обичаше да се обръща към мъж на малко име. Това беше фамилиарно, а всяко фамилиарничене с мъжете я караше да изпитва неловкост.
— Върви да се погрижиш за конете си — каза Роуз. — Всичко ще бъде готово, докато се върнете.
— Защо ме удряше толкова силно, когато бяхме в дерето? — попита Медисън. Бяха минали през покрайнините на града и първата им тема на разговор се беше изчерпала.
Не се беше замислял много за действията й по време на бурята, но през последните няколко дни не можеше да пренебрегне чувството, че тя се беше опитала да го отблъсне, защото беше изплашена, а не защото я смазваше. Не виждаше логика в това, но колкото повече си мислеше за него, толкова повече се убеждаваше, че е прав.
— Не знам за какво говориш — отговори Фърн, без да вдигне поглед от пътеката.
— Риташе и пищеше като обезумяла.
— Причиняваше ми болка, защото ме притискаше. Ти си едър мъж.
— Може би, но се държеше така, сякаш съм се канил да ти прережа гърлото.
— Бурята ме беше изнервила.
Не му казваше истината и той го знаеше. Не искаше да срещне погледа му, дори пришпори коня си пред неговия, но Медисън я настигна.
— Има нещо друго. Защо не ми кажеш?
— Няма нищо — отвърна Фърн и най-после го погледна с безизразни очи — прекалено безизразни.
Известно време яздеха мълчаливо.
— Преди години често сънувах кошмар — каза Медисън. — Винаги един и същ.
— Аз никога не сънувам кошмари — заяви Фърн.
— Бях заключен в един килер и никой не знаеше къде съм. Колкото повече виках, за да може някой да разбере къде се намирам, толкова повече стените се стесняваха. Понякога, ако баща ми ме хванеше да чета, когато очакваше да съм на езда или да почиствам кожи, той ме заключваше в конюшнята за хранене на животните. Там нямаше никакви прозорци, а мишките издаваха тихи пискливи звуци, докато търсеха за ядене житни зрънца. Ако ме държаха заключен много дълго време, те започваха да минават през краката ми.
— Защо ми разказваш тази история?
— За да те уверя, че всички имаме кошмари и че трябва да ги споделяме, за да ги преживеем. Все още мразя малките стаи, но онзи кошмар не ми се е явявал от години.
Сети се за многобройните часове, които беше прекарал в разговори с Фреди, но Фърн никога не беше имала някого, с когото да сподели болката си.
— Толкова ли е лошо, че да не можеш да ми го кажеш?
Тя не отговори.
— Може би ми нямаш доверие, за да не желаеш да го споделиш.
Той наистина не можеше да очаква от нея да му повери тайна, която беше отказала да сподели и със собствения си баща. Но през последните няколко седмици душевното й състояние го беше заинтригувало и го заболя от това, че тя не му се доверяваше.
— Работата не е в това — побърза Фърн да го увери, но изражението й показваше, че крие нещо.
— Има ли нещо общо с причината, поради която носиш мъжки дрехи?
— Защо настояваш толкова? Не желая да ти кажа и това трябва да е очевидно даже и за човек от Бостън.
Искаше му се да помага на някой друг. Откакто беше пристигнал в Абилийн, откакто беше срещнал Фърн, не беше бягал от нищо. Не молеше за помощ, а желаеше да я даде.
— Била си сама прекалено дълго време и си потискала всичко в душата си, отричала си съществуването му, докато това е станало част от начина ти на мислене, от държанието ти, от възприемането ти на света.
— В това няма нищо лошо.
— Има, когато те възпира да направиш това, което искаш, и да бъдеш такава, каквато ти се иска.
Точно както собствените му страхове го бяха накарали да се крие от семейството си в продължение на осем години, но от това беше загубил прекалено много. Както и Фърн. Сега беше време и за двамата да сложат край.
— Откъде знаеш, че не правя каквото искам?
— Защото виждам разликата между теб и Роуз. Тя прави каквото иска и е такава, каквато иска. Никога не съм срещал по-доволен, щастлив, открит, честен, щедър и споделящ човек.
— Значи сега аз съм себелюбива и подла?
— Не, но се криеш от хората. Не се срамуваш да ме атакуваш, когато смяташ, че не съм прав, позволяваш ми да ти задавам лични въпроси, а бягаш, за да се скриеш.
— Не съм твоя грижа.
— Не беше, когато слязох от онзи влак, но сега си.
Животът им щеше да бъде свързан завинаги. Не можеше да я забрави, както не можеше да забрави семейството си.
— Не желая да бъда.
— Защо тогава остана?
Мълчание.
— Фърн, не те разпитвам от глупаво любопитство. Знам, че нещо те е наранило и бих искал да ти помогна.
— То е приключило — отговори тя. — Нищо не може да се промени.
— Но отношението ти към него може.
Видя как се сковава, сякаш затваряше ушите си, за да не го, чуе. Почти успя да види стените, които се издигаха помежду им — високи, покрити с натрошени стъкла. След това, съвсем неочаквано, съпротивата й се сломи.
— Преди осем години един мъж се опита да ме изнасили — изкрещя тя, като изля върху него затворените си сякаш в бутилка гняв и болка. — Можеш ли да промениш това? — Тя препусна в галоп, като хлипаше.
Медисън пришпори коня си, за да я настигне.
Беше подготвен за много неща, но не и за това. Какво можеше да каже или да направи, което да има някакъв смисъл? Нямаше смисъл да си представя ужасните спомени, с които трябва да е живяла през всичките тези години. Разбираше чувството й, че е осквернена, страха, че и друг мъж можеше да направи същото. Помисли си за времето, което беше прекарала, като е скривала същността си под дрехите и е полагала усилия да се превърне в нещо, противно на природата си, бавно изцеждайки живота от момичето, в което е трябвало да се превърне.
Тази мисъл разпали у него убийствена ярост към непознатия нападател. Ако в момента беше пред него, не би се поколебал да го убие. Когато се изравни с нея и видя мокрото й от сълзите лице, състраданието се събуди у Медисън с още по-голяма сила. Той спря и двата коня, скочи от седлото, а Фърн се плъзна в очакващите я обятия.
И те стояха там, в средата на пустата прерия на Канзас, под ясното лятно небе, докато Фърн изливаше със сълзите си болката, мъката и гнева, погребани в душата й в продължение на осем дълги години. Беше се вкопчила в него с цялата сила на жена, която най-накрая беше споделила най-съкровените си тайни с обичания мъж.
Медисън почти се усмихна на себе си. Беше се гордял винаги с безупречното си държание, а сега стоеше тук сам, в прегръдките на плачеща жена и наоколо нямаше жива душа, освен двата коня. Нямаше никаква представа какво щяха да кажат приятелите му, но не го беше грижа. Възнамеряваше да остане тук, докато Фърн се нуждаеше от него.
Това прозрение така го зашемети, че за миг му се стори, че по-скоро Фърн го прикрепяше, а не той нея. Сигурно грешеше — не можеше да е влюбен в нея, не че не я харесваше много, харесваше я. Възхищаваше се от смелостта и честността й, но това нямаше нищо общо с любовта. Дори не обичаше такъв тип жена като нея.
