имала намерение да споменава Трой.
— Не че Медисън язди като конте. В крайна сметка аз паднах от коня си, а не той. Как се е научил да язди така? — попита тя с любопитство. — Бях сигурна, че ще пристигне в ранчото с каруца или двуколка, а той дойде на кон и яздеше, като че ли бе прекарал целия си живот върху седлото.
— Питай него — отвърна Роуз. — Сигурна съм, че би му било приятно да ти каже. Това би го накарало да забрави за малко грижите около брат си.
— Съмнявам се, че ще иска да говори с мен — каза Фърн, втренчена в скута си. — Дори и ако го помоля, което не смятам да направя.
Роуз я погледна въпросително.
— Двамата с него се сдърпахме още в началото — призна Фърн — и сега вече е късно да оправим нещата.
