— Добро утро, господин Рандолф.
— Познаваме ли се? — запита Медисън, обръщайки се към мъжа, който го бе заговорил. Човекът стоеше на пътеката пред една от къщите.
— Не, но съм чувал за вас.
— След онази нощ май всички вече ме познават.
— И на тях не им е приятно. Много от хората тук харесват тексасците, докато те си харчат парите в града, но никой не обича печените адвокати от Изтока.
— Вече разбрах това.
— Те няма да ви кажат нищо.
Погледът на Джеймз стана напрегнат.
— Да не искате да кажете, че вие ще го направите?
— Аз не знам нищо със сигурност, но имам някои въпроси, които чакат отговор.
— Аз самият имам твърде много въпроси.
— Познавам човек, който би могъл да отговори на един-два от тях. Ще влезете ли? На някои хора тук няма да им хареса, че говоря с вас.
Медисън напълно осъзнаваше възможната опасност: беше невъоръжен и знаеше, че ако влезеше в къщата на непознат, можеше да завърши в безименен гроб някъде из огромната прерия. От друга страна, съдбата може би му даваше възможност да намери начин да докаже, че не Хен е убил Трой. Заслужаваше си да поеме риска.
Медисън се отправи към къщата.
ГЛАВА 10
Стаята беше бедно мебелирана, но бе извънредно чиста. Приличаше на жилище на честен човек и Медисън реши, че може да се довери на обитателя й.
— Седнете — каза мъжът и посочи към най-удобния стол.
— Ще остана прав, ако не възразявате. През последните два дни лежах и седях твърде много.
Мъжът се притесни, но Джеймз търсеше информация, а не удобства. Освен това искаше и да се види с Фърн.
— Казвам се Том Уайт — каза мъжът и протегна ръка. — Имам малка фирма за товарни превози.
Медисън разтърси ръката му.
— Предполагам, че пътувате доста.
— По малко.
— И вероятно се срещате с доста хора.
— Понякога.
Джеймз потисна нетърпението си, докато Том свиваше цигара. Този човек очевидно нямаше да проговори, преди да реши, че е дошъл моментът.
— Еймос ми каза, че сте имали друго предположение за начина, по който е умрял Трой — каза Том. Очите му не издаваха никакви чувства. — Как достигнахте до такова заключение?
— Тялото е било вкочанено, така че Трой е бил убит поне осем часа по-рано. Освен това няма човек, способен да улучи жертвата си в сърцето в тъмнината на онази колиба.
— Имате ли някаква представа кой може да е убиецът?
— Не. А вие?
Том поклати отрицателно глава.
— Тогава защо ме доведохте тук?
— Един приятел твърди, че е видял Хен в нощта на убийството.
Цялото тяло на Медисън се напрегна.
— Кой е вашият приятел? Как мога да се свържа с него?
— Не съм сигурен, че ще иска да говори с вас. Може преди това да поиска да му платите.
Медисън застина. Този мъж може би щеше да се опита да го изнудва, като заплаши да каже, че е видял Хен край къщата на Конър, ако семейство Рандолф не му платят да си мълчи.
— Какво знае той?
Той казва, че брат ви не е бил близо до колибата, когато Трой е бил убит.
— А къде?
— Не пожела да ми каже.
— Ще разкаже ли всичко това на съдията и съдебните заседатели?
— Не знам.
— Трябва да говоря с този човек.
— Той може да не иска да се срещне с вас. Не е човек, който се доверява на другите.
— Кажете му, че ще се срещна с него където и когато той пожелае.
— Ще направя каквото мога и ще ви уведомя.
Медисън се обърна към вратата.
— Каква е вашата изгода от всичко това? — попита той, като погледна назад.
— Искам да знам кой уби Трой.
— Защо?
— Искам да му стисна ръката. Мразех този кучи син.
— Не трябва да си тръгваш толкова рано — каза Роуз. — Все още едва се движиш.
— Трябва да се върна у дома — отвърна Фърн. — Никой няма да ми свърши работата. Освен това няма кой да се грижи за татко.
— Няма мъж на тази земя, който да не може да се оправи сам, ако е необходимо — заяви Роуз. — Не мога да ти опиша състоянието на къщата, когато за първи път влязох в ранчото „Кръг седем“. Беше място където дори и плъховете измираха, но мъжете Рандолф бяха в цветущо здраве.
— Едва ли ще искат да живеят по този начин сега — отбеляза Фърн, като си мислеше за грижите, които Роуз полагаше за семейството си.
— Почакай само да се срещнеш с Монти. За него щастието преминава през стомаха и докато е сит, може да живее и в кочина, без да се оплаква.
— Не мисля, че ще се виждам повече с който и да било Рандолф — отговори Фърн, като си мислеше за онова, което Медисън й бе казал в затвора. Тя се беше опитала да забрави разговора, но безуспешно.
— Монти ще ти хареса. Той не прилича на Джеймз.
Фърн с изненада откри, че сравнението на Роуз я раздразни. Тя бе обвинявала Медисън за всички лоши неща, които можеше да измисли, но сега осъзна, че й се искаше да го защити. Сигурно си беше изгубила разсъдъка.
— Вземи тази нощница — каза Роуз.
— Не мога.
— Разбира се, че можеш. Аз имам много такива. В моето състояние това е единствената дреха, която мога да облека.
Фърн трябваше да си признае, че й харесваше да облича нощницата. Това я караше да се чувства женствена, макар да знаеше, че не е такава. Беше малка проява на суетност, също като носенето на дълга коса и фина долна риза, но напълно безопасна, докато помнеше, че е само една илюзия.
— Добре, ще я взема, но не знам кога ще мога да я облека. Ако татко я види, сигурно ще си помисли, че съм откачила.
Тя се запита какво ли би си помислил Медисън за това. Глупав въпрос. Ако той искаше да види жена, облечена за лягане, щеше да си потърси някоя по-хубава и по-женствена, на която много повече щеше да й отива розовото.
Фърн се зачуди дали той имаше любовница. Едва ли. Беше твърде принципен, за да прелъсти една дама. Ако се нуждаеше от задоволяване на физическите си нужди, сигурно се обръщаше към някоя лека жена, както правеха тексаските каубои, когато пристигаха в Абилийн след два или три месеца път. Запита се какви ли са леките жени в Бостън. Вероятно приличаха на дами повече от която и да било жена в Абилийн.
