— Качвайте се на конете! — извика тя. — Който излезе последен от двора, ще изчисти кладенеца.
Пайк изпревари Рийд, но Фърн надбяга и двамата. Махна весело с ръка на мъжете, когато потегли към града, но усмивката й изчезна веднага щом се обърна.
Беше разтревожена. На Медисън сигурно му се беше случило нещо.
Преди две седмици тя би сметнала за грешка обяснението му в любов и би си помислила, че е объркал ролята на Очарователния Принц с тази на Добрата Кръстница. Но оттогава беше започнала да го разбира по-добре. Той наистина я обичаше и въпреки собствената си рана почти не я беше оставял след смъртта на баща й. Даже и Роуз не беше прекарвала толкова много време с нея.
Освен това, ако Медисън не желаеше да направи нещо, той проявяваше достатъчно голямо желание да й каже. Не, той наистина имаше намерение да се върне, но нещо се беше случило и му бе попречило.
Не си мислеше, че то беше нещо ужасно — сигурно Роуз би изпратила някого в имението, за да й съобщи — но не можеше да се отърси от тревогата. Медисън беше решителен мъж и нищо не можеше да го спре да направи това, което желаеше. Беше сигурна в преценката си.
Но какво може да се е случило? Неизвестността я тревожеше толкова много, че почти изтласка по- важния въпрос от ума й: Как щеше да му каже, че не можеше да се омъжи за него?
Чудеше се дали щеше да намери сили да изрече думите. Искаше й се да се омъжи за Медисън повече, отколкото да продължи да живее. Дори ако трябваше да спят в отделни легла и в отделни стаи, би се лишила от целувките му до края на живота си и от всичко само за да го има до себе си!
Но съзнаваше, че не можеше да му причини това — трябваше да му даде или всичко, или нищо.
Защо тогава й беше толкова тежко, след като бе самотна през целия си живот и трябваше да е свикнала с това. Но след като цял месец вниманието на Медисън беше насочено към нея и беше повярвала, че я обича, бездната на онази празнота беше станала по-противна от всякога. И това беше само защото го обичаше толкова много, че не можеше дори да си помисли да се откаже от него.
— Не съм виждала Медисън — отвърна Роуз на Фърн, която се стараеше да изглежда спокойна, когато попита за Медисън, но знаеше, че Роуз ще долови тревогата в гласа й и ще забележи загрижеността, изписана на лицето й. — Мислех си, че възнамерява да прекара деня с теб.
— Казах му да се върне, защото нямаше никаква работа за него, но той обеща да дойде и да ме вземе следобед.
— Не е идвал тук за обед — отвърна госпожа Абът, — а мъж, който пропуска обеда си, има много грижи.
— Сигурно е отишъл с Джордж — предположи Роуз. — Търсеше ферма за зимата.
— Това не може да е причината — намеси се госпожа Абът. — Лоти Мърфи ми каза, че е видяла господин Рандолф да излиза от града не повече от петнадесет минути след като тръгнаха оттук с Фърн.
— Може би е получил някакво съобщение — предположи Роуз. — Фирмата му го използва да проучва различни проекти, докато е тук. Навярно задълженията му са го погълнали толкова много, че е забравил. Знаеш какви са мъжете по отношение на бизнеса. — Роуз отведе Фърн в салона, далеч от изявленията на госпожа Абът. — Където и да е отишъл, сигурна съм, че ще се ядоса на себе си, когато разбере, че не е успял да спази уговорката. Защо не отидеш в „Дроувърс Котидж?“ Ако го завариш там, ще го накараш да изпита такъв шок, че никога повече да не забравя! С всеки изминат ден заприличва все повече на Монти!
Фърн прехапа език. Ставаше й все по-трудно да търпи нападателните сравнения на Роуз, без да ги оборва.
Докато бързаше по улицата към „Дроувърс Котидж“, се чудеше какъв беше бизнесът на Медисън. Собствените й грижи я бяха погълнали толкова много, че не беше се замисляла. Това я тревожеше; не можеше да му предложи нищо, което да се сравни с живота в Бостън. Почти виждаше предишния му живот да протяга ръце и да го притегля обратно. Отхвърли тази мисъл — това нямаше никакво значение, защото се канеше да му откаже. Искаше само да се увери, че е добре.
Не можеше да не забележи погледите, които я следваха надолу по улицата. Не изглеждаха естествени, а тя не си въобразяваше, че се дължаха на съчувствие заради смъртта на баща й. Те не издаваха състрадание, а явно любопитство, бяха дори съзерцателни. Тогава разбра — беше започнала да носи косата си пусната и беше съблякла елека от овча кожа по настояване на Медисън и макар че носеше панталони, нямаше никакво съмнение, че беше жена. Точно тази беше причината, която превръщаше беглите погледи във втренчени.
Почувства се неловко и се запита дали щеше някога да се отпусне в присъствието на загледани в нея мъже. Помисли си, че трябва да си вдигне косата и отново да си сложи елека. Медисън щеше скоро да се прибере вкъщи, а тогава нямаше да има никакво значение как ще изглежда тя.
Усети облекчение, когато стигна до „Дроувърс Котидж“. Вмъкна се бързо във фоайето, където цареше приятна атмосфера, само за да бъде разтърсена от шок, разрушителен като земетресение. Медисън седеше на един диван в една от малките ниши, в компанията на най-красивата жена, която Фърн беше виждала някога.
Не беше нужно някой да й казва, че тази жена и мъжът от другата й страна бяха от Бостън. Изводът се налагаше сам — всичко в тези хора говореше за свят на богатство и изтънченост, напълно непознат на Фърн.
Само като погледна жената, Фърн се почувства ужасно грозна и й се прииска да се намира където и да било другаде на земята, но не и тук.
Опита се да се измъкне от хотела и да избяга, но беше твърде късно. Когато я забеляза, Медисън ахна от изненада и се изправи на крака.
— Фърн, ела тук! Искам да те запозная!
Не можеше да си спомни кога го беше виждала толкова весел. Усмихваше й се, но тя знаеше че го правеше заради красивата непозната.
Искаше й се да я намрази и така щеше да стане, ако жената беше показала дори и най-беглата следа от шокиране, изненада или неодобрение от вида на Фърн, но такова нещо не се получи. Тя се изправи на крака с предразполагаща усмивка на устните, широка почти толкова, колкото тази на Медисън.
Жената беше главозамайващо красива. Дори и Роуз не можеше да се сравнява по хубост с нея. Ако Бостън беше пълен с подобни жени, Фърн не можеше да си обясни защо Медисън изобщо го беше напуснал.
В контраст със семплата си кремава пола, жената носеше сако по испанска мода, украсено с тъмночервен спираловиден ширит, плисирано жабо и многобройни малки копчета. Шапката й беше отрупана с панделки, рюшчета и пера. Но погледът на Фърн беше привлечен най-напред от тъмнокестенявата коса, сините очи, извитите розови устни и бялата й кожа.
Беше глупаво да си мисли, че Медисън щеше да прояви интерес към Фърн, когато явно беше в най- приятелски отношения с това зашеметяващо същество.
Беше предполагала, че той не е наясно с чувствата си, но си беше позволила да се надява, че може да я обикне. Беше очаквала с нетърпение появяването му в ранчото, макар че същевременно се ужасяваше от това. Знаеше, че краят неминуемо ще настъпи, затова искаше да се наслади на миговете, които й оставаха да прекара с него.
Болката, причинена от факта, че тази жена трябваше да се появи в Абилийн само за да накара Медисън да я забрави още по-бързо, беше много по-силна, отколкото дори Фърн можеше да си представи. Изпитваше гняв и ревност и обстоятелството, че се държеше напълно безразсъдно, беше загубило за нея всякакъв смисъл.
Но докато стоеше там със зяпнала уста и гледаше как целият й свят се рушеше, гордостта не й позволяваше да остави Медисън или тази красавица да разберат, че душата й умираше. Насили се да се усмихне и позволи на Медисън да я дръпне напред.
— Това е Фърн Спраул — представи я той. — Беше в имението си. — Той млъкна, а усмивката изчезна от лицето му. — Трябваше да те придружа на връщане — каза той.
— Няма значение, както виждаш не съм се загубила — отговори Фърн, като се напрягаше да поддържа по-лек тон, тъй като не желаеше някой да я заподозре, че беше прекарала последния час в терзание, опитвайки се да отгатне причината, поради която Медисън не беше дошъл да я вземе, и целия ден в тормоз заради любовта си към него.
