Рийд или Пайк могат да ме изпратят до града.
— Аз ще се върна — повтори Медисън.
Фърн разбра, че беше безсмислено да протестира, защото той наистина щеше да се върне. И тя се радваше.
Медисън пусна юздите на Бустър и животното пое бавно. Никога не си беше представял сцената, когато щеше да каже на една жена, че я обича, но сега си даваше сметка, че беше очаквал от Фърн да се хвърли в обятията му. Допускаше, че може да получи и отрицателен отговор, но не и „трябва да размисля“.
Надяваше се, че не беше обикновена мъжка суетност, но реакцията й го беше замаяла и го беше оставила с чувството, че е унизен.
Не беше точно така. Не можеше да си представи да се влюби в жена, която да не изпитва същите чувства към него, а Фърн наистина ги изпитваше. Може би точно това го беше провалило, но не можеше провалът да е много голям, щом като тя искаше да размисли. В края на краищата, какво толкова имаше за умуване?
Е, съвсем малко, само някои подробности, но тях можеха да обмислят и по-късно, наслаждавайки се на удоволствието от взаимното си обожание. Той също се беше променил и животът тук не го смущаваше вече, както и поведението на Фърн.
Но наистина ли се беше променил?
Беше преодолял първоначалната си изненада от начина й на обличане. Но дори и в Бостън да не беше напълно недопустимо за жена да носи панталони, не беше убеден, че би могъл да се примири с това до края на живота си.
Не беше маловажен и въпросът дали тя ще намери мястото си в бостънското общество. Не че не би успяла да се научи как да се държи, просто не е била възпитана на този начин на живот. Чудеше се дали беше справедливо да я моли да опита. Сигурно човек трябва да е роден в Бостън, за да се чувства наистина на място. Съществуваха толкова много правила, толкова много условности, толкова много връзки, които крепяха установения обществен ред и изолираха придошлите.
Но ако една част от съзнанието му изтъкваше причина след причина, друга част също толкова бързо откриваше възражения, поради които те биха били без значение. Смелостта и силният й дух бяха достатъчни, за да преодолее всяка трудност, която можеше да срещне. Тя можеше да направи всичко, което пожелаеше.
Но само ако го обичаше достатъчно, за да поиска да опита.
Друго предположение: тъй като той изпитваше някакви чувства, беше сигурен, че и тя трябва да ги изпитва. Беше го обвинила, че е арогантен и егоцентричен и той току-що се убеди в същото.
Нямаше никаква причина тя да се влюби в него, никаква причина да се омъжи за него. Нямаше какво да й предложи, освен Бостън и живот, в който се носеха рокли и се яздеше странично на седлото.
Тя не се нуждаеше от помощта му. Имаше си свое стопанство и можеше сама да се грижи за себе си. Може би не желаеше да има нищо общо с мъж, може би дори не искаше съпруг. След това, което й се бе случило, не можеше да я упреква.
Колкото и да се опитваше, Медисън не можеше да съжалява за смъртта на Бейкър Спраул. Той щеше да се гордее, ако имаше дъщеря, която да притежава половината от дързостта, духа, интелигентността и красотата на Фърн и щеше да бъде също толкова горд да я защитава.
Медисън искаше да компенсира несправедливото отношение към Фърн, но не и с неща като къщи, слуги, дрехи и пътувания до Европа. Искаше му се тя да се чувства в безопасност, да знае, че има някой, който да бди над щастието й, че има желание да сподели бремето й в трудни моменти.
Искаше му се тя да разбере, че беше обичана.
Искаше му се тя да повярва, че беше достойна за любов.
Искаше му се тя да проумее, че никога повече нямаше да й се налага да бъде сама.
През остатъка от времето, докато яздеше към града, обмисляше най-различни начини да възвърне способността й да се доверява на мъжете, желанието й да се обръща към другите хора, способността й да споделя любовта, която усеща вътре в себе си, чакаща само възможност да се прояви. Мислеше и какво щеше да прави, ако тя кажеше, че не го обича.
Затова когато влезе в „Дроувърс Котидж“ и се изправи очи в очи с живота, който смяташе, че беше изоставил в Бостън, изненадата му от това, което видя, бе още по-голяма.
ГЛАВА 18
Поне двадесетина пъти през деня Фърн си каза, че не желае Медисън да се връща за нея, но с отминаването на следобеда погледът й започваше все по-често да блуждае в посока към града. Сега, когато вече беше готова за тръгване, тя вдигна ръка към очите си, за да си направи сянка и погледна надолу по пътеката.
Тя беше пуста. Нямаше и следа от Медисън.
— Няма достатъчно време да започваме нищо друго днес — каза Пайк. Двамата с Рийд бяха свършили работата си по-рано, но си бяха намерили няколко дребни занимания, за да правят нещо, докато Фърн чакаше.
— По-добре е да тръгваш към къщи — посъветва я Рийд. — В противен случай няма да успееш да си свършиш работата преди мръкване.
— Ще те изпратим до града — предложи Пайк.
— Няма нужда — възпротиви се Фърн. — Мога да намеря пътя сама, правя го от години.
— Знам, но…
— Но нищо — отвърна Фърн. Тя пое дълбоко въздух и изрече това, което всички те знаеха. — Господин Рандолф сигурно е забравил, но аз съм достатъчно добре сега, за да се погрижа за себе си.
Фърн не знаеше дали те вярваха, че злополуката беше причината Медисън да предложи да я придружи, но се надяваше, че не си мислеха, че се беше влюбила в него. Можеше само да си представи колко биха се забавлявали всички, ако мнителната Фърн Спраул хлътнеше по едно красиво конте, а то я зарежеше.
— Ще ви чакам утре след изгрев слънце — каза тя. — Не мога да започна да живея отново тук, докато не си купя някои неща, но възнамерявам да се нанеса преди края на седмицата.
Трябваше колкото се може по-скоро да напусне дома на госпожа Абът. Доста време бе прекарала близо до Медисън и бяха й хрумнали неприсъщи за нея мисли. Беше започнало да й се струва, че наистина можеше да се чувства удобно в семейството му. Щеше да е нужна само една малка стъпка, за да успее да преодолее страха си от физическата близост.
Не трябваше да го допуска и тя го знаеше. Знаеше също така, че единственият начин да унищожи упоритата надежда, че може да излезе нещо между двамата, беше да престане изобщо да се вижда с Медисън. Нямаше да успее да се отдръпне от него, щом беше постоянно до нея и правеше всичко възможно да спечели сърцето й.
— Не искаш да кажеш, че ще останеш тук сама, нали? — запротестира Пайк.
— Разбира се, че ще остана, и няма да бъда единствената жена в Канзас, която живее сама. Освен това не мога да се грижа за ранчото като живея в града.
— Би могла да ни наемеш да ти помагаме — предложи Пайк.
— Може, но след като спечеля пари, за да ви плащам.
— Господин Рандолф вече ни плати за един месец.
Фърн усети топлината от смущението да залива страните й.
— Предполагам тогава, че ще трябва да плащам на господин Рандолф. — Не искаше да му бъде задължена. Може би щеше да му даде онези малки биволчета, за които толкова се беше загрижил. — А сега тръгвайте и двамата.
— Няма да мръдна, докато ти не тръгнеш — заяви Пайк.
— И аз — повтори Рийд.
Това не бе се случвало, преди Медисън да дойде в Абилийн! Рийд и Пайк отдавна щяха да са в бара, без да си мислят за безопасността й. Беше учудващо какъв ефект имаше, че изостави елека и носеше косата си свободно пусната.
