— Трябва да имаш повече от една нощница — каза Роуз. — А също и хубави рокли. Всяка жена има към себе си задължението да изглежда възможно най-красива. Това променя начина, по който мъжете се отнасят с нас.
Но не би променило начина, по който се отнасяха с нея. Никой в Абилийн не си спомняше да я е виждал някога в рокля и никога нямаше да я видят.
— Тук не искат жените да са красиви — каза Фърн. — Мъжете са много по-доволни, ако сме силни и корави работнички.
— В Тексас също харесват работещите жени — отвърна Роуз, — но няма причина да не бъдем едновременно и силни, и красиви. Освен това аз очаквам от Джордж да изглежда привлекателен. Това, че е постоянно сред коне и крави, не му дава правото да мирише като тях.
Фърн се разсмя.
— Ще кажа това на татко следващия път, когато се върне вмирисан на обор.
— С мъжете не можеш да говориш разумно — предупреди я Роуз. — Те няма да те разберат.
— Не ме разсмивай, че още ме боли.
— Което доказва само, че все още не трябва да си тръгваш. Как мислиш да се прибереш? Не можеш да яздиш в това състояние.
— През живота си съм яздила повече, отколкото съм ходила — отвърна Фърн, докато се чудеше къде да прибере розовата нощница. Нямаше друго подходящо място освен дисагите й, но тя не искаше дрехата да мирише като коня й. Не че имаше намерение да казва на някого, че има нощница, но щеше да бъде хубаво да знае, че дрехата е скътана на дъното на шкафа й.
— Може и така да е, но не си в състояние да яздиш сега.
— Аз съм по-силна, отколкото си мислиш.
— Може би, но виждам как се мръщиш при всяко движение.
— Вероятно ще продължа да се мръщя още една седмица, но от това не се умира.
— Винаги ли си такъв инат? — попита Роуз раздразнено.
— Обикновено съм по-лоша — отговори Фърн и се опита да се усмихне. — Сега съм много учтива.
— По дяволите учтивостта ти! Аз съм загрижена за здравето ти.
— Ще се оправя. Падала съм и по-зле и никой не се е грижил за мен. Майка ми почина, докато се опитваше да даде живот на сина, който баща ми винаги е искал.
— Моята умря, когато бях на дванадесет, но мисля, че баща ми беше доволен от дъщеря си.
— И моят също, докато си върша работата.
— Искаш да кажеш, докато се дължиш като син.
— Вината не е негова — отвърна Фърн, като избягваше да гледа Роуз в очите. — Аз сама направих избора си.
— Защо? — попита удивена Роуз. — Ти си толкова красива, че половината от мъжете в Абилийн са щели да утъпкват пътя до фермата ви.
— Недей! — каза Фърн в отчаян опит да блокира достъпа на думите й до слуха си. Трябваха й години, за да приеме факта, че не е красива, и сега не искаше никой да я убеждава в противното, това би дало възможност на някой като Медисън отново да я нарани.
— Може и да си имала труден период — каза Роуз, — но не познавам жена с по-хубава фигура от теб. Завиждам ти за нея, откакто те видях за първи път. Дори и на госпожа Абът правиш впечатление.
Фърн усещаше, че Роуз нямаше да се предаде, докато не й кажеше защо предпочита да се облича като мъж и изпита облекчение, когато видя Медисън да влиза, въпреки че се зачуди защо сърцето й ускори ритъма си.
— Вярно ли е това, което ми каза госпожа Абът? Наистина ли си тръгвате? — попита той. — Все още не сте достатъчно добре.
Госпожа Абът го беше последвала в стаята.
— Госпожа Рандолф се опитва да й каже същото през последния час, но тя не иска да слуша.
— Може пък ти да успееш да я убедиш — обърна се Роуз към него. — Тя все още изпитва силни болки.
Симптомите, които изпитваше Фърн сега — замаяност, учестено дишане и някакво тревожно усещане в стомаха си — нямаха нищо общо с болката.
— Ако се съди по последния ни разговор — каза Фърн, — той по-скоро би ме изгонил от къщата с насочена срещу мен пушка, отколкото да се опита да ме задържи тук.
Тя се опита да се овладее, но не можеше да се преструва, че в стаята има друг мъж, защото, само като го погледнеше, й се струваше, че ще припадне. Той се беше изкъпал и обръснал, а косата му още блестеше от влагата. Приличаше на току-що изсечена лъскава монета. Фърн не можеше да си обясни защо все още не се беше оженил. Ако тя живееше в Бостън и беше наследница на голямо богатство, би платила на някого да го отвлече за нея.
— Това няма нищо общо с необмислените ми забележки каза Медисън. — Вие изглеждате твърде отпаднала. Не трябваше дори да ставате от леглото, за да идвате в затвора.
Фърн се зачуди защо мъжете винаги си мислеха, че могат да разделят живота си на части, да ги поставят в отделни кутии и да работят с всяка кутия, без да поглеждат в останалите. Дори и кравите не правеха така. Когато кравите се разтревожеха, те просто спираха да дават мляко. Нямаха ли и хората правото да представляват едно цяло?
— Това го разбрах за по-малко от минута след влизането си в затвора — отвърна тя.
Медисън изглеждаше смирен. Всъщност, ако тя не знаеше, че това е невъзможно, би се заклела, че той изглеждаше разкаян.
— Това е отчасти причината да бъда тук сега — каза той. — Искам да се извиня. Не трябваше да казвам всичко това. Онова, което ви наговорих в затвора, не го мислех.
Фърн беше удивена. Тя усещаше, че извинението му струваше много усилия, но още повече се изненада от ефекта, който то оказа върху нея. Не само че гневът й се изпари, но и почувства слабост и й се доплака. Отвратително беше, че няколко любезни думи, някаква жалка проява на почтеност у този мъж я караха да забрави какво мислеха всички в града за него заради безупречния му външен вид. В град, в който рошавите бради, опърпаните дрехи и вонята на пот и кравешки изпражнения се приемаха за нещо обикновено, Медисън я караше да загуби и ума, и дума. Тя все още не можеше да свикне с аромата на парфюм, но намираше лекия мирис на крема за бръснене за привличащ.
Фърн успя да се изтръгне от тези мисли и каза:
— Трябва да си вървя. Работата ми не чака.
— Ако имате намерение да вземете ножа и да подгоните онези бедни млади бичета…
На устните й заигра колеблива усмивка.
— Иска ми се Пайк и Рийд да си бяха изкарали яда на тези бичета вместо на вас.
— Може би баща ти вече се е погрижил за това — вметна Роуз.
— Не и той. Единственият човек, който някога ми е помагал, беше Трой, докато татко не го уволни. Те не се разбираха и всички в града знаят това.
— Тогава за вас е по-добре, че вече го няма — каза Медисън. — Но що се отнася до завръщането ви сега…
— Трябва да го направя. Твърде дълго злоупотребявах с гостоприемството на Роуз.
— Няма такова нещо — отвърна Роуз. — Ние вече сме наели къщата.
Но Фърн знаеше, че Роуз щеше да предложи на госпожа Абът компенсация. Тя знаеше и че дори ако не й предложеха такава, госпожа Абът щеше сама да си я поиска.
Фърн се наведе, за да вдигне дисагите си. Необходимо й беше огромно усилие да преодолее пронизващата болка в гърдите си. Инстинктивно погледна към Медисън: беше познал по изражението на лицето й. Той разбираше истинското й състояние.
Фърн остави дисагите в ъгъла.
— Няма да яздите — заяви Медисън. Това беше категорична заповед, а заповедите винаги я вбесяваха.
— И как предлагате да ме спрете?
— Аз лично ще ви смъкна от седлото, ако се наложи.
