можеше да надвие умората — събитията от вечерта я бяха омаломощили и изцедили силите й.
Фърн беше обзета от лошо предчувствие: трябваше вече да наближават къщата, а прерията се простираше безмълвна и пуста. Едва когато се приближиха още, тя разбра, че стълбовете, които виждаше, не бяха тези на оградата — те бяха всичко, което беше останало от плевника. Със сподавен вик Фърн заби петите си в хълбоците на коня и препусна.
Медисън галопираше след нея.
— Къщата я нямаше — бе изтръгната с дюшемето, и мястото изглеждаше така, сякаш там никога не бе имало постройка. Свинарникът, пилчарникът — всичко бе изчезнало. Само едно пиленце се мотаеше зашеметено наоколо. Ураганът беше проправил чиста пътека през редките дървета и храсти, навсякъде бяха разпръснати парчета от изтръгнати растения.
Медисън можеше само да предполага колко самотна трябваше да се чувства, когато виждаше, че всичко, за което беше работила с баща си, всичко, което свързваше с дома си, просто беше изчезнало сякаш никога не бе съществувало. Но той можеше да разбере чувството, което се изпитва, когато си захвърлен в жесток, непознат и ужасяващ свят.
Беше в състояние да го разбере, защото му се беше случвало.
Прегърна я, но тялото й остана сковано, неподвижно. Не знаеше какво да й каже. Думите сега не биха имали никакъв смисъл. Той се зачуди къде ли се беше подслонил баща й: мястото наоколо бе равно, без вдлъбнатина или гънки. Нямаше къде да се скрие.
— Трябва да намеря татко.
— Сигурен съм, че е тръгнал много преди ураганът да стигне до тук — каза Медисън. — Навярно е с животните.
Но той и сам не си вярваше. Спомни си колко трудно беше да удържат конете си, не виждаше как Спраул би успял да закара добитъка си на безопасно място. Щеше да има достатъчно проблеми да се погрижи за самия себе си.
— Хайде да се върнем в града — каза Медисън. — Няма какво да правим тук.
— Трябва да открия татко — повтори Фърн.
— Той трябва да е вече на мили от тук — каза Медисън. — Никога няма да го намерим в тъмнината.
Когато се опита да я отведе, тя махна ръката му от рамото си.
— Не е тук — каза Медисън петнадесет минути по-късно, когато все още не бяха открили никаква следа от Бейкър Спарул.
— Той не би напуснал имението — настояваше Фърн, като за пръв път, откакто стигнаха до останките от ранчото погледна Медисън. — Това имение беше най-важното нещо в живота му.
Медисън разбра, че Фърн беше шокирана. Беше загубила шапката си и косата й се спускаше на мокри заплетени кичури върху раменете. Едва ли осъзнаваше какво вършеше. Погледът й го разстрои. Очите й бяха широко отворени, втренчени така, сякаш беше загубила връзка със света.
— Ръката ти — каза тя и в погледа й се забеляза слабо оживление. — Бях забравила за нея.
— Но аз не… — отговори й Медисън с едва доловима усмивка.
— Обещах да я превържа, когато… — Гласът й замря.
— Тя може да почака — отвърна Медисън. — Трябва да тръгваме. Мокра си до кости. Ще бъдеш късметлийка, ако не си пукнала някое ребро.
— Изчезна… Всичко… Просто така.
На Медисън му се искаше да каже нещо, но какво може да се каже на жена, загубила дома си и вероятно баща си? Той беше загубил и двете, но Фърн не беше мразила баща си или жадувала да избяга от къщи. При него облекчението беше притъпило болката.
На нея й беше останала само болката.
— Баща ти може да строи наново.
— Нима всичко е толкова временно… — отрони Фърн, сякаш не бе го чула — толкова безсмислено.
— Да тръгваме. Имаш нужда от почивка.
Фърн направи усилие да се усмихне. Нещастието й разкъсваше сърцето му.
— Опитваше се да ме накараш да се погрижа за себе си, а ти си този, който е ранен. Сигурно ме смяташ за ужасна глупачка. Не исках да те застрелям, но ме изплаши, като се появи неочаквано в тъмното.
— Трябва да поставите улични лампи — каза Медисън. — Два хубави газови фенера ще свършат чудесна работа. Може също така да използвате и улични знаци. Учудвам се, че хората изобщо успяват да намерят пътя си в тази прерия.
Говореше глупости, но беше доволен, че можа да я накара да се усмихне. Когато доведе коня й, тя се метна и без да се обръщат назад, двамата се отдалечиха от мястото, което някога бе двор.
— Трябва да намеря къде да отседна — каза тя сама на себе си.
— Сигурен съм, че госпожа Абът ще те приеме, докато баща ти реши какво да прави.
— Но семейството ти е наело къщата. Не искам да се натрапвам.
— На Роуз й е приятно в твоята компания. Джордж е заминал толкова отдавна. Знам, че ще се зарадва когато Джеф се завърне от Денвър.
— Наистина смятам, че трябва да отседна някъде другаде.
Медисън я слушаше, докато тя описваше къщите, където можеше да наеме стая, а после изброяваше причините, поради които всяка от тях би била незадоволителна. Убеден, че скоро щеше да се съгласи да остане при госпожа Абът, той насочи мислите си към дилемата й.
Нямаше никаква представа какво щяха да правят с имението — баща й щеше да реши това, но той нямаше да го чака. Бейкър Спраул никога не се беше грижил за Фърн, а Медисън не очакваше от него да започне да го прави сега.
Но Медисън не можеше да се намесва без основателна причина.
А той не беше сигурен, че имаше такава, поне не достатъчно. Намесата в живота на хората предполагаше готовност — не, желание да се поеме отговорност за тях. Чувствата му към Фърн бяха силни. Харесваше я, и то много, но не знаеше точно какво искаше да направи.
Беше определено вбесен заради начина, по който всички се отнасяха към нея. Тя заслужаваше повече и той щеше да се погрижи за…
Едно ахване, придружено от сподавен писък, го върна рязко в действителността.
Фърн се спусна от коня си и се затича в една нива, изравнена от урагана. Когато Медисън я настигна, я намери коленичила над тялото на баща й. Не виждаше никакви рани, но тялото на Спраул лежеше под такива странни ъгли, че Медисън се убеди, че повечето от костите му бяха счупени. Трябва да е бил вдигнат от вихрушката и запратен на голямо разстояние.
— Знаех си, че няма да изостави ранчото. То беше всичко, което някога го е интересувало.
Фърн го докосваше леко, като отместваше мокрите кичури коса от очите, закопчаваше ризата, почистваше мръсотията от бузата му, но не посегна да оправи крайниците му — не искаше да приеме и последното доказателство за смъртта му.
— Той накара мама да зареже семейството си, за да дойде тук и я заставил да роди още едно бебе, за да има син, на когото да остави това място. Всичко трябваше да бъде пожертвано заради него, дори и аз.
Медисън не можеше да измисли нищо, което би облекчило страданието й, болката от загубата на баща й, чувството да си загубен, бездомен и самотен. Той беше преживял същите неща, защо тогава не знаеше какво да каже?
Защото неговите собствени рани не бяха заздравели.
Джордж имаше право: Медисън не беше готов да създава — да строи, да сее и жъне.
Той хвана Фърн за раменете и се опита да я повдигне, но тя не искаше да се изправи, а просто остана надвесена над тялото на баща си. Би се почувствала по-добре, ако беше избухнала в истеричен плач, но очите й останаха сухи.
Като я хвана за китката със здравата си ръка, Медисън я изправи на крака. Без да обръща внимание на болката от собствената си рана, я притегли към себе си. Тя се приближи до него с гръб, без да отделя очи от тялото на баща си, като му позволи да я прегърне, приемайки топлотата и утехата.
После дойдоха сълзите. Тя плачеше тихо, а тялото й се тресеше в обятията му, сълзите й се стичаха по страните й и капеха върху ръцете му.
