— Той наистина ме обичаше — изхлипа тя. — Но толкова силно желаеше да има син, че понякога ме забравяше.
Медисън не каза на Фърн какво си мислеше за Бейкър Спраул, но ако го беше пипнал, бащата щеше да намери повторно смъртта си тази нощ.
— Трябва да го закараме в града — каза той и тръгна към коня й.
Доведе го и преметна върху седлото тялото на Спраул. Без да отделя поглед от него, Фърн сграбчи юздата. Медисън потрепера от отвращение: всичко под кожата на Спраул се тресеше като бобени зърна в торба. Закрепването на тялото се оказа повече от това, което можеше да изтърпи.
Радваше се, че Фърн не беше сама когато откри баща си, но се съмняваше, че някога щеше да превъзмогне преживения шок.
— Можем да го закараме в конюшнята за коне под наем, докато успеем да уредим нещата — каза той.
Фърн го гледаше втренчено, с невиждащи очи: беше останала съвсем без сили. Медисън я заведе до Бустър и я повдигна на седлото. Тя не каза дума, когато се качи зад нея. Поеха към Абилийн, като водеха коня й.
Еди Финч гледаше кръвнишки Медисън с гневните си очи.
— Няма да хапна и залък!
— Може и така да стане — отговори Медисън, без да се трогва от гнева на Еди. — Не е лесно да ти се изпрати храна, без някой да се зачуди къде отива.
— Не ми пука. Няма да ям! — повтори Еди.
— Прави каквото щеш, но ще останеш тук до делото на Хен в Топика, а дотогава ще огладнееш ужасно.
— Няма да свидетелствам. И дума няма да кажа.
— Ако останеш тук за толкова дълго време, това би било чисто прахосничество. Освен това ще загубиш и двадесетте долара на ден.
— Това е похищение. Мога да те изпратя в затвора.
— Така е — съгласи се Медисън, — но ти криеш доказателство. Това също е незаконно и сигурно ще се намериш в килия, съседна на моята.
Медисън чу звука от конски копита и погледна през прозореца. Един от хората на Джордж се приближаваше.
— Това е Спенсър. Може би ще ти се дояде благодарение на него.
— Може би ще свидетелствам в крайна сметка — каза Еди сърдито. — Може би ще кажа на съдията, че се опитваше да ме подкупиш и че съм видял Хен да язди направо към педераста.
Медисън се усмихна на Финч с явно приятелска усмивка, но тя беше от тези, които моментално го изнервяха.
— Оправдавам раздразнението ти — каза Медисън със студен и заплашителен тон, — но ще дадеш показания и ще кажеш истината. Ако не го направиш, няма да живееш и един ден след делото.
Въпреки ограниченията, причинени от раната му, Медисън прекарваше по-голямата част от времето си с Фърн. Тя се справи с всичко около погребението на баща си, но не желаеше да говори за ранчото.
— Няма какво да се обсъжда — заяви тя и изхвърли от ума си мисълта за него.
Но опитът на Медисън с рогатия добитък му даваше по-голяма вяра в способността на раздразнителните животни да оцеляват, даже и при торнадо и затова нае Рийд и Пайк, за да проверят какво биха могли да открият. Също така се погрижи всяка частичка от къщата и стопанските постройки, която можеше да бъде намерена, да бъде събрана и изгорена. Не желаеше Фърн да се натъкне на нещо, което да разпознае след месеци и да съживи болката от смъртта на баща си.
Сякаш оправдавайки вярата на Медисън в устойчивостта им, по-голямата част от животните се бяха спасили, но даже и тази новина не можа да извади Фърн от летаргията й. Роуз и госпожа Абът се опитаха да повдигнат духа й, като поддържаха непрекъснат разговор и понякога канеха гости. Фърн се присъединяваше, когато я поканеха, но правеше само това, което й кажеха.
— Колко време ще бъде такава? — попита Медисън Роуз. Беше минала седмица от погребението на баща й, а нямаше никаква промяна.
— Трудно е да се каже — отговори тя. — Не всички се съвземат еднакво бързо. За Фърн сигурно ще бъде още по-тежко, защото си няма никого. Трябва да вземе толкова много решения, особено за ранчото, и това сигурно я плаши.
— Бих бил щастлив да поема всичките й задължения, но тя не би ми позволила.
Роуз огледа девера си с присвити очи.
Медисън беше отбягвал да си задава този въпрос дори и наум. В Бостън беше водил живот напълно различен от този на Фърн и семейството й. Но тези последни няколко седмици го бяха върнали към живот, който беше изоставил преди много години. Откри, че физическата дейност му допада и му беше приятно да язди цели мили през прерията, без да търси пътека. Харесваше му предизвикателството на негостоприемното обкръжение, мълчаливите местни хора. Наслаждаваше се даже и на грубоватото, но непринудено общество на границата на населения район, приключението, усещането, че живееш на ръба. Дори беше свикнал да възприема панталоните на Фърн и нямаше желание да я убеждава, че трябва да ги смени с женски дрехи.
Сега, когато беше открил тази частица от себе си, не беше сигурен какво да направи с нея, но каквото и да направеше, то щеше да бъде свързано с Фърн.
— Не съм сигурен — отговори той. — Понякога си мисля, че не е възможно да се влюбя в такова момиче. Трябва да съм полудял. Никога през живота си не съм бил толкова объркан!
— Казвал ли си й нещо?
— Не.
— Недей тогава, докато не се убедиш. Точно сега последното нещо, от което се нуждае, е да й се стовари и това.
— Говориш така, сякаш е бреме да знаеш, че те обичат — каза Медисън, като се почувства малко обезкуражен. Не беше очаквал да се гледа на чувствата му към Фърн като на изпитание.
— Не е моя работа за кого ще се ожениш — каза Роуз, — но ще ми бъде много неприятно да я видя наранена. Недей избързва! — смъмри го тя. — Знам, че ще положиш усилия да я направиш щастлива, но премисли внимателно преди да вземеш решение. Вие двамата сте в обтегнати отношения от самото ти идване тук. Не са много нещата, които одобрявате един у друг. После — къде ще живеете? Ти няма да издържиш тук, но дали Фърн ще вирее по-добре в Бостън?
— Сигурен съм, че ще стигнем до рационално решение. — Надяваше се, че не изглеждаше раздразнен, но беше убеден, че е така.
Роуз се засмя непринудено.
— Ако липсва нещо в тази връзка, това е рационалността — каза тя.
Медисън се отдръпна засегнат и все още не беше възвърнал самообладанието си, когато Фърн излезе неочаквано от стаята си, облечена за езда.
ГЛАВА 17
Отивам в стопанството — съобщи тя. — Помолих Рийд и Пайк да ме чакат там.
— Ще дойда с теб — предложи Медисън, като стана от масата.
За миг си помисли, че ще започне да спори, но вместо да го направи, тя се усмихна и каза:
— Ще ми бъде приятно.
— Желаеш ли госпожа Абът да ти приготви обед? — попита Роуз.
— Разбира се, че желае — каза госпожа Абът. — А дори и тя да не иска, гарантирам, че господин Медисън държи.
В началото госпожа Абът беше наричала Медисън „младия господин Рандолф“, но тъй като сега Хен беше постоянен посетител в дома им, тя беше принудена да използва първите имена. Но госпожа Абът не
