— Само от това, че никога няма да ме обичаш толкова, колкото аз теб.
— Това е нещо, за което никога няма да се наложи да се притесняваш.
Мълчание.
— Трябва ли да се връщаш в хотела?
— Спи ли ти се?
— Не.
— И на мен.
ГЛАВА 25
Фърн се събуди съвсем гола в леглото, а до нея лежеше Медисън. Но първоначалният шок от този факт не беше нищо в сравнение със спомена за предишната нощ, когато беше превъзмогнала срама и страха от интимната близост с един мъж. Отпусна се на възглавницата, наслаждавайки се на голотата си. Никога преди не беше помисляла да направи нещо подобно. Доколкото си спомняше, баща й поощряваше тази стеснителност. Той излизаше от къщата, когато тя се къпеше. Без да го осъзнава напълно, вярваше, че голотата е нещо неприлично. Но сега вече знаеше, че се е лъгала. Наслаждаваше се на хладния утринен въздух, който галеше кожата й; на свободата, която даваше голотата, на радостта от превъзмогването на страха. Нямаше нищо нередно или неприятно в това да бъдеш гол. Чувстваше се отлично. Всъщност през целия си живот не беше се чувствала по-добре.
Най-важното беше, че вече нямаше причина да не се омъжи за Медисън. Не се страхуваше от него или от тайнствените неща, които си мислеше, че я застрашават. Тя мислеше за друг човек освен за себе си и това беше най-прекрасното преживяване. Погледна го, заспал до нея, усмихнат от щастие в съня си. И в най-смелите си мечти не беше си представяла, че може да изживее подобно нещо.
Беше обичана и можеше да обича този красив, чудесен човек без задръжки. Не можеше повече да стои така. Трябваше да сподели мислите си, вълненията си. Погали Медисън по ръката и той се събуди.
— Какво? — отвори очи стреснат.
— Събуди се, сънливко. Сутрин е.
— Не, не е. — Той погледна първите слънчеви лъчи, които се показваха на хоризонта. — Не е по-късно от шест — обърна се и се скри под възглавницата.
— Събуди се! — Фърн го мушкаше с пръст в ребрата. — Забравих, че вие от Изтока не ставате преди обед.
Медисън изпъшка.
— Слушай! Не чуваш ли петела? Как можеш все още да спиш?
— Ще му откъсна врата и ще ти покажа как. — Той й хвана ръцете, за да не го сръга пак.
— Нямаш намерение да лежиш цяла сутрин в леглото, нали?
— Ще се опитам. — Той я погледна с едното око. — Доколкото си спомням, нямахме много време за сън през нощта.
Фърн се изчерви.
— Това не е извинение. Вече е утро и е време да ставаме.
Той се наведе и я целуна.
— Предпочитам да се върне вчера. Не можем ли да повторим снощната вечер?
Фърн се засмя.
— Разбира се, че не, глупчо. Ако хората постъпваха така, щяхме да бъдем толкова изостанали, колкото и онези ужасни гърци, за които ми разказваше.
— Аз ги харесвам. Те са знаели как да се забавляват.
— Ако са правили в леглото и половината неща, които ми показа, чудо е, че не е станал и втори потоп. Ако направим нещо подобно тук, в Абилийн, веднага ще те изгонят от града.
— Да опитаме ли?
— Не можем дори да си помислим. Пайк и Рийд скоро ще дойдат.
— По дяволите! Намираме се всред необятната прерия и не можем да се скрием от хорските очи. Чудя се как ли справят бизоните?!
— Ти си луд.
— Вината е изцяло твоя. Преди да те срещна, бях нормален здравомислещ човек. Сега се любя с жени в панталони и торнадото въобще не може да ме спре. Трябва да променим нещо. Почтените хора в Бостън никога няма да го проумеят.
— Бостън?
— Да, Бостън — моят дом, работата ми. Ще се преместим да живеем там веднага, след като се оженим.
— Да се оженим?
— Да. Ще направя от теб една истинска дама. Какво ще кажеш да започнем от тази сутрин?
— Не ставай глупав. Не можем да се оженим тази сутрин. Аз дори не съм нахранила животните.
— Остави ги да се грижат сами за себе си. Антилопата и прерийните птички са го правили милиони години. Твоите прасета ще се оправят сами една сутрин.
— Знаеш, че не мога да го направя.
— Добре, но единственото нещо, което можещ да си имаш в Бостън е котка. И мен, разбира се, и деца, ако искаш.
— Кога се връщаш в Бостън?
Вече съжаляваше, че го събуди. Всичко изглеждаше много по-лесно преди минута.
— Веднага, щом се свържа с Хен. Ще бъдеш ли готова до тогава?
— За какво?
— Да се оженим и да отидем в Бостън.
— Трябва ли да заминеш?
— Разбира се. Там е работата ми, домът ми…
— И очакваш да дойда с теб?
Медисън седна в леглото и я погледна в очите.
— Съпрузите обикновено живеят заедно.
— Знам, но…
— Но какво?
— Не съм сигурна. Всичко стана толкова бързо. Не мислех… не мисля…
— Вече не се страхуваш от мен, нали?
— Не е това.
— Обичаш ли ме още?
— Разбира се.
— Тогава какво?
Чудеше се как е била толкова наивна да си мисли, че е лесно да имаш нещо общо с мъж като Медисън. За първи път се замисляше сериозно какво значи да си негова жена и това я плашеше.
— Предполагам, че не съм се замислила за някои неща.
— Какви например?
— Ами, стопанството и…
— Продай го.
— Не мога просто да го продам.
— Защо не?
Защо да не можеше? Щеше да го раздели на малки парцели. Притежаваше част от най-хубавите земи в Канзас.
— Не искам да го продавам. Това е моят дом.
— Тогава го задръж. Ще наемем Рийд и Пайк да го поддържат.
— Но…
— Но какво?
— Страхувам се.
