— Мислили ли сте да се настаните в Денвър?
— Не сме обсъждали да се настаняваме където и да било, но знам, че Джеф не би могъл да живее в Масачузетс. Той не се е променил чак толкова много.
Джордж се усмихна уморено.
— Ако искаш Джеф да бъде истински щастлив, ще трябва да се преместите във Вирджиния.
— Това е последното място, където искам да отида.
— Липсващата част от Джеф се намира там. Той никога няма да я намери на друго място.
— Не разбирам.
— Горчивината на Джеф от загубата на ръката му е само част от проблема му. Ако имаше дом, в който да се върне, можеше да преживее загубите от войната. Но онзи Юг, който обичаше, беше разрушен. Не говоря за плантациите, а за идеализма, кавалерството, южняшките ценности. Не че Югът беше идеален. Някои от нас могат да живеят и без него, но други по-скоро биха умрели. Майка ми беше една от тях. Тя си наложи да умре. Баща ми, независимо че беше мръсник, повел една атака с пълното съзнание, че ще загине. По време на онези четири години умря нещо, което никога няма да може да бъде заменено. Тук той си създаде нов живот и стана ценен член на обществото, но никога няма да бъде цял, ако не се завърне във Вирджиния и ако не работи за възстановяването на колкото се може по-голяма част от онзи изчезнал свят. Той никога няма да успее. Устроено по такъв начин общество не може да просъществува по-дълго, отколкото е съществувало в древна Гърция или средновековна Франция. Но той се чувства длъжен да опита.
— Но той е преуспял като банкер.
— Това е част от иронията. Той е отличен банкер, но вътрешно умира. Ако беше фермер, който всеки ден се бори за хляба си, щеше да бъде по-щастлив.
— Не разбирам.
— Нито пък аз. Просто знам, че единственият начин да забрави загубата на ръката си, е, като се опита да възстанови най-доброто от онова, което е загубил. Ти можеш да му помогнеш.
— Аз ли?
— Ти го разбираш. Джеф никога няма да бъде напълно щастлив. Това може да стане само ако някой върне времето назад.
— Ти смяташ, че аз също няма да бъда напълно щастлива, нали?
— Никога няма да забравиш загубата на семейството си, но може би ще намериш покой, ако опознаеш хората, които си мразила толкова дълго. Хората са си хора, независимо къде живеят. Когато научиш това, може би ще можеш да им простиш, а също така да простиш и на себе си.
— На себе си ли?
— Да. Ти никога не си си простила, че не си успяла да спасиш брат си.
Ваялид се почувства неудобно.
— Джеф ми е казвал, че ти и Роуз можете да виждате в душите на хората. Сега разбирам за какво ми е говорил.
— Той попита ли те къде прекара нощта след бала? — поинтересува се Джордж.
— Не.
— Ще му кажеш ли, че си преспала у Фърн?
— Вероятно, но едва ли има смисъл. Той ми вярва достатъчно, за да не ме пита. Това чувство ми харесва.
— Неудобно ми е да отседна в този хотел — каза Ваялид.
— Няма къде другаде — отвърна Джеф. — Не можеш да останеш при Фърн и Медисън. Преди проклетото родео да свърши, при тях няма да има място, дори да се обърнеш. Не можеш да останеш в моята къща. Хен и Лоръл сигурно ще настоят да присъстват на сватбата ни.
— За сватбата…
— Знам, че тя стана по-голяма, отколкото я искаше, но трябваше да откажем на половината хора, които искат да присъстват. Освен това отсега нататък ти ще ги виждаш всеки ден, така че е добре да се запознаеш с тях сега.
— Това е нещо, за което трябва да си поговорим. — Ваялид се обърна, за да може да го наблюдава по-отблизо. Не й се искаше да пропусне и най-малкия нюанс в изражението му. — Не искам да живея в Денвър. Смятам, че трябва да се преместим във Вирджиния.
Джеф се вцепени.
— С кого си говорила?
— Аз…
— Ти не искаш да живееш във Вирджиния. Не харесваш Юга. Значи си говорила с Джордж. Знаех си, че не трябва да те оставям насаме с него.
— Не беше Джордж. Поне не беше той човекът, който ме накара да взема това решение.
— Тогава кой беше?
— Ти.
— Никога не съм споменавал за преместване. Планирах да остана в Денвър — отвърна Джеф.
— Може би си забравил, но от деня, в който се запознахме, ти не спираш да ми говориш за Вирджиния. Винаги си искал да се върнеш там. Джордж ми обясни какво си му казал след благотворителния бал.
— Оттогава много неща се промениха. Мислех, че повече не искаш да ме видиш.
— Все още трябва да си дадеш отговор на много въпроси. Не можеш да ги получиш тук.
— А ти? — попита Джеф.
— Джордж каза, че никога няма да превъзмогна омразата си, ако не започна да мисля за южняците като за хора вместо като за военна машина, която ме е лишила от семейството ми.
— Не е работа на Джордж да ти говори такива неща.
— Но е прав. От всички ти най-добре би трябвало да разбираш това.
— Ами ако не се получи?
— Тогава можем да се върнем в Денвър или да отидем някъде другаде. Не ме е грижа къде ще живея, стига да съм с теб. Просто мисля, че трябва да започнем от Вирджиния.
— Сигурна ли си, че наистина го искаш?
— Да. Винаги съм искала да те бях срещнала, когато бях на деветнайсет. Имам чувството, че съм загубила десет години от живота си, но няма да позволя миналото да опропасти и годините, които ми остава да живея. Искам да се изправя срещу миналото и да се освободя от болката и чувството за вина. Обичам те, Джеф Рандолф. Ти си най-прекрасният, най-истинският мъж, когото познавам. Но аз те искам цял. Не искам между нас да има призраци.
Джеф я прегърна.
— Независимо къде ще отидем, винаги ще има призраци.
— Добре. — Можеш да си имаш едно малко призраче. Но останалите ще трябва да си намерят друг обект, защото в противен случай ще им пусна някоя вещица от Нова Англия.
ЕПИЛОГ
Роуз и Ваялид седяха в каретата и гледаха как Джордж и Джеф проверяват строителството на огромната къща.
— Опитах се да го убедя, че нямаме нужда от всичките тези стаи — каза Ваялид. — Не мога да родя толкова деца, за да напълня такава голяма къща.
— Засега се справяш доста добре — каза Роуз и погледна към русото бебе в ръцете на Ваялид. — Дори Фърн не успя да роди дете още на първата година и веднага да забременее за втори път.
Ваялид се изчерви.
— И двамата смятаме, че трябва да наваксаме пропуснатото време.
— С него ли ще ходиш, когато се кандидатира?
