някакви съмнения.
Но какво можеше да направи? Преди по-малко от осем часа я беше убеждавал, че я обича, а тя беше прекарала целия ден в терзания за това, как да му каже, че не може да от върне на чувствата му, а в действителност го обичаше до отчаяние. Беше отворила старите си рани, за да се опита да ги излекува. Беше събудила болката и изровила отвратителни те спомени, които с усилие потискаше през всичките тези години, но за какво беше всичко това? За да я забрави, когато тази „приятелка от детството“ дойде в града ли? Сигурно не биваше да упреква Медисън, тъй като той несъмнено вярваше на всяка дума, която беше казал тази сутрин. Просто когато е видял Саманта не е могъл повече да си спомни за Фърн.
Тя зави по късата алея, водеща към къщата на госпожа Абът. За неин ужас Роуз и Джордж седяха на верандата. Фърн се напрегна с цялата си воля да изглежда така, сякаш нищо не се беше случило.
— Медисън няма да се връща за вечеря — съобщи тя. — Някакви негови приятели са пристигнали в града и ще вечеря с тях.
— Ще ги доведе ли по-късно? — попита Роуз.
— Не каза нищо — отговори Фърн и изведнъж загуби контрол над сълзите си. Изхлипа, дръпна рязко вратата и се втурна в стаята си.
— За какво беше всичко това? — попита Джордж.
— Нямам представа — отговори Роуз, смръщила чело, — но бих се обзаложила за всичките ти крави, че поне един от приятелите на Медисън е привлекателна млада жена.
Фърн не знаеше колко дълго беше плакала. Имаше толкова много неща за оплакване — невинното наслаждаване на живота, което беше изчезнало през онази ужасна нощ, любовта, която никога не получи от баща си, годините на самота, когато се опитваше да си осигури някаква защита, борейки се с естествената си природа. Но най-много плачеше, че е загубила надеждите, които бяха породили прегръдките на Медисън. Знаеше, че беше невъзможно да се омъжи за него, но беше разчитала любовта му да й вдъхне сили и да поддържа духа й през самотните години, които я очакваха. Сега беше загубила дори и това.
Когато се наплака до насита и в душата й остана само тъпа болка, тя се изкъпа и се преоблече за вечеря, но не можеше да се храни. Отхвърли поканата на Роуз да поостане на масата с нея и Джордж и се върна в стаята си, но тя скоро се превърна в непоносим затвор. Излезе на верандата, но и това не й подейства много по-добре. Насили се да се съсредоточи върху проблемите, свързани с ранчото, но не можеше да задържи мисълта си върху прасета и пилета, когато цялото й съзнание беше завладяно от Медисън.
Можеше да се убеждава, че всичко, което желаеше, беше да съхрани гордостта си, че беше наранена и никога не би му повярвала отново, но когато си помислеше всичко това, разбираше, че не е взела предвид едно единствено нещо, най-важното — това, че обичаше Медисън. Не можеше да каже, че не я интересуваше всичко останало, интересуваше я, но любовта й към Медисън беше всичко, което наистина имаше някаква стойност.
Не, единственото нещо, което наистина имаше някакво значение, беше щастието му. И ако тя не можеше да го обича така, както трябваше, с любов, от каквато се нуждаеше всеки мъж, не трябваше да попречи на щастието му с друга жена.
Саманта Брус обичаше Медисън и Фърн го беше разбрала само с един поглед. Сигурно самият Медисън беше единственият човек, който не знаеше, но навярно скоро щеше да го разбере, може би веднага, щом се върнеше в Бостън. Тя беше точно този тип жена, която трябваше да има за съпруга — красива, образована, богата и изпълнена с любов към него. Не би имала нищо против диктаторските му навици и не би му натяквала моментите, когато той не постъпваше правилно. Саманта не би спорила с него и би се погрижила всичко в дома им да върви точно както желаеше.
Тя щеше да го обича точно толкова, колкото и Фърн, а най-важното — би го обичала по начина, по който на Фърн й се искаше да го обича, а не можеше — и с душата, и тялото си.
Би било чудесно, ако можеше да го притежава, но понеже не можеше, тя се успокояваше, че със Саманта той ще бъде щастлив. Беше разменила със Саманта само няколко реплики, но те й бяха достатъчни, за да разбере, че има приятен характер и че носи в сърцето си топлота. За него тя щеше да бъде по-добра съпруга от тази, която обикновеното момиче от Канзас можеше някога да бъде, и затова Фърн нямаше да му пречи. Но след като взе това решение, тя изпита болка, много по-силна от всяка друга, която бе изпитвала през целия си живот.
Когато вдигна поглед, видя че Медисън се задава по улицата.
ГЛАВА 19
На Фърн й се искаше да избяга вътре и да се заключи и стаята си, но си наложи да остане на мястото си. Трябваше да се срещне с Медисън и да му каже, че не го обича. Дори не беше се изкачил още по стъпалата и тя попита:
— Защо не доведе приятелите си?
Искаше тя да ръководи разговора. Седеше на един стол малко изолирана от останалите, но не желаеше той да се приближава прекалено много, защото не беше сигурна, че щеше да изпълни намеренията си, ако го направеше.
— Бяха изморени.
— Роуз и Джордж искат да се срещнат с тях. — Посочи към къщата, в която още светеше. — Не са си легнали.
— Ще има предостатъчно време по-късно. Фреди е дошъл по работа и ще остане няколко дни.
Той се приближи към нея и тя усети, че я завладява паника.
— Седни — каза тя, като посочи другия стол, но Медисън остана прав. — Защо е дошла сестра му?
— За да му прави компания. Родителите им починаха миналата година. Нямат никакви други роднини.
— Но имат теб.
— Аз съм само един приятел.
— Ти си повече от обикновен приятел.
— Може би, но не за това дойдох да разговаряме, а за да се извиня за избухването си. Не трябваше да казвам тези неща и ти знаеш, че не съм ги казал сериозно.
— Нито пък аз — отвърна Фърн, като се мъчеше да овладее гласа си. — Недей — каза тя, когато Медисън се опита да я хване за ръката. — Седни, моля те. Не мога да мисля, когато се извисяваш над мене.
— Тогава стани.
— Не мога да мисля и когато си наблизо.
— Обичам те, Фърн. Какво има за мислене? Имахме глупав спор, но той приключи.
— Това не е вярно.
— Ти току-що каза, че не си говорила сериозно.
— Седни, Медисън. Много ми е трудно да ти го кажа…
— Кое е трудно за казване?
— Ще го чуеш, ако седнеш.
Медисън излъчваше упорство, но най-накрая седна.
— Искам да се извиня — започна Фърн — не за тази вечер, а за това, че не ти казах истината по- рано.
Медисън се скова. Тя отвори уста, но гърлото й се сви, а езикът отказа да произнесе думите, които щяха да провалят шанса й да се радва на такава любов, на каквото се радваха Роуз и Джордж, на любовта, която изпитваше към Медисън.
Но трябваше да говори. Той не можеше да има бъдеше с нея. Трябваше да го отпрати, преди смелостта й да я напусне изцяло.
— Не те обичам.
Беше изненадана, че не изтрещя гръмотевица, когато изрече тези думи, защото никой никога не беше казвал по-голяма лъжа. Изненада се също толкова и на това, че Медисън не позна, че лъжеше. Сигурно
