Фърн изпитваше известна тревога от срещата си с Медисън, но тя отново бе обула панталона си и това й придаваше увереност. В нощницата на Роуз се чувстваше ужасно уязвима, особено като знаеше кой й бе свалил дрехите. Фърн се запита къде ли я беше докосвал Медисън, но реши, че щеше да бъде по-добре, ако не знаеше. Самата мисъл за това я възбуждаше. Никой мъж не я беше докосвал след онази ужасна нощ преди осем години.
Медисън беше в първата килия. Той скочи на крака, когато я видя, и се втренчи в нея с изпълнен със студена ярост поглед.
— Да злорадствате ли идвате, или сте тук, защото ще увисна на въжето до Хен?
Думите му разтърсиха Фърн. Изобщо не й беше хрумвало, че Медисън би си помислил, че тя иска да го види обесен. Това я нарани със силата на болката в ребрата й.
Не можеше ли той да разбере, че тя просто искаше да види убиеца на Трой наказан? Фърн нямаше нищо против семейство Рандолф или лично срещу него… поне вече не. Мразеше само причината, която го бе довела в Абилийн.
— Тревожех се. Знам, че не сте убили Пайк. — Тя вдигна кошницата. — Донесох ви закуска.
— Днес трябва да сте щастлива — каза Медисън, без да обръща внимание на предложената му храна. — Двама от братята Рандолф са тикнати в затвора и няма изгледи да излязат скоро. Ако успеете да накарате и Джордж да направи някоя глупост, което няма да е лесно, можете да видите и трима ни зад решетките. Но ако смятате да ни обесите, ще ви трябват доста въжета. Там, откъдето идваме, има и други Рандолф.
— Никой няма да ви беси — отвърна Фърн. — Еймос каза, че вината не е била ваша.
Медисън крачеше из килията си подобно на затворено в клетка диво животно.
— Става дума за един Рандолф, за някакво си конте, за някакъв печен адвокат от изтока, който се опитва да излъже правосъдието, за някакъв си бостънски сноб, който гледа отвисоко на всички, които не са родени в някой от първите тринадесет щата. Знаете, че вината е моя.
— Медисън, мислиш ли, че е честно да… — прекъсна го Хен.
— Аз само повтарям нещата, които тя ми каза — отвърна брат му, — като от време на време вмъквам и някоя думичка, изречена от Джордж или теб. Не искам тя да си мисли, че съм в добри отношения с когото и да било.
— Еймос ми разказа какво се е случило — намеси се Фърн.
— И вие му повярвахте? Разочаровате ме.
— Знам, че не се държах добре с вас, но никога не съм си и помисляла, че някой би ви обвинил за това, което ми се случи. Със сигурност не съм очаквала Рийд да намекне… да каже… че аз…
Фърн бе толкова разстроена, че едва успяваше да си овладее гласа.
— Да не искате да повярвам, че идеята не е била ваша и че двама души, които не познавам, просто са дошли при мен и са ме предизвикали?
— Не е възможно да си мислите, че съм изпратила някого да ви пребие.
— И защо не? Това е доста удобен начин да се отървете от мен, да уредите бъркотията с Хен и да се уверите, че Джордж никога вече няма да кара крави в Абилийн. Така ще очистите града от семейство Рандолф. Мислех, че точно това искате.
Той изобщо не я слушаше. Беше убеден, че тя е платила на Пайк и Рийд да го нападнат и нищо не бе в състояние да го разубеди.
— Вие извъртате думите ми.
— И какво точно ми казахте?
Какво наистина му беше казала? Много неща, за които сега съжаляваше.
— Казах много неща, които не трябваше — отвърна Фърн, — но не съм паднала толкова ниско, че да карам някого да ви разкара от града. Аз лично ще направя това.
Медисън я погледна яростно.
— След всичко, което преживях през последните няколко дни, вече нищо на тази земя не би могло да ме накара да напусна града ви преди да съм си свършил работата тук. Не знам какво сте направили и какво не сте и не ми пука какво сте искали да кажете. Аз не застрелях Пайк Керъл, а Хен не е убил братовчед ви и преди да си замина, всички в този град ще знаят това.
— Но аз не…
— А сега ще бъде най-добре да се върнете при госпожа Абът. След падането ви вчера трябва да си лежите в леглото. Сигурно ви боли адски.
Тя погледна към кошницата с храната и се почувства идиотски. Той нямаше да я изяде. Вероятно щеше да си помисли, че му е сложила отрова.
Фърн се радваше, че гневът й потискаше болката. Тя не искаше Медисън да знае какво й бе коствало да дойде да го види, защото не желаеше да му достави удоволствието да я съжали. Тя искаше да може да го мрази с чиста съвест.
— Не знам защо изобщо дойдох тук — тросна се Фърн. — Вие сте неспособен да разберете проявата на любезност.
— Не мисля, че съм неспособен — отвърна Джеймз, като обмисляше думите й, — но след като още при слизането ми от влака ме посрещнахте със словесни атаки, ми е малко трудно да повярвам, че сте започнали да се интересувате от състоянието ми.
— Изобщо не сте се променили — не отстъпваше Фърн.
— Разбира се, че не съм. Аз съм същият онзи човек, който напусна Бостън, за да защити брат си, същият онзи, който ви заведе при Роуз, когато отказахте да отидете на лекар и който се опита да не се остави да бъде убит от наемниците ви. Това, което се променя, е вашата представа за мен.
— В това ми е грешката! — заяви Фърн и хвърли храната върху масата пред килията. — Вие сте точно такъв, какъвто ви прецених още в самото начало. — Тя се завъртя кръгом и се отправи към вратата.
— Радвам се да чуя това — извика Медисън след нея. — Не обичам да разочаровам хората.
Затръшването на вратата разтърси паянтовата постройка.
— Ако и в Бостън се държиш по този начин, обзалагам се, че всички вдовици се надпреварват да те канят на чай — забеляза саркастично Хен.
— Всъщност е точно така. Колкото и странно да ти се струва, там ме смятат за очарователен човек — приятен, весел, забавен, който винаги върши правилни неща. Нещо трябва да е станало, когато преминах Мисисипи.
Той бе успял да пресече всички опити на Фърн да го съжали, но победата не го радваше. В Бостън Медисън винаги бе успявал да се владее и сега се чудеше защо това не му се удава в Абилийн. На изток Джеймз имаше репутацията на човек, който може да убеди всекиго във всичко, но тук бе достатъчно само да си отвори устата, за да вбеси всички.
Кошницата с храната го обвиняваше безмълвно.
Предишната вечер Медисън се бе надявал, че Фърн ще дойде да го види. Днес тя наистина бе дошла, а той бе направил всичко възможно да я изгони. Какво имаше във Фърн, в този град, в семейството му, че го караше да се държи толкова непривично? Учителите му бяха казвали, че може да разумни какъвто и да било проблем, като използува ума си. Само че сега не бе в състояние.
— Не знаех, че сбиването е станало заради Фърн Спраул — обади се Хен. — Надявам се да ме измъкнеш скоро от затвора, защото не искам да пропусна това ухажване.
— Върви по дяволите! — изръмжа Медисън.
— Не трябва да ставаш от леглото — смъмри Роуз Фърн, докато навличаше нощницата през главата й. — Няма да се изненадам, ако ти се наложи да останеш тук няколко дни повече.
— Мразя го! — беснееше Фърн. — Той е най-заядливият, омразен, саркастичен и тесногръд мъж, когото съм срещала през живота си. На него му липсва разбирането за човешка доброта.
— Липсват му и добрите обноски — вметна госпожа Абът, която все още не бе забравила как Медисън се бе отнесъл с нея.
— Не виждам как би могъл да бъде брат на съпруга ти — обърна се Фърн към Роуз. — Джордж никога не ме е обиждал, въпреки че знае, че според мен Хен е убил Трой. Но Медисън…
Не й достигнаха думите, за да довърши изречението си, но за сметка на това госпожа Абът имаше доста
