Колко щеше да му се смее Фреди! Нима беше прекарал години в бягане от лапите на някои от бостънските и нюйоркските най-отбрани и изкусителни femmes fatales1, само за да попадне в капана на една фермерска дъщеря в панталони.
Фърн беше престанала да хлипа. Като подсмъркна решително, тя освободи Медисън от прегръдката си и се измъкна от неговите обятия.
— Нямах намерение да се раздрънквам — каза тя. — Ето какво се получава заради опита да ме накараш да се държа като жена.
— Ще рискувам — отговори Медисън, който беше все още разтреперан, но се окопитваше. — Харесва ми повече от опита ти да ме прогониш от града.
— Съжалявам за това. Онази нощ ме спаси Трой. Задължена съм му и желая да видя убиеца му да увисне на въжето. Да тръгваме — каза тя и се метна отново на коня си. Извади носна кърпичка и се опита да премахне следите от сълзите си. — Рийд и Пайк ще ме чакат. Не ми се иска да започнат нова разправия.
Моментът на слабост беше отлетял и тя се затвори обратно в черупката си. Дори не го изчака да седне отново на седлото, даде знак на коня си и се отдалечи. Но Медисън не желаеше да я остави да затвори вратата под носа му — сега или когато и да било. Възнамеряваше да споделя бремето и сега и завинаги.
Фърн не можеше да се справи сама. Сторената й вреда беше толкова дълбока, толкова огромна, че беше променила целия й живот. Това, съчетано със студенината на баща й, беше изопачило възгледите й за всяко нещо. Мислеше си, че никой не я обича и че мъжете можеха да изпитват само сексуални желания към нея. Той трябваше да й помогне да се научи да вярва в себе си, да повярва, че един мъж беше в състояние да я обича заради самата нея, не заради работата, която може да върши или физическото удоволствие, което можеше да му достави.
В същото време беше най-важно да овладява собственото си нарастващо желание към нея. Само ако се досетеше колко много му се искаше да се люби с нея, сигурно никога нямаше да му позволи да я приближи и щеше съвсем да изгуби доверието й. А в момента за него това беше най-важното нещо.
— Разкажи ми какво точно се е случило — помоли я той, когато се изравни с нея.
— Защо? — попита тя, като се извърна рязко към него. — За да можеш да се наслаждаваш на противните подробности?
— Вярваш ли, че това е причината?
Тя се обърна настрани, като се бореше да овладее гнева и сълзите си.
— Не, но се случи много отдавна и всичко е минало.
— Не още, все още се страхуваш и затова носиш мъжки дрехи.
— Това е абсурдно. Нося панталони, защото са по-удобни за работа.
— Страхуваш се, че ако се облечеш като жена, ще привличаш вниманието и някой мъж отново ще ти се натрапи.
— Това не е вярно.
— Тогава защо ме удряше така, сякаш се опитвах да те изнасиля?
— Смазваше ме.
— Лъжеш, Фърн — и мен, и себе си.
— В Харвард ли са те научили да четеш мислите на хората?
— Не, но когато обикнеш някого, можеш да усетиш неща, които никога не си виждал или дори подозирал в началото.
Никога преди не беше вярвал, че е така. Мислеше си, че хладнокръвното и безпристрастно наблюдение може да ти каже повече за един човек от податливото на влияние чувство, но сега, когато обичаше Фърн, не само улавяше настроението й, но и можеше да се досети за причината, която го определяше: когато я болеше, и него го болеше. Когато се опитваше да се скрие от истината, той я разбираше.
— Не те е грижа за мен — каза Фърн. — Това не е истината. Сигурно си решил, че ще бъде весело да научиш една по-особена жена да се движи, говори и да се облича като истинска дама, след което ще можеш да се върнеш в Бостън с чувството, че си прибавил малко изтънченост поне в един човек от пустошта. Това навярно произтича от силно развитото ти социално чувство. Казвали са ми, че жителите на Бостън са точно такива, вероятно тази черта им е останала от пуританските времена.
— Съвсем не искам това. Аз…
— Надявам се, че няма да кажеш, че ме обичаш, защото няма да го повярвам. Готова съм да се обзаложа, че половината жени от Бостън тичат след теб.
Не му убягна твърдостта и остротата на цинизма в думите й. Всичките й защитни сили се бяха върнали. Беше му казала за случилото се, но нямаше намерение да му позволи да се доближи повече. Не му се доверяваше, не би си го позволила, защото се страхуваше прекалено много.
— Какво направи баща ти, когато му каза? — попита Медисън.
— Никога не съм му казвала.
Отговорът й го шокира.
— Защо?
— Нямаше никакъв смисъл. Трой прогони мъжа от Канзас.
— Трябвало е да му кажеш.
— Не. Татко щеше да го подгони и всички щяха да научат. Винаги щях да бъда жената, която някакъв мъж се опитал да изнасили. Някои даже щяха да започнат да говорят, че сигурно аз съм виновна. Вече си патих веднъж и не виждам никакъв смисъл да плащам повторно за това.
Медисън знаеше, че Фърн беше права. Добри и най-добродушни по природа хора биха си помислили, че трябва да е направила нещо, за да насърчи мъжа.
— Познаваше ли го?
В продължение на осем години Фърн беше пазила спомена за онази нощ, заключен в тъмните дебри на съзнанието си. Всеки път, когато той се опитваше да изпълзи от там, ти беше издигала още по-висока стена и се беше чувствала в безопасност, докато не се появи Медисън с измамната си усмивка, нежните целувки и наелектризиращо докосване. Сега въпросите му бяха съборили стената с трясък и бяха освободили цялата грозота, която тя се беше опитвала отчаяно да скрие.
— Беше прекалено тъмно, за да видя лицето му — каза тя, като постепенно си припомняше случката. — Връщах се от ранчото и не обръщах внимание наоколо. Знаех, че татко щеше да бъде вбесен, че съм закъсняла и затова се опитвах да измисля какво бих могла да сготвя набързо за вечеря.
— Какво се случи?
Сега успя да види сцената точно така, сякаш се разигра ваше отново, и потрепера. Искаше й се да има смелостта да помоли Медисън да я прегърне.
— Изскочи от едно бизонско леговище, преди да разбера какво става. Свали ме от коня и ме повали на земята. Не можех да видя много добре нищо в тъмнината, но не се опитвах. Мъчех се само да се измъкна.
Представи си как насилникът й се появява в нощта — една тъмна зловеща сянка. Не си спомняше нищо друго, освен гласа му, онзи тих звук от задъхването му, напомнящ й съскането на змия.
— Беше жесток и му харесваше да ми причинява болка Разкъса ризата ми и започна да ме целува навсякъде и да ме сграбчва.
— Как ви откри Трой?
— Връщаше се от игра на карти. Ако не беше толкова пиян, можеше и да го хване. Добре поне, че го спря…
— И си пазила всичко това вътре в себе си през тези години?
— А какво друго е трябвало да направя? — попита тя сърдито.
— Нищо, струва ми се, но можеш да ми позволиш да ти помогна сега.
— И какво можеш да направиш?
Медисън винаги се беше гордял със способността си да разрешава проблеми, но този нямаше разрешение. Беше се случило нещо, което не можеше да се поправи, и Фърн трябваше да живее с него до края на живота си. Нищо, което той можеше да направи не би променило положението. Но можеше да й даде да разбере, че се вълнуваше и че чувствата му не се бяха променили.
